Стени

Въведение

Стенна болест

 

Походът ми до Витлеем на Бъдни вечер не беше така наситен с библейска епичност, както може да се очаква. Вместо да вървя по каменлива пътека през полята, аз крачех по павиран тротоар покрай магистралата. Цялото „поклонение“ продължи по-малко от два часа. Въздухът беше студен – през онази зима в Йерусалим като никога беше паднал сняг – но за гостите на Витлеем тревогата беше по-силна от студа. Беше последната седмица на 1999 г. Коледните празници протичаха в напрегната атмосфера заради страха от насилие в края на хилядолетието. Във Витлеем телевизионни екипи от цял свят тикаха микрофоните си в лицата на туристите и ги питаха защо не се страхуват. Палестинците пуснаха слух, че техният лидер Ясер Арафат е отказал да направи обръщение към насъбралите се тълпи от страх да не бъде убит. Разбира се, нищо не се случи. Днес, на фона на изминалото десетилетие, белязано от интифада, войни, тероризъм и икономическа криза, много хора изпитват носталгия по неясните заплахи от 2000 г.

Освен шума на колите и автомобилните газове, които вдишвах вместо тамян, не си спомням почти нищо от онази разходка до Витлеем. Помня обаче как покрайнините на Йерусалим и Витлеем се сливаха някъде по протежението на магистрала №60. Не беше ясно къде свършва единият свещен град и къде започва другият.

Когато се завърнах в Йерусалим осем години по-късно, неяснотата беше премахната със стена. Високи бетонни плочи разделяха Витлеем от Йерусалим. Самото съществуване на Стената не ме изненада; международните медии осмиваха заграждението още през 2002 г., когато започна издигането му. Когато се изправих пред нея, Стената на Западния бряг вече стигаше до Стената на плача – най-святото място за юдеите – и до древните укрепления около Стария град. Йерусалим се беше сдобил със света троица от стени, които туристите посещаваха и снимаха. Изуми ме впечатляващата височина на Стената, нейната бетонна строгост и ясната й линия. Бях поразен и от огромния банер, който висеше откъм израелската страна и на който без следа от ирония беше написано на три езика „Мир вам“.

По-късно, по време на същото пътуване, посетих Рамала – още един град на Западния бряг, покрай който минаваше Стената. Беше петък по време на Рамазана. В Рамала стотици палестинци се готвеха да преминат загражденията, за да се отдадат на петъчна молитва в йерусалимската джамия Ал-Акса. Предишните дни бях чел, че войници от ЦАХАЛ – Израелските отбранителни сили – възнамерявали да попречат на младите мъже да преминат отвъд Стената. После се понесе слух, че всички мъже ще бъдат върнати и само жените ще бъдат допуснати в Йерусалим. Никой не знаеше със сигурност какво ще стане. Докато се движех сред тълпата, разбрах, че от ЦАХАЛ бяха решили да не позволят на никого да мине през пропускателния пункт. Жени и старци чакаха покрай Стената, облегнати на студения бетон, с надеждата, че от ЦАХАЛ ще променят решението си. Поделих си таксито до центъра на Рамала с някакъв възрастен палестинец. Не разбирах думите, които изричаше на арабски, но знаех какво имаше предвид, докато клатеше глава и размахваше ръце. Беше се уморил да чака и беше решил да се помоли у дома си. Завръщането на този човек в собствения му дом беше неговото тихо отстъпление пред Стената.

 

* * * 

 

Човечеството винаги е обичало да издига стени. През I в. от н. е. римският император Адриан изградил 120-километрова варовикова стена през Римска Британия. И до ден днешен учените не са наясно какво е целял Адриан. Едни смятат, че е построил заграждение, за да държи далеч от владенията си дивите племена, които не успял да покори, или за да контролира търговията и имиграцията. Други се чудят дали стената изобщо е имала някакво предназначение освен като патетичен израз на имперска власт. Измазана и варосана, дългата стена блестяла на северното слънце.

Стената на Адриан занимавала въображението на хората дълго след като мазилката опадала и Римската империя отстъпила място на Британската. През 1754 г. английският археолог Уилям Стюкли написал, че по своята каменна мощ Стената на Адриан отстъпва само на най-славната стена, съградена от човешка ръка – Великата китайска стена. Според Стюкли „Китайската стена е забележителна постройка, която може да бъде видяна от Луната“. Не може да не се възхитим на увереността, с която този учен от XVIII век описва как изглежда Земята от космоса. Оказва се, че смелото му твърдение е погрешно – Великата китайска стена не може да бъде видяна от Луната. Легендата обаче е жива и до днес – също като Стената. И като поривът да се издигат стени.

В началото на XIX век датчаните използвали древна стена, строена през епохата на викингите, като военно укрепление във войната с Прусия. През 70-те години на същия век в Аржентина била изградена Санха де Алсина – система от окопи и наблюдателни кули, които трябвало да защитят провинция Буенос Айрес от нашествието на племето мапуче. В началото на Втората световна война французите издигнали по границата с Германия бетонни заграждения, известни като линията „Мажино“, за да се предпазят от нацистите. Линията била подсилена с амбразури, стойки за автомати и противотанкови барикади. Те обаче не впечатлили хитлеристите, които просто ги прегазили. По-късно Източна Германия построила своя собствена стена. Берлинската стена била издигната през 1961 г. и близо 30 години разделяла Изтока и Запада.

Стените не просто ни разделят. Те могат да ни поболеят, да ни влудят. През 1973 г. източногерманският психиатър Дитфрид Мюлер-Хегеман забелязал, че Берлинската стена причинява психоза, шизофрения и фобии у неговите сънародници, които живеят в сянката й. Тези хора страдали от пристъпи на ярост или униние, от алкохолизъм, а също така проявявали повишена склонност към самоубийства. Колкото по-близо до стената живеели болните, толкова по-остри били психичните им отклонения. Понякога емоционалната травма причинявала телесни увреждания; един от пациентите на д-р Мюлер-Хегеман например получил спазми на лицевите мускули. Лекарят нарекъл наблюдавания синдром Mauerkrankheit – „стенна болест“. Мюлер-Хегеман не можел да изследва задълбочено синдрома, тъй като се страхувал, че ще бъде преследван от източногерманските власти, но предсказал, че депресията, унинието и самоубийствата ще властват в Берлин, докато я има Стената. Единственият лек за „стенната болест“ било събарянето на Стената. През 1990 г. друг източногермански психиатър, Ханс-Йоахим Мац, описал „емоционалното освобождение“, което почувствали всички в ноемврийската нощ, когато Стената рухнала окончателно. Хиляди ликуващи германци се качили на Стената, плакали и се прегръщали, стъпили върху бетонните блокове, и се включили в рушенето на Стената, обзети от неудържима радост. „Падането на Стената беше емоционалният климакс на разтоварването, катарктичният пробив на несъзнателното – пише Мац. – Емоционалните ограничения паднаха, потиснатите чувства излязоха на повърхността, а разделените се събраха.“

Психическата болка, причинена от Берлинската стена, и унизителният провал на линията „Мажино“ години по-рано не изкоренили желанието на хората да издигат стени. През 1975 г. Южна Африка издига по границата с Мозамбик 120-километрова електрическа ограда, известна като „Огнената змия“, за да спре вълната от насилие, съпътстваща гражданската война в съседната държава. До 90-те години на миналия век, когато електричеството по загражденията е спряно, „Огнената змия“ с отровата си от 3500 волта убива повече хора от Берлинската стена. Впоследствие голяма част от оградата е съборена от слоновете. Южноафриканското правителство обаче смята да я възстанови, за да попречи на мозамбикските бракониери да убиват носорози.

