Усмивката на ягуара

Предговор към изданието от 1997 г.

Изминаха десет години от първото издание на „Усмивката на ягуара“. Това беше първата ми нехудожествена книга и добре помня шока, който преживях при преминаването от (сравнително) любезния свят на художествената литература в безмилостните среди на политическия коментар. В Съединените щати, затънали по онова време дълбоко в косвена война с Никарагуа чрез финансирането на партизански групировки, положението беше особено безмилостно. След представянето на книгата ми в Ню Йорк се озовах на вечеря на един богаташки адрес в Горен Манхатън, заобиколен от дясноориентирания либерален елит. Артър Шлезинджър-младши, щом чу, че съм написал книга за Никарагуа, се зае да разобличава сандинистите с остроумни коментари относно начина им на обличане и отсъствието на добри светски обноски. Това ми послужи за предупреждение. Щом американските либерали се изказваха така пренебрежително по въпроса, то консерваторите щяха да са още по-зле.
    Така и се оказа. Известен радиоводещ по време на живо предаване ме посрещна с въпроса: „Господин Рушди, до каква степен сте поддръжник на комунистите?“. „Ню Рипъблик“ публикува изключително дълга и груба рецензия на книгата, може би най-озлобената, която съм получавал някога. Оказа се, че го е написала една от най-важните фигури в ръководството на контрите. В онези дни бях достатъчно неопитен, за да се изненадам искрено, че едно уважавано списание може така безочливо да пренебрегне принципите на обективната критика заради една противоречива статия. Днес вече не съм толкова наивен.
    През последните десет години светът се промени така драстично, че „Усмивката на ягуара“ прилича повече на исторически роман, на приказка за един от най-напрегнатите моменти по време на Студената война. Съветският съюз и Куба са злодеите, отдавна изгубили силата да ни плашат. А в Никарагуа войната с контрите най-накрая взе своето. Умореният от войната електорат гласува против Сандинисткия фронт за национално освобождение и вместо него избра същата доня Виолета де Чаморо, която описвам в книгата си доста язвително. Даниел Ортега изненада, дори впечатли много от чуждестранните си противници, като прие присъдата на гласоподавателите. Но в същото време сандинистите бяха остро критикувани, понеже в последния момент мнозина от техните най-видни членове успяха да заграбят земи и ценни недвижими имоти. (Все се чудя кой ли в крайна сметка се е сдобил с уютната вила в Манагуа, в която бях отседнал.) Това беше един от характерните противоречиви моменти за сандинистите. Докато бяха на власт, те действаха едновременно като хора, предани на демокрацията, но и като строги цензори на свободното слово. Сега, при падането си, отново се държаха като истински демократи, но и като същински латиноамерикански олигарси.
Надписът FSLN на хълма над Манагуа беше променен след изборите на FIN. Край. Всъщност политиката в Никарагуа продължи да е също толкова непрозрачна. Разногласията започнаха да раздират разнородната антисандинистка коалиция на доня Виолета веднага след идването ѝ на власт и в много случаи тя беше принудена да управлява с помощта на гласовете на сандинистите в опозиция. По време на престоя си в Никарагуа бях удивен от сложните и оплетени връзки между представителите на управляващата класа. Сандинисти и десни бяха учили в едни и същи училища и бяха имали романтични връзки помежду си. Изглежда, сега отново бяха влюбени.
    Но напрежението в редиците на Сандинисткия фронт, което Маркс би нарекъл „неизбежни противоречия“, в крайна сметка се засили дотолкова, че да разбие организацията. По време на престоя си не успях да се срещна лично с военния лидер на сандинистите Умберто, брата на Даниел Ортега, главнокомандващ на въоръжените сили.  (Отсъствието на по-задълбочен портрет на хардлайнерите — Умберто Ортега, Тома̀с Борхе, е недостатък на „Усмивката на ягуара“. Напълно възможно е обаче умишлено да не ги допускаха до човек като мен, който не е последовател на марксизма.) Различията между братя Ортега и групата, оглавявана от Серхио Рамирес, чиято основна роля беше да убеди градската средна класа да подкрепи революцията, станаха непреодолими. Рамирес напусна движението и сандинистите безнадеждно се разцепиха. Имаше разриви и на междуличностно ниво. Даниел Ортега и Росарио Мурильо се разделиха. Някои от хората, които харесвах и на които се възхищавах, напуснаха страната. Например поетесата Джоконда Бели сега живее в Съединените щати. Връзката ѝ с Никарагуа след падането на сандинистите е противоречива и изпълнена с тъга. А сега те за втори път изгубиха изборите. Даниел Ортега твърди, че победата на Арнолдо Алема̀н е била постигната чрез масова подмяна на бюлетини, но екип от независими наблюдатели призна резултатите. Сега наистина изглежда, че е дошъл КРАЯТ.
    През 1986 г. историята на Никарагуа ми изглеждаше като сага за Давид и Голиат. Сандинистите въпреки тяхната некомпетентност в някои отношения и недостатъците им (а при повторното четене с радост открих, че в книгата съм изтъкнал много от тях) приличаха на истинските „малки хора“ от културната митология на САЩ, които се изправят срещу властимащите и отказват да признаят поражението си. Приличаше и на история за несподелена любов. Никарагуа, която обичаше американската музика, поезия и бейзбол, беше мачкана от могъщия си, безгрижен любим. Политиката невинаги е така романтична.
    Сега, десетилетие по-късно, романтиката отстъпи пред онова, което циничните коментатори наричат реалност: тоест неустоимата сила на самата суперсила. Правете каквото ви кажем, както беше заявил посланикът от Белия дом на външния министър Д’Еското. Днес, в епохата след „края на историята“, подобно нареждане не може да бъде пренебрегнато. През 1986 г. Марио Варгас Льоса беше говорил за мълчаливото мнозинство от „демократично настроени никарагуанци, които са против сандинистите“, мнозинство, което тогава изглеждаше по-скоро едно пожелание, отколкото реалност. Сега това мнозинство съществува. Марио би казал, че то винаги е съществувало, и ако аз греша, значи той е прав, но според мен то беше създадено. След дълга, безнадеждна война един народ би се съгласил на мир на почти всяка цена. Сега, след като икономическото ембарго беше вдигнато и съсипаната никарагуанска икономика започна бавно да се възстановява, е лесно да обвиняваме старите управници за ембаргото. Силата на суперсилата: първо да характеризира дадено управление като неприемливо; след това да се създадат обстоятелства, при които то става неприемливо, и накрая да се заличи паметта за собственото ѝ (на суперсилата) участие в този процес.
Срещнах се със Серхио Рамирес в една хотелска стая преди две години. Той изглеждаше натежал, по-обременен. Кореспондирам си с Джоконда Бели. От тези ми познанства и благодарение на контактите ми с други хора ми е пределно ясно, че историята, от която „Усмивката на ягуара“ е само една глава, нямаше щастлив край.

