"Три дъщери на Тибет"

Пролог

Късна есен е. Вятърът свисти през изсъхналите ливади и каменистите поля. Излизам навън и в същия миг бурен порив ме изтласква назад така силно, че се навеждам, за да удържа на напора му. Мола застава с широко разтворени крака и устоява на вихъра. Мола на тибетски означава баба. Моята е деветдесет и една годишна тибетска монахиня. Според традицията косата ù, вече снежнобяла, е подстригана почти до кожа и тя носи дрехи само в червено, оранжево и жълто. Нейната дълга до земята тибетска чупа се издува като корабно платно и за да запази равновесие, баба стъпва много внимателно. Тя иска да извърши кора. За тибетците кора означава да обиколиш свято място, отдаден на молитва – вид поклонничество, което обхваща стотици километри или само няколко метра.

Тук, на гръцкия остров Парос, няма такова свято място, така че мола е донесла своите свещени предмети: Снимка на Далай Лама, портрет на своя гуру – Дуджом Ринпоче, и изображение на Буда. Поставени в златни рамки, те са подредени в малка ниша в дневната на старата селска къща, в която живеем. Пред тях е поставила пръчици тамян, за да създаде импровизиран олтар. За нея това е най-святото място на острова. За да извърши кора, трябва да обиколи къщата по посока на часовниковата стрелка. Но днес вятърът я надвива и тя е принудена да се прибере.

Моите родители, брат ми, мола и аз сме се събрали за кратка семейна ваканция. Животът ни разпръсна в Берн, Цюрих, Лос Анджелис и Берлин. Ако Тибет беше останал Тибет, всички ние щяхме да бъдем заедно в Панг – отдалечено планинско селце в югоизточната част на страната, където мола и дядо живеели в манастир. Но те избягали от Тибет през зимата на 1959-а, когато китайските войници разрушавали манастир след манастир, плячкосвали съкровищата им и оставяли след себе си само руини. Петдесет години по-късно страната все още страда под китайската окупация. И всеки член на моето семейство изпитва болка заради това.

По-късно през деня, когато вятърът се е поукротил и яркочервеното слънце клони към залез, мола сяда пред олтара в селската къща и започва да пее. Като деца брат ми и аз често слушахме песните ù, но от доста време насам не ги бяхме чували. С треперлив, но все още ясен и благ глас, тя пее за изгубен, отдавнашен свят. Пее, както е пяла като младо момиче и като монахиня, отдадена на отшелническия си живот в колиба в планините на Тибет.

Тогава медитирала с първите лъчи на деня. Днес, в края на своя дълъг път, тя медитира с последните лъчи на слънчевата светлина. Не изпитва болка, не изпитва меланхолия или горест. С цялото си същество е тук, в настоящето, с нас. Знае, че един ден, който е близо, ще ни напусне, но тази мисъл не я плаши. Спокойна и умиротворена е, не е вкопчена в земното съществувание.

Моята майка – моята амала – по друг начин извършва поклонението си. Докато мола седи пред запалената масленица на своя олтар, майка ми се изкачва до малкия православен параклис, който се белее варосан на хълма над нашата къща. Обича да ходи там в края на деня, да запали свещ, да остави дарение и да се помоли. Много често е сама, но понякога заедно с нея идват и хора от селото. Те говорят на гръцки на своя православен бог, а тя се моли на тибетски на своите божества. Мола никога не би и помислила да влезе в параклис, посветен на друга религия. Чувства необходимост да носи със себе си своя олтар, независимо къде се намира. През това време аз чета книга, изтегната мързеливо в градинския хамак, заслушана в каканиженето на птиците, песента на щурците и молитвите на мола, които се носят откъм къщата. Колко различни сме ние трите...

Когато майка ми се връща от параклиса и мола приключва с молитвите си, заставаме заедно навън и съзерцаваме как слънцето се спуска зад планините. Пейзажът от каменни пространства и небе е досущ като в Тибет. Ето защо моето семейство обича този остров. Мола, амала и аз се умълчаваме, когато последните лъчи сякаш се разтварят в небето. Развълнувана съм почти до сълзи. Като че ли се приближаваме към края на дълго пътуване, пътуване, за което искам да разкажа в тази книга.

1

В капан

Заради страха си от китайските войници те се осмелявали да вървят само нощем – в мразовития мрак, без друга светлина, която да ги води, освен звездите. Планините се издигали в тъмното небе като мрачни кули. Групата, наброяваща дванайсетина души, тръгнала на път скоро след празника по случай тибетската Нова година, която подобно на първия ден от китайския календар се пада във второто новолуние след зимното слънцестоене. Преценили, че Нова година е най-подходящото време за бягство. Високопланинските проходи били заснежени и през тях свистял леден вятър, а нощем снегът замръзвал и понякога не се разтопявал дори през деня. През топлия сезон пътниците газели до колене в каша от сняг, лед, вода, кал и ситни камъчета.