САЩ превърнаха Багдад в лабиринт от бетонни стени, а към момента строят заграждения по границата с Мексико. Индия постави огради по границите си с Пакистан и Бангладеш и в оспорваната област Кашмир. Стени разделят Северна и Южна Корея и пречат на зимбабвийците да преминат в Ботсуана. Наред със загражденията на Западния бряг израелците издигнаха стена по границата с Египет, чиято цел е да спре потенциалните терористи и мигрантите от Субсахарска Африка. Макар и фалирала, Гърция харчи големи суми за заграждения по границата си с Турция. Народите от Близкия изток протестират яростно против израелските стени, но едновременно с това укрепват собствените си граници. Кувейт се загради откъм Ирак. Саудитска Арабия – откъм Йемен. Иран – откъм Пакистан.

Стени се издигат не само по междудържавните граници. На общинските управници в италианския град Падуа им дошло до гуша от наркодилърите, проститутките и престъпните банди от Виа Анели – беден квартал, населяван предимно от африкански имигранти. В една августовска нощ през 2006 г. работници, наети от градската управа, оградили Виа Анели със стоманена стена, висока 3 м. Общинарите разселили жителите на квартала в други части на града, след което съборили стената. В село Островани в Източна Словакия бетонна стена огражда циганската махала, за да се спрат ромските набези над зеленчуковите градини на останалите селяни. В Йоханесбург, Южна Африка, расовият апартейд е заменен с икономически. Тук всички – от богатите през средната класа до бедните – живеят в затворени (буквално) общности.

Всички тези стени ни връщат в древността. В наши дни стените би трябвало да се рушат. Говорим за глобализация, за международен пазар, за глобалното село. В търговията и туризма преградите падат. Можем да общуваме с когото си поискаме – по всяко време, от почти всяка точка на света. Дори междудържавните граници значат все по-малко. Ангелите и демоните на съвременния свят – мултинационалните корпорации, климатичните промени, глобалните терористични мрежи, холивудските филми, птичият грип, замърсяването на околната среда, Кейти Пери – нямат нито националност, нито граници и пет пари не дават за линиите, които чертаем по картите и укрепваме със стомана. И все пак стените продължават да се издигат и да разделят света на малки, лесно охраняеми килии, които ни откъсват един от друг. Може би новите стени не са проклятие за нашия свят без граници, а негов естествен отговор. Без граници се чувстваме неуютно. Имаме нужда да поставим нещо, каквото и да е, в своя власт. Ето защо на икономическата и електронната ентропия отговаряме с прости геометрични форми, съградени от тухли, бодлива тел и стомана.

Историята не се е смилила над старите стени. Почти всички исторически заграждения за предизвиквали презрение, а след рухването си – и присмех. Ванкувърският музикант Джеф Бърнър най-безцеремонно изпя следните редове за линията „Мажино“:

 

Колко крепка ни се струва

линията „Мажино“;

ала пет пари не струва

линията „Мажино“.

 

Дори мислителят Доктор Сюс[1] се е занимавал с темата за стените. През 1981 г. той пише „Книга за маслената война“ – алегория на Берлинската стена и Студената война. Един от героите на книгата, агент към „Граничния патрул за наблюдение на зуките“, води внука си при Стената в „последния ден на лятото, десет часа преди началото на есента“. Стената разделя юките и зуките, а дядото обяснява на момченцето абсурдната необходимост от заграждение по следния начин:

 

„Чуй какво ще ти разкажа:

зуките са племе страшно.

Те филийките си мажат

с масълце, ала отдолу.

Ние, юките, обаче

знаем истината стара

за маслото и за хляба

и затуй маслото мажем

на филията отгоре!“

 

Стените са свързани с толкова отрицателни емоции, че създателите им често избягват да употребяват самата дума стена. Източногерманското правителство забранявало на жителите на Източен Берлин да използват израза „Берлинска стена“ и настоявало заграждението да се нарича „антифашистко защитно укрепление“. (Как ли би вмъкнал подобен израз в стиховете си Доктор Сюс?) Новите стени са наследили тази семантика – само противниците на израелските заграждения на Западния бряг, както и на укрепването на американската граница, ги наричат стени. Поддръжниците предпочитат по-меката и дружелюбна дума ограда. От самото начало реших да наричам всички заграждения стени. Дори ако приличат повече на огради, те функционират като стени – изключват и разделят. Думата ограда напомня за редичка от бели колчета, на които съседите се подпират, за да си разменят клюки и готварски рецепти. Местата, които възнамерявах да посетя обаче, бяха далеч от тази идилия.

Разбирах защо една нация може да издигне стена. Всеки знае какво означават понятия като политическа територия, национална сигурност и външна заплаха. Династията Мин се страхувала от монголите, французите се страхували от нацистите, израелците се страхуват от палестинските терористи. Източна Германия искала да попречи на своите граждани да излязат от страната, Америка иска да попречи на нелегалните мексиканци да влязат. Мислех си обаче за отделните хора, принудени да споделят една странна интимност със стената наблизо. Не можех да си представя какво е да си личност, отделена от нещо със стена. Аз съм канадец. От три страни Канада граничи с океана, а от четвъртата й страна се намира най-дългата граница без заграждения в света. Ние, канадците, с гордост казваме, че границата ни е незащитена. Гражданството ми гарантира достъп навсякъде. Никъде по света вратите не се затварят пред мен, никой не гледа на мен като на нежелан или ненужен имигрант. Никой никога не е строил стена за мен.

Какво да кажем обаче за хората като моя палестински приятел от Рамала, които живеят покрай новоизградените стени? Какво е Стената за онези, които живеят близо до границата между САЩ и Мексико? Или между Индия и Бангладеш? Берлинската стена падна, но дали жителите на разделени държави и градове като Кипър и Белфаст не боледуват и днес от „стенна болест“? Питах се какво ли е да живееш сред стени. Исках да разбера що за общества са издигнали стените. Преди всичко обаче исках да опозная обществата, създадени от самите стени.

Знаех, че няма да науча много, като чета политически статии или се взирам в очертанията на картата. От разстояние стените изглеждат като териториални конструкти. Има обаче хора, които живеят в тяхната сянка. Тъкмо за тези хора, за да ги включат или изключат, са построени стените. За тях стените са студена физическа реалност. Исках да бъда там, където в земята са набити колчета, а нациите бранят териториите си с планини от гол цимент. Исках да бъда сред хората, които ядат хляба си в хладната сянка на близката стена. Исках да разбера защо има стени и какво означават те за хората, които живеят зад тях. Исках да разбера какви страдания причиняват стените. Така през февруари 2008 г., като за начало, пристигнах в пустинята Сахара.

 

Глава 1

Бразда в пясъка

Западна Сахара

 

Не беше война, но не беше и мир. Примирието продължаваше, но безпокойството растеше. Бежанците чакаха и макар че според Малайнин търпението и куражът вървят ръка за ръка, вече бяха изминали почти 40 години. Сред тъжния, твърд като цимент пясък над 100 000 бежанци бяха създали своя нация от нищото и бяха готови да преминат от другата страна на Стената, която ги делеше от домовете им.