...

Когато препрочиташ стара книга, неизбежно забелязваш пропуските и грешките и изпитваш съжаление за това и онова. В настоящата книга има някои подобни гафове. В разказа за смъртта на Хулио Буитраго съм създал впечатлението, че сред загиналите с него е била и Дорис Тихерино. В момента, в който съм писал тези думи, госпожа Тихерино е била жива и здрава и е заемала важен държавен пост. Съжалявам, Дорис.
    Ще ми се да се бях изразил по-ясно и относно трудностите, които срещнах с министъра на културата Ернесто Карденал. Вероятно беше твърде любезно от моя страна да спестя подробностите от една реч, която го чух да произнася във Финландия, в която заяви, че на любимите му народни поети се дават за пример стихотворенията на Езра Паунд и Мариан Мур „в опростен вид“, и в която правеше смразяващото твърдение, че Никарагуа е „първата страна на земята, която е национализирала поезията“. (Един дългогодишен противник на Съветския съюз, който седеше близо до мен, промърмори: „Втората страна...“.)
    Цялата истина също така би включвала по-ясен разказ за странната податливост на сандинисткото ръководство на изкушението на международната слава; повече подробности относно некомпетентността на голяма част от тяхната бюрокрация; повече критики относно отношението им към индианците от племето мискито; и може би повече информация за широко разпространеното сред обществеността негативно отношение към другарката в живота на президента — Росарио Мурильо, и нейната грандомания.
    Това са недостатъците на книга, написана много бързо и с много страст. Но дори сега, десет години по-късно, аз стоя твърдо зад преценките и заключенията в Усмивката на ягуара и се чувствам, ако ми позволите да се изразя така, горд от своето по-младо аз, задето съм уловил „кадри“ от тази красива, окаяна земя; за това, че съм представил нещата по-скоро добре, отколкото зле. И скърбя за Блуфийлдс, изключително бедна област още по времето, когато я видях, а по-късно опустошена от силно земетресение, което не беше широко отразено в медиите. Надявам се, че госпожица Панча акушерката и домашната ѝ крава са добре. Иска ми се да не ми беше свършил ромът „Флор де Каня“. Надявам се „Ръндаун“, популярната местна група, все още да пее Намажи ми корема с рициново масло.

Салман Рушди,
1997 г.