Там, където загинаха дърветата

Знаме без държава

Ирак, 2007 

В село Дара Базмар, на около 30 километра от град Ербил, по пътя към границата с Иран, има едно дърво. Вярващите мюсюлмани в района не обичат да говорят за него. Дългите му клони, върху които няма нито един лист, стърчат като кокалести пръсти на зловещ магьосник, а стъблото му е толкова сухо, че отвътре бавно лазят черни пълчища мравки.

Тук смятат това дърво за дух. Докато снимам причудливия ствол, моят гид ми посочва нещо, което не бях забелязал първоначално – под мравките има хиляди изгнили пирони, забити от хората. „Ако имаш някаква мечта или болка, трябва да забиеш пирон в стъблото и желанието ти ще се изпълни или болката ще мине“, обяснява Хамид.

От толкова много хорски желания, амбиции, мечти и болки, от хилядите пирони дървото е загинало и днес сгърченото му кухо и сухо стъбло, от което не може да бъде направен дори и евтин ковчег, стърчи край пътя, изоставено от тези, които довчера са му се молели.

Свикнали сме да смятаме, че всяко дърво е символ на живота, на рода, на природата. В село Дара Базмар, Северен Ирак, „дървото с пироните“ е символ на смъртта.

Това дърво е Ирак. Ирак, в който насилието, властта, диктатурата и войните забиха своите смъртоносни остри пирони и те изпиха надеждата за красота и живот. На едно място в Ирак обаче сред целия хаос и мъка, завладели страната, все още надежда има.

То се нарича Кюрдистан.

Според представата на мюсюлманите раят е място за вечен покой. Място, на което тече вода, зеленината е навсякъ- де, а безбройните блага включват и красиви девственици. За жителите на северния иракски град Ербил, които обичат да го наричат „Рай на спокойствието“, понятието „рай“ има друго значение. То се изразява във възможността да ходиш спокойно по тротоара, да не се страхуваш, че ще ти прережат гърлото или ще взривят хората, които обичаш, докато купуват зеленчуци от пазара. В този иракски рай няма ангели, а тежковъоръжени милиции, които са взели реда в свои ръце.

Жителите на Ербил се вълнуват всеки път, когато над главите им прелети самолет. Построено след падането на Саддам, международното летище в покрайнините на четвъртия по големина град в Ирак и център на кюрдската автономна област символизира скъсването с миналото. Минало на много агресия от страна на режима в Багдад към кюрдите.

Ербил ме посрещна с 45-градусова жега и сух вятър, раз- вяващ едно знаме, което може никога досега да не сте виждали, но в Северен Ирак то е навсякъде. Това е кюрдското знаме – златно слънце на фона на червено, бяло и зелено.

Самолетът на единствената европейска авиокомпания, която има смелостта да лети до Ирак, се спусна без никакво предупреждение, сякаш от нищото, върху тясната писта, която прорязваше жълтеникавата пустош, потънала в прах. Западни колеги ми бяха разказвали какви ли не легенди, свързани със спиралообразното кацане в Багдад, което разбърква всичките ти вътрешни чаркове. Разбрах, че ще пре- живея лично това кацане в Ербил още с първото кръгово движение, което направи самолетът.

Сякаш за да се предпази от евентуална ракета „земя-въздух“, пилотът заописва спираловидни кръгове във въздуха. След като започнахме спускането, лицето на германеца до мен се опъна в нервна гримаса, а устата му за момент остана отворена. След две минути свободно падане центрофугиращото кацане завърши успешно, така че беше време за една колективна въздишка на облекчение от страна на стотината пътници, които пристигахме в Ирак.

А аз изглеждах безумно. Бях подготвял това пътуване в продължение на над три месеца, като междувременно бях оставил брадата си (ако това нещо върху лицето ми изоб- що можеше да се нарече така) да порасне. Резултатът обаче беше само черен мъх. Бях облечен с дрехи, закупени от магазин за втора употреба в София специално за случая, за да се „смеся с местните“. Този мой външен вид сериозно разтревожи почти всички пасажери в самолета, по-голямата част от които бяха европейски бизнесмени, платили по 1206 евро (поне това беше цената за мен) за самолетния си билет за Ирак, и на борда четяха „Файненшъл Таймс“ през златните си очила. Чувствах се като във филм. Нали отивах на война?