„Стената на срама“ беше изградена от пясък и камъни, но също и от слухове, неистини и високопарни приказки. Бях чувал, че Стената е проектирана от израелци, а американците са предоставили радарните инсталации. Бях чувал също, че цялата мароканска армия е строена покрай загражденията, а в земята наоколо са заровени 3 млн. мини от всякакви марки и видове – не минно поле, а истински учебник по балистика. Някой ме уверяваше, че само Стената възпира сахарците да си върнат земите. Друг ми каза, че Стената била дълга 2700 км, но трети възрази, че е всъщност е много по-къса. Чух също, че това е най-дългата стена на света.

Сахарските бежански лагери са разположени на изток от Стената, недалеч от град Тиндуф в Алжирска Сахара. Алжирското правителство отпуснало земя на бежанците, макар че каменливата пустош по поречието на река Драа не е кой знае каква придобивка – на скалистото варовиково плато оцеляват само трънаците. Пейзажът тук няма нищо общо с пустинята такава, каквато си я представяме. Тук няма зелени оазиси, нито пясъчни дюни. Има само пустош, а през зимата – бури.

Разнообразие в безцветния пейзаж внасят единствено самите сахарци. Мъжете са облечени в сини или бели роби, извезани със сърма, които шумят така, сякаш са от хартия и ухаят на чай и тютюнев дим. Дрехите на жените са боядисани в цветове, които не се срещат в пустинята – ярко червено, а също преливащи се сини, зелени и лилави тонове. Под пъстрите тъкани телата остават хладни и бели. Жените ценят бледата кожа. Тази суета ми се стори странна. Но така или иначе, всяка форма на живот насред тази безплодна равнина ме озадачаваше.

Малайнин Лахал ме взе от сградата, където отсядат чуждестранните посетители. Той беше висок и слаб мъж с очила; говореше шепнешком, в тон с гробната тишина на пустинята, в която живееше. Малайнин беше главен секретар на Съюза на сахарските журналисти и писатели и участваше в международни конференции, където разказваше за живота в бежанските лагери и за борбата за независимост на сахарците.

Извън олющената сграда, в която бях отседнал, утринният въздух беше все така хладен, а небето – все така бледо и облачно. Насред пясъка бяха струпани стари корабни контейнери и раздрънкани автомобили. Виждаха се чинно подредени коли на Червения кръст. Вятърът стенеше и разнасяше боклуци. Петима-шестима таксиметрови шофьори седяха в колите си в очакване на клиенти, но наоколо почти нямаше хора. Очите ми се напълниха с пясък и ме заболяха. Опитах се да ги държа отворени, защото така болеше по-малко; при всяко мигване усещах паренето на песъчинките върху роговицата си.

Малайнин ме заведе в едно малко магазинче, където се продаваха стоки от първа необходимост: олио, рибни консерви, перилни препарати, чай. В една кофа имаше сбръчкани картофи, а на тезгяха бяха подредени няколко топа памучен плат. От такъв плат се правят литамите – големите тюрбани, които сахарските мъже носят. „Избери си цвят“, каза Малайнин.

Спрях се на маслиненозелено и продавачът отряза няколко метра. Малайнин надипли единия край на плата на темето ми, прокара го плътно под брадичката ми и уви главата ми. „Когато вятърът задуха, можеш да си покриеш устата“, каза ми. За себе си купи черен литам. „Постоянно си губя тюрбаните.“

Излязохме от магазина и се скрихме от вятъра в ресторант „Бейрут“, недалеч от шосето. Измих ръцете си над един леген, като Малайнин ми поливаше с пластмасова кана. Готвачите предлагаха спагети, камилско месо с ориз и пилешко. И двамата предпочетохме пилешкото. Ядохме с ръце. По телевизора в ъгъла вървеше „Ал Джазира“. Малайнин ме попита какво възнамерявам да правя в лагерите. „Искам да видя Стената“, му казах.

 

* * * 

 

Стената била построена от мароканците, но всичко тръгнало от испанците. През XIX век Испания колонизирала парче гола пустиня по атлантическото крайбрежие на юг от Мароко, на север от Мавритания и на запад от Алжир. Испанците осеяли бреговата линия с постове и укрепления и нарекли областта Испанска Сахара. Сахарските номади, които от векове яздели камилите си и разпъвали шатрите си по тези земи, отказали да се подчиняват на чужденците. Испанците от своя страна не били готови за агресивна колонизация – не и в суровата Сахара. След няколко вяли набега в пустинята с цел укротяване на най-буйните въстаници испанците оставили сахарците на мира.

През 1936 г. испанският генералисимус Франсиско Франко разделил областта на две части – Рио де Оро и Сагия ел Амра – и установил пълно колониално господство. Франко обаче не се интересувал особено от Сахара до края на 30-те години; тогава край Бу Краа геолози открили находище на висококачествени фосфати, които можело да се използват при производството на торове и стомана. Испанците построили град Ел Аиун на атлантическото крайбрежие и свързали пристанището с фосфатните мини посредством поточна линия, дълга почти 100 км.

На испанците, както и на останалите европейци, не им оставало много време в Африка. През 60-те години на XX век на колонизацията вече не се гледало с добро око, а африканските нации се борели за своята независимост. През 1966 г. ООН настояла Франко да проведе референдум, така че сахарците да могат да гласуват за своя суверенитет. Франко приел, но не бързал да изпълни обещанието си. Междувременно сахарците, които виждали как съседите им в Мароко и Мавритания разкъсват колониалните окови, през 1967 г. започнали да се организират в Движението за освобождение на Сахара. Групировката провела масови демонстрации, които били жестоко потушени от Франко. По време на т.нар. интифада Земла испанските войници открили огън по протестиращите, които били въоръжени само с камъни. Единадесет сахарци загинали, мнозина били ранени. Тежката ръка на Франко накарала опозицията да премине от мирни демонстрации към въоръжена съпротива. През 1973 г. група военни обявили създаването на Народния фронт за освобождение на Сагия ел Амра и Рио де Оро, известен още като фронта „Полисарио“.

Докато властта и здравето на Франко се разклащали все повече, друг абсолютен владетел, мароканският крал Хасан II, си блъскал главата със собствените си проблеми. Мароканците не вярвали на своя „Повелител на правоверните“. Кралят едва се бил съвзел, след като оцелял в кървав дворцов преврат, когато членове на собствените му ВВС нападнали личния му самолет. Хасан отново се измъкнал на косъм, но не могъл да избегне растящия народен гняв. Мароканците организирали метежи и демонстрации с искания за хляб и демократични промени. В опит да отвлече вниманието на поданиците си Хасан се обърнал към пустинята.

Въоръжен със съмнителното твърдение, че Сахара исторически принадлежи към Велико Мароко, и обнадежден от слуховете, че Франко умира, Хасан изпратил 350 000 доброволци в Западна Сахара. Целта на „Зеления поход“ от 1975 г. било присъединяването на региона към Мароко, а Хасан бързо заменил цивилните демонстранти с марокански войници. Франко нямал сили да му се противопостави, а и нямал какво да губи. Той отхвърлил препоръките на ООН, потъпкал обещанието за референдум и на смъртния си одър подписал документ, с който разделил Испанска Сахара между Мароко и Мавритания.

