Свободата да бъда там, където искам

1. Вилньос (Фунес)

Детство в Доломитите, моят първи трихилядник

Къщата ни беше на централната селска улица. Къща като всички останали, с червени керемиди на покрива, комин, стълба от порфирни блокове и дива асма, която през лятото обрастваше цялата източна страна. Каменната стена под стълбата нямаше и четири метра височина, но въпреки това баща ни се сърдеше, когато се катерехме по нея.

Затова отивахме да играем в плевните на съседните селски имения, криехме се в короните на дърветата или се качвахме на камбанарията, ако вратата на църковната кула случайно беше оставена отворена. Оттам се виждаше Санкт Магдалена, последното селище в долината; там живееха баба и дядо, при които прекарвахме летните месеци. Ако всеки от нас дълбоко в сърцето си мисли за родината като за рай, за мен този рай беше тук.

Могъщата верига на върховете Гайслер беше много близо и за мен представляваше истинско предизвикателство. Тя пораждаше в душите ни хармония, каквато днес е невъзможно да се появи между високите блокове и магистралите. Всичко изглеждаше спокойно и просто, но в същото време така богато, че това ме изпълваше с доволство.

За лятото татко наемаше една алпийска хижа в местността Гшмагенхарт и всяка година се качваше там с майка ми за няколко месеца. През есента донасяха цяла торба с кедрови ядки и разказваха за върховете Гайслер, за тясната седловина Митагсшарте („Обедната седловина“), където точно по обяд влизали слънчеви лъчи, и за дивите кози в Пюцкар.

Често сядах между курника и заграждението със зайците, където баща ми отглеждаше дребните животинки, и гледах как облаците се носят по тясната ивица небе, надничащо между високия гръб на Валдранд и мрачните склонове. Облаците идваха и си отиваха, понякога играта им продължаваше само няколко минути. Така притиснат в долината е Пицак – мястото, където живеехме.

Години наред Вилньос, долината, в която израснах, беше за мен целият свят. Детска градина нямаше, затова ние, селските деца, от зори до мрак играехме заедно. Когато станах на четири или пет години, ме обзе любопитство и исках да знам накъде изчезват облаците. Какво имаше зад планините, които стояха около долината ми като непреодолима защитна стена? Селяните не проявяваха разбиране към голямото ми любопитство. Те рядко отиваха с автобуса до града или до най-близкия пазар. На село всички се движеха само пеш. Имаше само няколко автомобила.

Селяните от долината бяха жилави, трудолюбиви хора и при кърската работа разчитаха само на двата коня и на децата си. Нямаше големи чифлици. По слънчевия склон работеха дребните и средноимотни селяни, на дъното на долината бяха надничарите. Нивята се изкачваха нагоре, преобладаваше сухата и бедна почва. Пасбищата минаваха оттатък Валдранд, непосредствено след тях бяха Доломитите, които даваха див, но в същото време хармоничен завършек на долината.

Баща ни беше учител в Санкт Петер. В младежките си години, малко преди Втората световна война, той се катерел по върховете Гайслер. Сега, понеже партньорите му катерачи се бяха преместили другаде, той искаше да вземе нас, момчетата, и да ни покаже света от младежките си спомени на Голямата Фермеда, Фуркета.

Разговорите на селяните издаваха, че заниманията им са посветени повече на пасбищата и животните, отколкото на земеделието. Не разбираха гражданите, които идваха във Вилньос, за да се разхождат или катерят. Имаха своя поминък и това им стигаше. Ако някой от долината искаше да харчи пари за ваканцията си, отиваше в града или на море.

Още не ходех на училище, когато родителите ми за първи път ме заведоха в Гшмагенхарт. Двамата с по-големия ми брат Хелмут пристъпвахме зад баща ми. Там, където пътят за колите свършваше и започваше тясна, стръмна пътека, за първи път спряхме да починем. Докато баща ми събираше малини, попитах майка ми още много ли има да се върви – толкова бях уморен. Пътеката минаваше на зигзаг през голямо сечище, още по-нагоре пресякохме други пътища, прескачахме корени и каменни блокове. На отделни места между кедровите борове растяха смърчове, а най-горе цъфтяха алпийски рози.

Когато стигнахме до последната поляна, върховете Гайслер бяха вече съвсем близо над нас, като че ли ги гледах през бинокъла; израстваха от пепелявия циркус плашещо огромни и застрашителни. До този момент не бях виждал нещо толкова могъщо.

Хижата се намираше между скалните маси и една група кедрови борове. Баща ми отвори кепенците на прозорците и отиде да донесе вода. Всъщност ние с Хелмут още същия ден трябваше да бъдем върнати при баба и дядо. Когато обаче се разбра, че сме забравили газовата лампа още при първото си спиране за почивка, ни се отвори възможност да прекараме няколко дни от ваканцията в Гшмагенхарт.

„Можете да останете, ако донесете лампата! – каза татко, след което допълни високо от прага: – Внимавайте, има четири пресечни пътеки, и побързайте, скоро ще се стъмни!“ Ние вече тичахме надолу по поляната. Цялото напрежение беше забравено, умората изчезна.

В гората беше хлъзгаво, пътеката често не се виждаше. Простият, ясно очертан път, по който се качвахме нагоре зад баща ни, сега изглеждаше като загадка. Предишната сигурност се оказваше клопка, която се появяваше при всяко разклонение. Опитният планинар или ловец винаги може да се ориентира в гората. Ние обаче за първи път търсехме пътя сами и при всяко изшумоляване предполагахме, че се е появила сърна. При всеки разклон се чудехме накъде да поемем.