– Вие сте местен, нали? – попита ме плахо розов пълен германец от седалката до мен.

Вътрешно се зарадвах на въпроса.

– Не, българин съм – отговорих сухо.

– Българин? И какво, по дяволите, ще правите при кюрдите? – не скри любопитството си бизнесменът, който, без да изчака отговора, започна да ми разказва за бизнес планове- те си в Ирак – бройлери и пилешко месо.

Този нов приятел не пропусна да ми каже, че десетки пъти е идвал тук, нямало нищо страшно, ако съм имал проблеми, да му се обадя и т.н. По време на кацането тирбушон обаче търговецът на пилешко щеше да ми счупи ръката от стискане.

От рязката температурна амплитуда по вътрешните сте- ни и прозорците на самолета започнаха да се стичат ситни капки вода, между които се мяркаха дървените бараки на някогашното военно летище.

В момента Ербил е най-доброто място, през което можеш да влезеш в Ирак. За първи път стомахът ми се сви точно в 6 часа сутринта, когато на летище „София“ дамата зад гишето не се сдържа и ме попита в прав текст, след като вдигна глава от билета ми: „Вие наистина ли отивате в Ирак?“. Стомахът ми се сви отново, точно шест часа по-късно, когато отговорът вече беше ясен: „Да, аз наистина съм в Ирак. И съм сам“. И връщане назад нямаше.

След като получих десетдневно разрешително за пребива- ване в страната и преминах през паспортния контрол, имах две задачи, които трябваше да изпълня възможно най-бързо. Да прибера щателно претърсените си лични вещи и да открия моя гид, който би трябвало да ме чака някъде около изхода. Важно беше второто да стане веднага, защото не беше желателно да обикалям района извън летището сам въпреки десетките въоръжени до зъби кюрди, които държа- ха показалците си на спусъка на автомати „Калашников“.

С бърз ход излязох от летището и се озовах на полупразен паркинг. От съображения за сигурност нито една кола не можеше да припари до района на аерогарата. Усетил колебанието ми накъде да тръгна, един от униформените ме погледна и посочи с цевта на автомата си към малък раз- дрънкан автобус, само на няколко метра от нас. Това беше първият автобус, който се отваряше като стая: дръжката се дърпа надолу, а цялата врата се бута навътре. Шофьорът – зализано конте с черен костюм и тежък парфюм, поздрави вяло, измърмори нещо и излезе, оставяйки ме насаме със стария му касетофон, от който кънтяха сърцераздирателни кюрдски любовни истории под изгарящото слънце.

Въпреки че Ербил е само на час път по въздух от иракската столица, тук очевидно е много по-спокойно. Разбира се, сигурността в случая е условно понятие. Все пак гово- рим за Ирак, където в момента се водят няколко паралелни граждански войни на религиозна основа, а терористичните групи се борят за влияние, съревновавайки се непрекъснато в жестокостта, с която избиват невинни.

Статистиката показва, че само през месец май в тази лудост, наречена „демократичен Ирак“, са загинали няколко хиляди жители в Басра и Наджаф на юг, Багдад и Фалуджа в Централен Ирак, Мосул, Киркук и Тикрит на север.

За да ви опиша докъде са стигнали безумството и хаосът в тази страна, ще ви разкажа само една реална история от последните дни. Абди бил съвсем обикновен собственик на малък магазин във Фалуджа. Преди две седмици развилняла се улична банда нахълтала в магазина му и го застреляла с няколко куршума в главата. Трагедията била толкова голяма, че не само цялото семейство, но и целият квартал се събрали да изпратят до гроба бедния магазинер. Абди обаче нямало да бъде единственият труп на това погребение. Двайсет души от присъстващите опечалени го последвали и в гроба. Погребението се превърнало в кървава баня, защото луд фанатик се взривил точно над ковчега на Абди.