Това разгневило „Полисарио“. Хората от Фронта се борили за тази земя в продължение на десетилетия и смятали, че Западна Сахара им принадлежи. През 1976 г., след като последните испански войски напуснали областта, от „Полисарио“ провъзгласили независимата държава Сахарска арабска демократична република (САДР) и издигнали сахарското знаме, след което обявили война на Мароко и Мавритания. След тригодишни битки войниците на „Полисарио“ изтласкали мавританците до южната граница и ги принудили да признаят сахарския суверенитет над територията. След това се заели с мароканците. Макар че мароканските войски били по-добре въоръжени и имали голямо числено превъзходство, войниците на „Полисарио“ обсаждали и унищожавали мароканските части една по една с дръзки партизански акции. Те иззели мароканските оръжия и екипировка и успели да повредят фосфатната поточна линия.

Като видели, че губят войната, мароканците сменили тактиката. С помощта на Франция, Израел и САЩ те разработили нова стратегия, в чиято основа били пустинните стени, наричани още берми. Първата стена заградила „важния триъгълник“ на Западна Сахара. Загражденията защитавали цялото атлантическо крайбрежие и фосфатните залежи в Бу Краа. Всеки път, когато отвоювали парче земя на източния фронт, мароканците издигали нова стена, за да опазят владенията си. До 1991 г., когато с посредничеството на ООН било обявено примирие, били изградени шест стени, които се извивали на изток като вълни в езеро. Общата им дължина била над 7000 км – повече от дължината на Великата китайска стена. Бермата по всяка вероятност се вижда и от космоса.

В момента функционира само последната, най-дълга стена. Тя е завършена през 1987 г. и все още се охранява от марокански войници и се наблюдава от мироопазващите сили на ООН. Стената върви в посока изток-запад по границата с Мавритания и север-юг откъм Алжир, където отделя тясната „свободна зона“ от останалата част на Западна Сахара, завладяна от Мароко през 70-те години. Като изключим Бир Лехлу – временната столица на САДР – и едно малко селище на име Тифарити, в Свободната зона няма нищо освен номади, пясък и противопехотни мини. Бермата, както често наричат Стената, е най-дългото и най-старо защитно заграждение в света, което функционира и до днес. Сахарците и техните симпатизанти наричат бермата „Стена на срама“.

 

* * * 

 

Докато се хранехме, Малайнин ми разказа как е преминал отвъд Стената. Вечерта преди да напусне дома си в Ел Аиун, Малайнин посетил баща си заедно с брат си Салама. Бащата се обърнал към Малайнин със следните думи: „Бъди добър човек. Следвай Млечния път. През лятото той винаги ще те води на юг. Помни, че сме сахарци. По-добре да умрем в пустинята, отколкото в марокански затвор“.

Възрастният мъж дал на синовете си два ловни ножа, в случай че се наложи да се защитават.

Малайнин бил радетел за независимостта на Западна Сахара и бил известен на мароканската полиция в Ел Аиун. През 1992 г. той прекарал два месеца в затвора, а през следващите няколко години събирал сведения за издевателствата на мароканците над сахарците. Заради дейността си Малайнин многократно бил задържан и разпитван, лежал в затвора и бил подлаган на мъчения. В края на 90-те години напрежението в региона ескалирало. Масовите арести и „изчезването“ на видни активисти принудили Малайнин да се крие.

През лятото на 2000 г., след 11 месеца в нелегалност Малайнин не издържал. От предишния му живот не било останало нищо. Не можел дори да се срещне с родителите си, тъй като се боял да не привлече вниманието на полицията върху тях – всеки, който общувал с активистите, бил под подозрение. Заедно с брат си Салама и с още един активист на име Масуд Малайнин решил да бяга към сахарските бежански лагери в Алжир. Там тримата щели да бъдат в безопасност. За целта обаче трябвало да преминат отвъд Стената. Мъжете решили да се прехвърлят откъм Мавритания, тъй като се говорело, че там има по-малко противопехотни мини.

Когато напуснали Ел Аиун, Масуд взел със себе си един чайник и малко насипен черен чай. Малайнин и брат му носели ножовете. Всеки от тримата разполагал с по едно шише вода. Не забравили и своите дарах – дълги туники, които сахарците носят. Макар че и тримата били заклети пушачи – Малайнин пушел по три кутии на ден – никой не взел цигари. Очаквал ги тежък път и мъжете не искали да носят нищо излишно.

Тримата платили на някакъв контрабандист, който да ги остави на 20 км от бермата. Мъжете щели да продължат пеш до границата, а след падането на нощта щели да рискуват, като прекосят минното поле и се прехвърлят през Стената. На следващия ден предобед възнамерявали да влязат в Нуадибу, град на мавританското крайбрежие. Там можели да отседнат у приятели и да си починат, преди да се отправят към алжирската граница и към лагерите.

Малайнин знаел, че 20-те километра ще им отнемат малко повече от четири часа. Пет часа по-късно обаче мъжете все още не били стигнали до бермата, а след осмия час разбрали, че нещо не е наред. Въпреки всичко продължили да вървят. Тишината на пустинята се нарушавала единствено от стъпките им в пясъка и от дишането им, заглушено от тюрбаните. Слънцето залязло и на мястото на знойния ден се възцарила прохладна и ясна пустинна нощ. Мъжете току поглеждали към небето и следвали Млечния път на юг, както ги бил посъветвал баща им. По изгрев слънце обаче все още не били стигнали Стената. Вървели цяла сутрин, продължили да вървят и под жаркото обедно слънце. Потта оставяла солени петна по дрехите им. Въпреки августовския пек мъжете не докоснали запасите си от вода. „Ние сме сахарци – каза Малайнин – и използваме водата само за чай.“

По-късно тримата разбрали, че контрабандистът не бил преценил добре разстоянието и ги бил оставил на повече от 100 км от бермата. Едва на втората вечер те забелязали загражденията на хоризонта. Мъжете възнамерявали да пият чай след като преминат отвъд Стената. Така щели да ознаменуват успеха си. Фактът, че стигнали до Стената след 36-часов поход обаче заслужавал да се отпразнува. Тримата се скрили зад една скала, подвили уморените си нозе и приготвили чай на малък, тих огън.

Мъжете изчакали да падне нощта и да мине камионът на мароканския военен патрул. Отзад на камиона били монтирани въртящи се метли, които замитали следите на военните. Така следите на бегълците се различавали по-лесно. Когато камионът отминал, мъжете се приготвили да пресекат минното поле. Те развили тюрбаните си и се хванали за краищата им. Така били на един тюрбан разстояние един от друг – около 3 м от край до край. Ако възникнел проблем, щели да си дават знаци, като дърпат плата. Ако пък някой настъпел мина, останалите щели да са достатъчно далеч, за да не пострадат от взрива. Тримата вървели напред с ясното съзнание, че тази пустиня, тази изконна тяхна земя, този пясък, за който се борели сахарците, можел да избухне в серни пламъци под тънките подметки на сандалите им. Нямало пътека. Нямало и как да се предпазят. Не знаели къде стъпват. Можели само да вървят към Стената със затаен дъх. Малайнин каза, че не се страхували, защото в онзи момент нямали друг избор.

На няколко метра от Стената оранжевият пламък на запалка осветил част от лицето на войник. Мъжете замръзнали. Малайнин и Салама се разбрали за миг, подръпвайки черните памучни тюрбани. Изпълнени с мрачна решимост, братята тихо извадили ножовете от каниите и бързо закрачили по пясъка. Нямало луна, така че остриетата не проблясвали издайнически. Някъде в мрака пред тях войникът продължавал да пуши. По-добре да умреш в пустинята, отколкото в марокански затвор. По-добре да убиеш в пустинята, отколкото да загинеш на Стената.