Знаело се, че китайските гранични патрули предпочитат да си стоят на топло в казармите, вместо да обикалят в хапещия студ. Всички били единодушни, че войниците по-скоро ще прекарат дните около най-големия китайски празник в празненства, пиене и игра на карти, отколкото в изпълнение на задълженията си.

Сърцето на моята майка Сонам биело лудо, докато се мъчела да не изостава от възрастните. Била само на шест години.

Скоро в далечината забелязали опасност. В долината под тяхната пътека видели големи, ярко осветени сгради. Такива били само жилищата на китайските войници; тибетците нямали като тези грамадни, еднакви къщи с толкова ярки светлини. От сградите се чували викове, гръмка музика, смях, от време на време вдъхващи ужас писъци, които ехото отнасяло в планината. Китайските войници обичали чанг и вероятно имали изобилни запаси от тази тибетска ечемичена бира. Звуците, които Сонам чувала, смразявали кръвта, като че ли диви зверове се боричкали в далечината. Но майка ù прошепнала, за да я успокои: „Хубаво е, че празнуват – казала тя. – Няма да дойдат насам, щом им е уютно, топло и са пияни.“

Пътеката пред бегълците била тясна и камениста и едва се виждала в мрака. Често им се налагало да си проправят път през трънливи шубраци и сипеи, да се промъкват между нискостеблени дървета. Корените им се подавали от земята и те се препъвали в тях, а изсъхналите клони разранявали ръцете и лицата им. Всички били изподрани, ходилата им кървели, а дрехите им висели изпокъсани. Колкото по-нависоко се изкачвали, толкова по-често се налагало да прекосяват обширни, покрити със сняг пространства.

Това се случвало през зимата на 1959-а, същата година, когато Далай Лама заминал в изгнание, а пророчеството на Падмасамбхава, основателя на тибетския будизъм, се сбъднало по ужасяващ начин. Изречено преди 1200 години, то гласи: „Когато железни птици полетят и коне запрепускат на колела, тибетският народ ще се разпръсне по лицето на Земята като мравки и будистките учения ще стигнат до териториите на червения човек“. Железните птици – китайските самолети, полетели над земята ни, а конете на колела – китайските влакове, докарали войски до границата и принудили моите майка и баба да тръгнат на това опасно пътешествие.

Макар че китайците нахлуват в страната ни и я окупират през 1950-а, едва години след това се отказват от първоначалното си престорено доброжелателство и започват системно да арестуват, измъчват и затварят тибетците, особено будистките монаси и монахини, както и аристократите. Понеже баба ми била монахиня, а дядо ми монах, те се намирали в голяма опасност. Техният манастир бил нападнат и оплячкосан от войниците. Те вилнели и в селото под манастира. Влачили аристократите за косите през площада, били ги, накарали ги да чистят казармените отходни места, разрушили къщите им, откраднали свещените им статуи и раздали земята им на селяните. Отвели добитъка, унизили уважаваните лами и погазили хилядолетните селски традиции. Именно това варварство накарало моята баба Кунсан Вангмо и моя дядо Церинг Дхондуп да се решат на бягство в Индия заедно с майка ми Сонам Долма и нейната четиригодишна сестра. Възнамерявали да прекосят пеша Хималаите с малко пари в джоба и нямали никаква представа за опасностите и премеждията, с които щели да се сблъскат по пътя. Имали само домашно изработени кожени обувки, вълнени одеяла и чувал с цампа – смлян, изпечен ечемик. Независимо от всичко вярвали, че бягството от страната, на което се е решил и Далай Лама, е техният единствен шанс да оцелеят. Това убеждение се базирало само на дълбоката им вяра. Моите баба и дядо не знаели нито един от индийските езици, не познавали никого на Индийския субконтинент и нямали ни най-малка представа какво ги очаква. Било им известно единствено, че на Далай Лама, когото не били виждали на живо, но който за тях представлявал най-висшата власт, официално е предоставено убежище там.

Обувките на майка ми изобщо не били подходящи за изкачване на планини през зимата. Гладките кожени подметки се хлъзгали по снега и тя падала на всеки няколко крачки. Снегът постепенно прониквал през рехавите шевове и сеното, натъпкано вътре, за да замести чорапите, се превръщало в лепкава ледена каша. Имала само едно желание: да седне и да плаче, но трябвало да впрегне всичката си воля, за да премества краката си стъпка по стъпка в следите на възрастните пред себе си. „Не изоставай“ – повтаряла си тя. Знаела, че ако изостане, това ще бъде краят ù.

На Сонам ù ставало все по-трудно и по-трудно да продължава напред. Водата в обувките ù отдавна била замръзнала. Усещала краката си като грамадни, тежки буци, които трябвало да влачи със себе си. Сестричката ù била много по-добре. Тя можела да ходи, но не би понесла мъчителния преход, затова Кунсан носела по-малката си дъщеря на гръб в подобие на раница, завита хубавичко в одеяла, за да не измръзне. Момиченцето нито веднъж не проплакало, нито се разпищяло. Само изваждало от време на време ръчичка от одеялата и погалвало майка си по главата, шептейки успокоително в ухото й: „Ела ох“, което означава приблизително: „Ох, съжалявам“ на езика на конгпо. Сякаш искала да се извини, че заради нея майка ù носи допълнителен товар. Сонам поглеждала от време на време с копнеж топлия вързоп на гърба на майка си. Как завиждала на сестричката си!