В Северен Ирак, казват, такива неща не се случват. За четирите години, през които режимът на обесения Саддам беше в историята, в Ербил не е бил убит нито един американски войник. Въпреки това напрежението и страхът се усещаха с пълна сила. Точно един месец преди да пристигна в Ербил, този кюрдски „рай на спокойствието“ беше разтърсен от самоубийствен атентат, който напомни по най-ужасяващия начин на жителите на града в коя страна живеят.

В петък, почивния ден за всички мюсюлмани по света, камион бомба се взривява пред министерството на вътрешните работи, изпращайки в небитието 14 души и ранявайки над осемдесет. Малко след като слязох от самолета в иракския север, пък научих за поредната убита журналистка в Мосул, чиято глава била отсечена пред прага на къщата ѝ предишната нощ. Отново беше време стомахът ми да се свие...

Изведнъж автобусът се разтресе. С ловко движение шофьорът запали старата машина и тя запърпори по празен път, на места ограден от дебели бетонни заграждения. Изминахме около два километра, след което бричката направи остър завой и около нас отново изплуваха хора с автомати. Това беше знак, че сме пристигнали на правилното място, отредено за посрещачите на пътниците. Моят гид Хамид, бивш водач на конвоите на ООН в Ирак, също беше на уго- вореното място. Висок и мургав мъж, с черна коса и кафяви меланхолични очи. На пръв поглед Хамид изглеждаше доста надежден. Усмихна ми се широко и с уверен глас ми каза:

– Добре дошъл в Ербил! – Говореше безупречен английски и без да губи време, натисна газта на японския си джип.

– Не предполагах, че си толкова млад! Ти си хлапе! – с усмивка каза кюрдът. Бях на 23 години.

Улиците на едномилионния град бяха самотно пусти. Единственото движение, което регистрирах, бе безмоторният полет на боклуците, с които сухият вятър си играеше не- обезпокояван от никого. След кратка опознавателна обиколка на центъра спряхме пред бариерата на Международния хотел в Ербил, наричан от местните „Шератън“. Трябваше да излезем от колата и докато показвахме съдържанието на ръчния си багаж, един от охраната отвори багажника, друг влезе в джипа и започна да опипва седалките, а трети проверяваше внимателно с огледало под колата да не би случайно да внесем бомба.

Нито един автомобил не можеше да припари до входа на хотела. На самия праг имаше металодетектор и още един пост, където отново ме претърсиха четирима охранители, този път не с автомати, а с пистолети. „Уверявам те, че този хотел е една от най-желаните цели за терористите“, спомних си думите на германеца, който пътуваше до мен в самолета. Механично вдигнах ръцете си. Започнах да свиквам. Тук бях само от час, а това беше шестото ми претърсване. Без съмнение това е цената на сигурността в Ербил. Непрекъс- нати проверки – докато вървиш по улицата, преди да влезеш в магазина или ресторанта. И навсякъде този прословут автомат „Калашников“ и гордостта на кюрдите – техните собствени сили за сигурност, които и до днес се наричат със старото си партизанско име „Пешмерга“, в превод – „Тези, които вървят срещу смъртта“. Това са повече от 150 000 добре обучени командоси, които са готови да направят всичко, за да защитят сигурността на Ербил и старата столица на иракски Кюрдистан – Сюлеймания.

Предстоеше ми първата вечер в Ирак, която заедно с Хамид прекарахме в разходки из центъра на града. Въпреки имиджа си на „рай на спокойствието“ обаче само на по-малко от час път надолу по шосето се намират градовете Мосул и Киркук, където започва адът на терора. Тази мисъл не ми даде мира през цялата нощ особено когато видях през прозореца на хотела как всичко около мен изведнъж потъна в мрак заради режима на тока.

Докато над Ербил се спускаше нощта, филмът за мен приключи. Започваше реалността. Избръснах подобието на брада от лицето си, не ми беше нужна... А и Хамид ми каза:

„Момче, хайде, обръсни се! Все пак тук си дошъл сред нор- мални хора“. Първо изпитах лек срам, после започнах да се смея на самия себе си. Сега като си спомням, ми става още по-смешно. Какво съм си въобразявал.

*  *  *