Малайнин е поет. Той пише стихове за жасминови пъпки, за гълъби и кървящи сърца.

 

Тя дойде при мен със спомена за пясъка

и за красотата на онази нощ, когато

пустинята бе наше ложе.

Помниш ли, кажи, на очите ми цвета

по пълнолуние?

Спомняш ли си песните, които

пееше ми на раздяла в нощите безсънни?

 

Не можех да си представя Малайнин като убиец, както не можех да си представя и килията в мароканския затвор, където го принудили да стои прав в продължение на два дни, след което го били и го изтезавали с електрошок в продължение на 18 дни. Попитах го дали наистина е бил готов да убие войника. „Бях готов да прекося минното поле“, отговори ми той.

Мъжете стигнали до мястото, където били видели пламъка на запалката, но войникът вече бил отминал в мрака, а мирисът на тютюн бил прекалено слаб, за им послужи като ориентир. „Всички извадихме късмет – каза Малайнин. – На нас не ни се наложи да убиваме никого, а войникът остана жив.“

Първият дял от бермата представлява пясъчна стена, висока един метър, покрай която са наредени плоски камъни, предназначени да спират нетолкова хората, колкото превозните средства. Тримата мъже лесно прехвърлили насипа, но докато се катерели, сандалите им дращели по камъните и Малайнин се уплашил, че шумът може да привлече вниманието на войника. Мъжете спрели и отново грабнали ножовете, но никой не дошъл. В продължение на половин километър тичали през ничия земя, докато стигнали до втората стена, висока около 3 м. След като се прехвърлили през нея, те продължили напред, докато стигнали до железопътната линия, която свързва рудниците в Северна Мавритания с пристанището в Нуадибу. Мъжете седнали край линията, облекли туниките си и отново си приготвили чай, този път за да ознаменуват крайния успех.

След като изпили чая си, тримата забелязали товарен камион, затънал в мекия пясък от другата страна на хълма. Шофьорът предложил да ги откара до Нуадибу, ако му помогнат. Отнело им два дни да разтоварят камиона, да го извадят от пясъка и отново да го натоварят. Когато стигнали в Нуадибу, Малайнин и брат му подарили ножовете си на шофьора. „Вече не ни трябваха“, каза ми той.

 

* * * 

 

С Малайнин взехме такси до „Смара“ – един от шестте бежански лагера насред каменистата пустиня. Шофьорът сложи касета в касетофона, но лентата влачеше, затова той извади касетата и я удари няколко пъти във волана. Когато отново я пусна, в колата се разнесоха гласове, които пееха сълзлива кънтри песен с британски акцент:

 

Oh, I don’t know why she’s leaving,

Or where she’s gonna go,

I guess she’s got her reasons,

But I just don’t want to know,

’Cause for twenty-four years

I’ve been living next door to Alice.

 

Обърнах се към Малайнин на задната седалка:

− Какво е това?

− Не знаеш ли? Това са „Смоуки“, английска група. Не ги ли харесваш? Много са добри.

− Това не го очаквах – отвърнах.

 

Twenty-four years just waiting for a chance,

To tell her how I fell, and maybe get a second glance,

Now I’ve got to get used to not living next door to Alice.

 

− Сахарците обичат „Смоуки“ – каза Малайнин.

 

Главните бежански лагери са наречени на градове в Западна Сахара, където близките на бежанците все още живеят под мароканска окупация. Имената на лагерите са израз на копнежа и мъката по родния край. Лагерът „Смара“ е наречен на град, разположен само на няколко километра западно от първата стена, построена от мароканците през 80-те години.

Беше 27 февруари. На тази дата през 1976 г. от „Полисарио“ провъзгласили Сахарската арабска демократична република. Пристигнахме точно преди началото на парада. Бежанците вървяха по шосето, без да обръщат внимание на вятъра, който пълнеше въздуха с пясък. Ветерани от борбата за свобода в сини туники и черни тюрбани със знамена в ръце водеха процесията, в която участваха предимно деца. Някои младежи бяха облечени в зелено-бели футболни екипи и ритаха топка. Други носеха пластмасови бейзболни бухалки на рамо. Американска игра като бейзбола ми се стори не на място тук, в пустинята. Някой обаче ми каза, че екипировката била предоставена от кубински дарители; макар и рядко, Фидел Кастро изразява подкрепата си за „Полисарио“. Младите спортисти махаха с бейзболните си ръкавици към фотоапарата ми. Имаше обаче демонстранти, които не се усмихваха. Това бяха студентките по богословие, които носеха големи дървени табла с изписани по тях стихове от Корана, както и жените в традиционни черно-бели носии, които размахваха малки коси над главите си. Сахарски знамена висяха от седлата на големи камили. Минаха млади момичета, облечени в зелени камуфлажни униформи; на гърбовете си носеха кутии, които имитираха предаватели. Момчетата носеха ракетни установки и артилерийски снаряди, направени от картон. Младежите пееха патриотични песни и маршируваха на място, сякаш се подготвяха за неизбежна бъдеща война.

Влязох в сградата на общината, за да отмия праха от контактните си лещи, след което отново излязох навън. Замислих се за слуховете, които бях чувал за тези лагери. Бях чел, че от „Полисарио“ държат бежанците тук против волята им и че някои сахарци имат роби. Не намерих доказателства на тези твърдения, но знаех, че в най-жестоките дни на войната активисти на „Полисарио“ са залавяли и измъчвали бежанците дисиденти, които надигали глас срещу авторитарния подход на организацията. Много бежанци избегнали гоненията, като се прехвърлили отвъд Стената. Краят на терора дошъл през 90-те години с прогонването на Омар Хадрами – главен отговорник по сигурността в лагерите и основен виновник за изтезанията. Хадрами избягал в Мароко и днес заема висок пост в Министерството на вътрешните работи на Мароко.

Бях чул също, че алжирски военни, свързани с Ал-Кайда, набирали сред мъжете в лагерите пехотинци за самоубийствени акции. Малайнин отхвърли тези слухове като мароканска пропаганда, целяща да дискредитира „Полисарио“ и всичко постигнато от организацията. Той ми обясни, че сахарците странят от военните религиозни групировки, защото като някогашни номади са свикнали да се молят в усамотение. Доскоро в лагерите не е имало нито един имам.

След парада Малайнин ми показа традиционните джамии – камъни, подредени в широки два разкрача полукръгове в пясъка край шосето. Извивката на полукръговете винаги сочи на изток, а по средата й е струпана купчинка камъни. Тъй като наблизо няма вода, вярващите се пречистват с пясък. Те трият ръцете, лицето и краката си с пясък, наподобявайки ритуалното измиване. После влизат в полукръга един по един и се молят, обърнати на изток. Струпаните камъни сочат към Мека.

Виждал съм някои от най-внушителните джамии в ислямския свят – истанбулската Сюлеймание и йерусалимската Ал-Акса, а също Шейх Лотфалах и мавзолея на имам Реза в Иран. Тези храмове са архитектурни съкровища, украсени с кахлени плочки, мозайки и злато и ухаещи на розова вода. Със своите зали за молитва, събиращи тълпи от вярващи, тези джамии са паметници на ръкотворната красота, вдъхновена от вярата. По пътя на сахарските кервани обаче никога не са се издигали величествени джамии. Тук няма религиозни общности и мъжете не се събират за петъчна молитва. За сахарците религията е интимно общуване с божественото. Те нямат нужда от сводести тавани, покрити с мозайки, за да се вдъхновят за молитва. Техният купол е небето над Сахара. Сахарците говорят с Бога, коленичили пред проста каменна дъга.