Когато просветнало още едно безрадостно утро след дълъг нощен преход, групата съзряла закътано място под гол, скалист склон – малка пещера, висока колкото да се изправи малко дете. Поне вятърът нямало да брули лицата им и никой нямало да ги забележи. Но в тясното пространство между гладките каменни стени било също толкова мразовито, както и под открито небе. Ходилата на майка ми били съвсем безчувствени, макар че не можела да прецени дали се били вкочанили от болката, или от студа.  Кунсан събула внимателно заледените кожени обувки, които приличали по-скоро на съдрани гети. Още по-грижливо отстранила замръзналата в плътна маса слама от посинелите ходила на Сонам и мушнала краката ù дълбоко в топлите дипли на своята рокля, на голо до гърдите си. Какво сътресение са били тези леденостудени крака за горката ми баба и какво облекчение за майка ми, още дете! Всеки път, когато ми разказва някоя история за това бягство, ясно си я представям като малко момиченце.

Това била единствената приятна част от кратката почивка, която групата си дала. На никого не било разрешено да пали огън, затова нямало как да разтопят сняг, за да пият вода, а храната им била на привършване, тъй като никой не бил очаквал пътуването да се проточи със седмици.

Утолявали изгарящата жажда, като наквасвали напуканите си устни в стичащото се по незаледена скала ручейче или смучели сняг. Това пооблекчавало жаждата, но оставяло леденостудено усещане в гърлата, гърдите и после в стомасите.

Скалите, ледът и снегът не били единствените препятствия, които природата изпречвала на пътя им. На всеки няколко часа между отвесните канари се показвали планински поток, пенест водопад или буйна река . Повечето реки били само частично замръзнали и давали измамна представа за дебелината на леда. Да ги прегазят и да продължат да вървят с мокри до кръста дрехи било истинско изпитание. Ходенето по замръзналите речни камъни с обувки с тънки подметки превръщало всяка стъпка в адско мъчение.

Няколко часа след като напуснали пещерата, дочули далечното боботене на буйна вода, което ставало все по-гръмко и по-гръмко, колкото повече го приближавали. Стремителният планински поток минавал между скалите в дълбок пролом, над който висял въжен мост. В първия момент се зарадвали, но после забелязали състоянието на моста. През каньона били опънати четири въжета, долните свързани с по-тънки, предназначени да служат като стъпенки. Те били на големи разстояния една от друга и през широките пролуки се провиждали пръските, пяната и скалистото дъно на пролома. Майка ми се ужасила, била сигурна, че ще изпусне опората и ще падне право в бездната отдолу.

Кунсан не дала възможност на дъщеря си да се замисля. Дръпнала я към пропастта и тръгнала пред нея, като се придържала за въжетата с едната ръка, а с другата стискала Сонам. Мостът се разлюлял страховито, водата бучала така силно, че Кунсан едва дочувала пронизителните писъци на дъщеря си. Хващала я, щом се подхлъзнела, изправяла я до въжетата и я теглела след себе си, като същевременно внимавала самата тя да не загуби равновесие. Стъпка по стъпка стигнали от другата страна на пропастта.

Там майка ми отново се изправила пред познатото мъчение да върви през още по-заснежената и по-заледена планинска пустош, където нищо не спирало погледа. Не виждала друго освен необятни, голи пространства. И още дни наред нямало да види нищо. Не стигало това, ами станало още по-студено, а вятърът – още по-остър. Изкачвали се безспирно към ледените върхове на Хималаите.

Изведнъж земята под краката на Сонам се разтворила и тя се подхлъзнала в една ледникова пукнатина. Паднала от два метра височина върху натрупан заледен сняг. Обзета от паника, видяла, че точно до нея пукнатината се спускала още по-надълбоко. Видяла също колко много трябва да се катери, за да се върне обратно горе. Всичко било бяло – снегът и студът, безразличното небе, надвиснало над планините. Никой не забелязал, че е паднала; вървяла последна в редицата. Чакала с притаен дъх, но чувала само свистенето на вятъра. Разплакала се. Не извикала, понеже се страхувала. „Каквото и да се случи, не викай, не крещи“ – възрастните ù го били повтаряли десетки пъти. Никакъв огън, никакви шумове, никакви викове; китайците дебнели отвсякъде. Сонам запълзяла нагоре по леда, а вледенените ù обувки с гладки подметки се хлъзгали и тя се свличала по стените на своя затвор. Така ли щяло да завърши нейното бягство? Никога ли нямало да види отново родителите си? Завинаги ли щяла да остане затворена в тази тъмна дупка в леда?