От просека на просека, от дърво на дърво, бавно опипвайки почвата, се придвижвахме напред. Когато най-сетне действително намерихме лампата, щяхме да се пръснем от детинска гордост. Заслужихме да ни оставят няколко дни в Гшмагенхарт!

Не след дълго вече знаехме имената на върховете от групата Гайслер: Малката Фермеда съвсем вдясно, Голямата Фермеда, Вилньоската кула, Одла… това са малките върхове Гайслер, Митагсшарте ги отделя от основната група. Там е широкият Зас Ригаис, висок повече от 3000 метра, а вляво от него е хубавата и тясна Фуркета, висока почти колкото него. После са Васеркофел, Валдуса-Одла, Васерщул и Кампилската кула. Спомням си разказите на татко; той вече бе стъпил на всеки един от върховете, които виждахме. Може би тогава се е родило желанието да изкача всички тези зъбери.

Най-после дойде денят, в който и ние получихме правото да тръгнем. Събудиха ни в пет сутринта. Изпълзях от топлото сено, бутнах голямата врата на плевнята, видях, че по небето още има звезди и тракайки със зъби от студ, се облякох. Не бях напрегнат, бях изпълнен с очакване.

Половин час по-късно пресякохме поляната и стигнахме до Валдранд. По пожълтялата трева беше паднала слана, а боровете се извисяваха като черни чудовища на фона на светлия циркус. Червено петно показваше къде е началото на пътеката, която водеше нагоре до Мункелвег, покрай Нордльос и върховете Гайслер от Боглес до Санкт Зенон. Слънцето тъкмо бе изгряло и галеше северния ръб на Фуркета. Това създаваше впечатлението, че там горе, в онзи недостижим свят е минал топъл повей – сякаш върховете Гайслер бяха огромна завеса, разделителна стена между два свята. Въздухът беше ясен, прозрачен поради студа. Подемаше всеки шум, така че неволно започнахме да шепнем.

На Вайсбрун баща ни напълни шишето с вода. Пътеката минаваше през нисък гъсталак, после на зигзаг прекосяваше последните площи с трева и продължаваше покрай обрулените от вятъра борове. Качването нагоре по циркуса към Митагсшарте ми се стори безкрайно. На утринната светлина върховете Гайслер надминаваха представата ми за височина. Подозирах, че зад тях се крият безброй все още недокоснати тайни.

До последното дърво, изкривен кедров бор, висок няма и два човешки боя, спряхме за почивка. Сещам се за един незначителен епизод: баща ми скри табакерата си в кухината на стъблото. Сложи отгоре един плосък камък и ни подкани да тръгваме. Тогава си дадох сметка, че баща ми пуши.

Изкачването на циркуса беше по-изтощително, отколкото си го представях от разказите на родителите ми. Колкото по-високо се качвахме, толкова по-ситни ставаха камъчетата и толкова повече се хлъзгах назад почти при всяка стъпка. Тогава научих, че при изкачване трябва да се стъпва с цялата подметка на обувката и най-добре е по по-големи камъни. „Човек трябва да върви нагоре бавно и ритмично, ако иска да стигне до целта“ – посъветва ме баща ми.

В Митагсшарте вече беше паднал първият сняг. А отзад се виждаше цяло море от върхове! От другата страна тръгнахме надолу по кулоара. Търсехме пътищата на стичащата се вода, които бяха с най-фините камъчета, и скачахме вътре решително с петите напред, така че камъчетата отхвърчаха встрани.

„Това е входът“ – извика баща ми. Спряхме. Шум от леко шуртене нарушаваше тишината. От време на време се чуваше падането на някой камък. „Слънцето топи леда, който се е образувал през нощта“ – каза татко и измъкна конопеното въже от раницата. Сърцето ми се разтуптя: започваше катеренето!

Стояхме до скалиста клисура. Стените вляво и вдясно бяха жълти, отчасти висящи. Усетих, че погледнех ли надолу, самоувереността ми изчезваше. Тежки каменни блокове, големи като къщи, препречваха теснината над мен, а по всички сенчести места блестеше лед.

Мама се катереше отпред, а баща ни плътно зад нас с Хелмут. Все още не ни беше вързал с предпазното въже. Катеренето се оказа доста по-лесно, отколкото очаквах. Винаги имаше къде да се хванеш, откъде да се промушиш. До най-ниския връх не беше необходимо използването на въжето. Нямаше нито едно място, което да е по-трудно за преодоляване от стената на стълбата вкъщи, още повече че на най-големите стръмнини имаше закрепени телени въжета.

Уморих се и след преодоляването на поредната скала търсех върха с очи. Чаках да се появи билото или някой голям „каменен човек“[1]. И до днес не знам какво ме изпълни с такова любопитство, че издържах изкачването на своите пет години. Можех да спра и да се откажа, но не го направих.

Тогава изведнъж го видяхме: „Върхът“ – потвърди баща ми. Само един въздушен хребет ни делеше от него. Вдясно стената се спускаше стръмно към Васертал, вляво скалата отиваше така отвесно и дълбоко надолу, че не посмях да погледна. „Страхотна експозиция“ – каза единият от мъжете, които тъкмо слизаха надолу и ми помогнаха да се кача на билото. За първи път чувах тази дума, но веднага я разбрах. На върха седяха няколко катерачи, които бяха минали по източното било. Здрависаха се с нас, като че ли сме пристигнали на отдавна подготвяно тържество. Всички се отдадохме на приповдигнатото си настроение. При това аз бях безкрайно уморен. Около нас само слънце, вятър, а на 1000 метра под нас пасбището на Гшматенхарт, където трябваше да се върнем още същия ден.

Зас Ригаис беше труден за еднодневно покоряване дори и за възрастните, а за мен това бе началото на страст, която щеше да ме съпътства цял живот.