 

* * * 

 

На хасания, езика на сахарците, думата за „шатра“ съвпада с тази за „семейство“. Стоях на един хълм, от който се виждаше лагерът „27 февруари“, наречен така на паметната дата за сахарския народ, и гледах шатрите, които се издигаха сред къщите като платноходки в пясъчно море. Абдулахе, приятел на Малайнин, ми показа шатрата, където се беше родил. „Знаеш ли, когато замина някъде, шатрата ми липсва – каза ми той. – В нея чувствам корените си, народа си. Родил съм се в шатра. Израснах в шатра. За мен шатрата значи много.“

Малайнин беше обещал да ме заведе при Стената. В пустинята обаче нещата се случват бавно, а в някои дни изобщо нищо не се случва. Прекарах доста време в компанията на Абдулахе, обикалях от лагер на лагер, от шатра на шатра или се излежавах. Научих каквото можах за живота от тази страна на Стената, преди да съм видял самата берма, и се превърнах в постоянен гост в лагерите. Абдулахе често ме питаше: „Марчело, скучен ли си?“. Всъщност искаше да ме попита дали ми е скучно. Да, скучно ми беше, макар да не го признавах. Отначало това ме притесняваше, но скоро свикнах с бавния ритъм на живота в лагера. Тук бежанците в продължение на 30 години чакаха нещо да се случи, значи и аз можех да изчакам няколко дни. Все пак търпението и куражът вървят ръка за ръка.

Лагерът „27 февруари“ има централна джамия, болница за жени и девическо училище. Повечето сгради тук обаче са фамилни къщи, построени от тухли и измазани с кал. Вместо да копаят основи за къщите, сахарците полагат тухлите направо върху пясъка. Плоските покриви пък покриват със стоманени листове, които затискат с камъни, за да не ги отвее вятърът. Идеята на тези къщи не е да векуват. Живеещите в тях семейства с радост биха ги напуснали, ако страната им получи независимост.

Двамата с Абдулахе се спуснахме надолу по хълма и тръгнахме през лагера. Казах му, че ми харесват тънките лули, които виждах в ръцете на възрастните мъже, а той отговори, че може да ми покаже една тиенда, в която се продават такива лули. Децата ме поздравяваха с „Ола!“ и ме питаха имам ли карамелос. Странно е да чуеш толкова много испански думи насред Сахара, но по тези земи, владени някога от испанците, почти всички говорят езика, а децата го изучават в училище. Много сахарци получават образование и в Испания и Куба. Заснех група деца, които седяха върху алуминиеви цистерни за вода. Те ме поздравиха и размахаха два пръста – знакът на победата.

Натъкнахме се на група мъже, които седяха по турски на земята. В пясъка пред тях беше начертана мрежа. С помощта на клонки и камъчета мъжете играеха някаква игра, подобна на шах, а приятелите им даваха съвети и хвалеха особено сполучливите ходове. Дългите тюрбани бяха увити около главите им на едри дипли, които аз безуспешно се опитвах да наподобя с моето парче маслиненозелен плат. Вятърът набиваше черните тюрбани с оранжев пясък.

Като дете Абдулахе бил изпратен от родителите си в пансион в столицата на Алжир. „Спомням си как майка ми казваше, че сме бежанци, но не знаех какво означава това, преди да отида в столицата – разказа ми той. – Алжирските ученици имаха пари. Те ядяха бонбони, имаха играчки и велосипеди. Сахарските ученици нямаха нищо, дори къщи. Когато се върнах в лагера за лятната ваканция, попитах майка си защо столичните момчета имат толкова много неща, каквито ние нямаме, и защо те живеят в къщи, а аз – в шатра. Майка ми отговори: „Защото ти си бежанец. Те имат своя страна, а ти – не“.“

Макар че е следвал право в столицата Алжир, Абдулахе никога не е работил като юрист. Известно време карал такси в Нуакшот, столицата на Мавритания. Работил и на риболовен кораб в Атлантическия океан. Към момента Абдулахе се занимаваше с младежите в лагера. Той водеше ежеседмично радиопредаване и мечтаеше да заснеме поредица от документални филми за живота на младите сахарски бежанци.

С Абдулахе обядвахме в шатрата на един от неговите роднини. Шатрата беше прохладна и просторна. В един ъгъл бяха натрупани няколко одеяла, а в друг имаше шевна машина. Телевизорът беше свързан със слънчевата батерия отвън. Два мобилни телефона бяха окачени на носещия стълб на шатрата, който играеше ролята на втора антена и подобряваше обхвата. В шатрата имаше три млади жени, братовчедки на Абдулахе. Първата ми сложи одеяло, на което да седна. Втората поръси главата ми с парфюм с аромат на лимон за добре дошъл. Третата донесе мангал, раздуха го с празна кутия от мляко и свари чай. Влезе майката на Абдулахе. Лицето й беше кръгло и свежо като зрял плод. Попита ме как ми понася жегата в пустинята. Отговорих й, че сега в Канада вали сняг, така че съм благодарен да съм на топло. Тогава жената посочи входа на шатрата, огрян от обедното слънце, и ми предложа да седна там.

Абдулахе ме попита дали имам пари, за да помогна на домакините да поемат разходите по обяда. Подадох му 1000 алжирски динара (около 16 долара), които той предаде на майка си. Бях дал най-дребната си банкнота, но се оказа, че парите са повече от достатъчни. Освен храната – кускус с тиквички и агнешко и порция кебап от камилско месо с къри – майката на Абдулахе ми даде шепа пластмасови бижута и топ жълт плат на оранжеви цветя. „Подаръци за жена ти“, каза тя.

Някои бежанци държат магазини и ресторанти. Други се препитават, като работят за неправителствените организации в лагерите. Повечето обаче разчитат на помощи. Те редовно получават храна и чай. Веднъж на десетина дни, а по време на сухото лято и по-рядко, служителите в лагерите карат вода от далечни водоеми. Провизиите са оскъдни и повечето бежанци разчитат на близките си, които работят в Европа, Алжир, Либия или Куба и изпращат пари.

Чичото на Абдулахе Мохамад се присъедини към нас. Всички ядохме от едно блюдо. Домакините бутаха най-добрите късчета агнешко към мен и ми доливаха ябълкова фанта, преди да съм пресушил чашата си, а когато казах, че много ми харесва вкусът на камилското месо, те запазиха останалия кебап за мен.

Стената може и да разделя сахарците от родината им, но нищо не ги дели от гостите им. Тези хора бързо ме допускаха до себе си. Така беше във всяко семейство, на което гостувах. Щом се появях, те с готовност ме въвеждаха в своя свят. Щом седнех, слагаха пред мен чаша чай и ми подаваха възглавница, за да се облегна. Посрещаха ме с усмивка. Канеха ме да си почина, да хапна, да поспя. Сутрин ми поднасяха хляб, стерилизирано мляко, мармалад от горски плодове. Аз също започнах да свързвам понятията „шатра“ и „семейство“. Знаех обаче, че щедростта на бежанците е плод на традициите, а не на охолството. За сахарците посрещането на гости е древен ритуал. В крайна сметка в суровата пустиня порция храна и чаша чай могат да спасят нечий живот.

След като се нахранихме, Абдулахе, Мохамад и аз се изтегнахме върху одеялата. В ъгъла една от дъщерите на Мохамад, Ама, ни свари още чай. В малка стъклена чашка Ама сипа чай от синия чайник, после вдигна капака на чайника и с ловко движение на китката сипа чая обратно вътре. Повтори това действие няколко пъти, докато захарта се разтвори напълно и чашите започнаха да лепнат от сладост. Шумът от сипването на чая, потракването на капака на чайника и звънът на стъклените чаши върху металния поднос сякаш отмерваха времето в онзи пустинен следобед.

Мохамад се борил срещу мароканците като войник на „Полисарио“ през 70-те години, когато войната била най-ожесточена. Веднъж се покатерил на бермата посред нощ и нападнал мароканските войници, които спели от другата страна. „Бях сам, но плених двама души през онази нощ“, разказа ми възрастният мъж.

Накрая и той избягал в лагерите, но наскоро посетил Ел Аиун. След обявяването на примирието през 1991 г. мироопазващите сили на ООН в Западна Сахара започнали да превозват сахарци от и към лагерите в опит да изградят отношения на доверие между Мароко и „Полисарио“. В Ел Аиун Мохамад се срещнал с брат си. Двамата се видели за първи път от 30 години. Толкова време било минало от бягството на Мохамад в лагерите. Помолих Мохамад да ми разкаже за срещата, но той предпочиташе да говори за Ел Аиун. „Старите сахарски квартали се рушат – каза. – Нови жилища имат само мароканците в северните градове – Маракеш и Фес. Мароканското правителство примамва заселниците в Западна Сахара с данъчни облекчения и високи заплати в опит да засели спорните територии с хора, които не са сахарци.“ Мохамад ми подаде чаша чай върху метален поднос. „Мароканците се грижат само за ресурсите. Те не се борят за модерна Сахара.“

Попитах Мохамад за предложението на мароканското правителство вместо независимост да даде на сахарците ограничена автономия в Западна Сахара – предложение, което фронтът „Полисарио“ отхвърлил. „Когато дойдох в лагера, бях на седемнадесет – Мохамад се поизправи и посочи косите покрай слепоочията си. – Сега косите ми са прошарени. По-добре да умра тук, отколкото да видя как мароканците претопяват моя народ.“

Ама беше родена в лагера. Тази двадесет и няколко годишна жена никога не беше виждала земята, за която се беше борил баща й. Попитах я как си представя Западна Сахара.

Ама затвори чайника, усмихна се и погледна нагоре. „Ел Аиун е много хубав град. Там има истински улици и сгради, както и много коли. Близо до града е океанът. Той е огромен. В него може да се плува и да се лови риба. Понякога в Ел Аиун вали по цели дни.“

 

nnn

 

Според сахарската традиция чаят е триединство. Има три свещени стълба на чайната церемония, като имената и на трите започват с „дж“. Джамаа означава „събиране“. Да пиеш чай сам е все едно да го изсипеш в пясъка. Джар означава „бавно“. Приготвянето на хубав чай отнема време. Джмар означава „въглен“. За да заври чаят, е нужен огън.

С Абдулахе бяхме на гости, не помня у кого, в лагера „Аусерд“. В стаята бяха Камал и куп роднини на Абдулахе, които влизаха и излизаха непрекъснато. Ето това е джамаа. Камал сипваше горещ чай в стъклените чаши. От него научих, че някога срещу чаша сушени чаени листа можело да се купи цяла камила. После ми разказа за майка си Дамаха, която междувременно беше влязла в шатрата. Дамаха се борила срещу мароканците много преди издигането на Стената. Тя била сред протестиращите в град Тан-Тан, които демонстрирали против испанците години преди „Зеления поход“. Дамаха била полуграмотна, но лидерите на „Полисарио“ я обучили и вдъхновили да участва в съпротивата. През 1975 г., когато мароканците поели управлението на региона от испанците, Дамаха вече била родила Камал и се била развела с мъжа си. Живеела в едно от убежищата на „Полисарио“, където активистите се събирали, за да обсъждат стратегии и да набират средства. „Всички помагаха с каквото можеха – разказа ми Дамаха. – Една жена даже открадна револвера на съпруга си, за да го даде на войниците.“

Една сутрин през зимата на 1978 г., когато в дома на Дамаха се провеждало месечно събрание на ръководството, един член на „Полисарио“ пристигнал запъхтян. „Днес ще има бой. Нашите войници се готвят да нападнат Тан-Тан. Бъдете готови да им помогнете с всичко необходимо.“ По обяд войниците на „Полисарио“ нападнали мароканските военни позиции, превзели града за четири часа и пуснали арестуваните сахарци от затворите. Скоро обаче мароканските войски си върнали контрола над града. В ранния предобед три ленд роувъра спрели пред дома на Дамаха. Войниците на „Полисарио“, които изскочили от колите, били обезумели от ужас. „Тук вече не сте в безопасност. Ще откараме всички активисти в бежанските лагери.“

Дамаха знаела, че този ден ще дойде; сахарските активисти в Западна Сахара хранят надежди, но не и илюзии. Багажът й бил готов. Малкият Камал обаче не бил у дома. Същата сутрин излязъл да играе с братовчед си и още не се бил върнал. Нямало време да го търсят. Дамаха произнесла кратка молитва – молела се Камал да намери пътя до бащиния си дом – след което се качила на един от ленд роувърите и заминала за лагерите. Изминала почти година, преди Дамаха да се увери, че синът й е жив и е в безопасност. Четиринадесети октомври – датата се запечатала в съзнанието й. Двамата се срещнали отново 20 години по-късно, през 2001 г., в бежанските лагери.

Исках да я попитам как е могла да изостави детето си в град, по чиито улици се води война, но Абдулахе отказа да преведе въпроса ми. „Не може да я питаш такова нещо – каза ми. – Тя е майка.“

Подобна беше историята на Хамид, чичото на Абдулахе. Той се родил в Смара в началото на войната. През деня го гледала баба му, тъй като майка му и баща му работели извън града. Една вечер, когато се прибрали, родителите заварили града разрушен, а къщата – празна. Бабата и осеммесечният Хамид ги нямало. Майката изтичала у съседите. „През деня мароканците бомбардираха града – обяснил съседът. – От „Полисарио“ дойдоха да евакуират цивилните. Хамид и баба му заминаха за лагерите с камион на организацията.“

Едва 12 години по-късно майката на Хамид получила вест, че синът й е жив. Минали 26 години, преди двамата да се срещнат отново.

През 2005 г. майката на Хамид пристигнала с кола заедно с други жени, които били дошли от Западна Сахара на посещение при близките си в лагерите. Хамид погледнал през прозореца на таксито, но не могъл да познае майка си. Самият Хамид ми призна, че преди срещата не се вълнувал, но когато майка му го прегърнала и двамата се разплакали. През деня майка му не се отделила от него, а през нощта спала до него. Искаше да я чувствам като майка“, каза Хамид. Майка му останала на гости цял месец, преди да се върне в Смара. „След толкова години на раздяла за мен тя беше просто една непозната жена.“

Опитвах се да разбера тази безстрастност, така типична за сахарците. Изкушавах се да припиша стоицизма на Хамид на вярата и на преклонението на мюсюлманите пред божията воля. Кои сме ние, че да оспорваме волята на Аллаха? Отговорът на Хамид обаче беше друг: винаги има някой, който страда повече от теб. Много майки са били отделени от децата си, но още толкова са изгубили синовете си във войната. Много мъже са били арестувани, но още толкова са изчезнали. Днес бежанците могат да се подслонят в лагерите, но предното поколение е трябвало само да изгради същите тези лагери от нищото. Вглеждането в собственото нещастие е проява на неуважение към онези, които са страдали повече. „Моята история е една от многото“, каза Хамид.

Дамаха и Камал напуснаха шатрата малко преди да бъде поднесен обядът. Абдулахе, Хамид и аз се поизправихме, изядохме по една голяма чиния задушено камилско месо, след което отново се излегнахме на тънките постелки, наредени околовръст. Трите дъщери на Хамид дойдоха да пият чай с нас. Бяха хубави девойки със светли очи, а лицата им за моя изненада бяха обсипани с лунички.

Най-голямата, Наба, ме попита направо: „Ти с какво ще помогнеш на сахарците?“.

Не знаех какво да отговоря. Казах й, че не съм активист, но че ще опиша какво съм видял, така че хората в Северна Америка да узнаят за случващото се в Западна Сахара. Бях смутен, отговорът ми беше наивен и неубедителен. Наба обаче кимна и вдигна показалеца си към мен с думите: „Бъди честен. Напиши истината за лагерите. Ние не умираме от глад, имаме храна в изобилие, но никога няма да забравим целта си. Не забравяй, че ние сме последната колония в Африка“.

Абдулахе и дъщерите на Хамид са представители на първото поколение сахарци, родени в лагерите. Те са на възраст между 20 и 30 години. През следващите години ще се роди второ поколение бежанци. Те може би ще получат образованието си в Европа, ще опознаят живота извън лагерите. Чудех се дали идеята за независимостта на Западна Сахара – земя, която младежите може никога да не видят – няма да им се стори твърде абстрактна. „Ние няма да позволим това – възрази Наба. – Нашите деца ще знаят кои са.“ Докато говореше, очите й блестяха. За първи път се сблъсквах с онази решимост, която мароканците не бяха успели да опитомят. И вместо това я бяха изпратили зад Стената.

 

* * * 

 

Мустафа Саид Башир беше мъж планина, облечен в окъсан кафяв пуловер, чието лице не се различаваше от опакото. Башир беше заместник главен секретар на „Полисарио“ и брат на геройски загиналия боец от „Полисарио“ и национален герой Ел Уали – сахарският Че Гевара. Над бюрото на Башир висеше портрет на Ел Уали. С Башир седяхме в спретнатия му кабинет и говорехме за Стената.

− Цялата мароканска армия зависи от бермата – обясни ми той. Башир говореше английски учудващо добре. – В нея е силата им. Без бермата мароканците не биха могли да се справят с нашите войски. Тя им дава кураж. Бермата е най-важното нещо за мароканците след краля им.

− Наистина ли вярвате, че „Полисарио“ може да разбие мароканската армия?– попитах. – Мароко има огромна войска, модерно оборудване и съюзници в Европа.

− Вече сме ги побеждавали. – Башир ми разказа за арсенала на „Полисарио“, състоящ се главно от френски и американски оръжия, които партизаните изземвали от пленените марокански войници през 70-те и 80-те години. Башир вярваше, че тези допотопни оръжия са напълно достатъчни за „Полисарио“.

Когато споменах Косово, Башир се намръщи, затвори очи и въздъхна. Съединените щати и повечето европейски държави се готвеха да обявят независимостта на Косово и да приветстват малката балканска република в семейството на суверенните държави. Косово постигна своето самоопределение за по-малко от година. В същото време бяха изминали 42 години от първия призив на ООН за референдум, който да реши бъдещето на Сахара – референдум, който все още не беше проведен.

− Международното право е захвърлено в килера – каза Башир. – Живеем във време на беззаконие.

Той беше убеден, че примирието няма да продължи още дълго и че само въоръженият конфликт ще привлече вниманието на световната общественост.

− Чувстваме се в безизходица. Скоро отново ще има война.

− Кога?

− Скоро. Най-много до една година.

 

* * * 

 

Организаторите на Сахарския маратон учредили спортното събитие, за да насърчат децата от лагерите към физическа активност и да използват входните такси за финансиране на спортни проекти. Наред с това обаче ежегодното състезание обръща вниманието на световната общественост върху тежкото положение на сахарския народ. Близо 400 бегачи, повечето от които европейци, отсядат у бежански семейства. Организаторите на състезанието смятат, че колкото повече хора знаят за каузата им, толкова по-скоро светът ще спре да си затваря очите за случващото се в Сахара.

Когато дойдох в лагерите, нямах нагласата да се състезавам в пустинята. Едва на път за Тиндуф разбрах, че посещението ми съвпада с провеждането на маратона. Самолетът, с който летях, беше пълен с бели мъже и жени в спортни екипи; не очаквах такива спътници в алжирски самолет, чиято дестинация е град насред пустинята. Реших обаче да се включа в надпреварата. От близо 10 години не бях участвал в спортно състезание, а и никога не съм бил бегач, но ми се щеше по-късно да мога да кажа, че съм бягал в Сахара. Исках да получа тениска с логото на състезанието. Знаех, че нямам сили за маратон, затова се записах за бягането на 10 км.

В деня на състезанието станах късно, пропуснах закуската и се качих последен в автобуса, който трябваше да откара бегачите до стартовата линия. Останалите състезатели изглеждаха далеч по-подготвени. Аз щях да тичам, обут в туристически обувки, а стомахът ми къркореше. Не бях слагал нищо в уста от предната вечер, когато ядох кускус с камилско месо и пих ябълкова фанта. Не успях дори да закача номера си на ризата. Добре че един от бегачите се смили над мен и ми даде няколко безопасни игли.

Автобусът излезе от пътя и продължи през пустинята. На около 200 м от стартовата линия возилото затъна в пясъка. Всички слязохме и извървяхме последните метри пеша. Стартовите линии за маратона и полумаратона бяха далеч зад нас, а участниците в двете големи състезания тичаха отпреди изгрев. Най-бързите сред тях финишираха преди най-бавните от нашата група. Докато очаквахме някой да даде пистолетен изстрел или друг знак за начало на състезанието, аз търсех с поглед сериозните бегачи. Разпознаваха се лесно – всички до един бяха високи, слаби, бели и носеха хубави маратонки, спортни шапки, къси найлонови шорти и колани от ликра, на които висяха малки пластмасови бутилки. Започнах да се разтягам, както правеха фаворитите, и се опитах да събера смелост и да поискам глътка вода от някой от тях.

Сред бегачите имаше и неколцина сахарци, най-вече тийнейджъри, обути в широки анцузи и маратонки, получени при някоя дарителска акция. Момичетата грижливо бяха увили главите си с шалове. Сахарците не носеха вода, но пък се отбиха в една близка шатра, за да пийнат сладък чай. Много от тези младежи изглеждаха също така не на място сред европейците, както и аз. За тях обаче състезанието не беше толкова спортна проява, колкото израз на собственото им съществуване. С построяването на Стената мароканците бяха очертали бразда в пясъка. Сахарците им отвръщаха, като оставяха в същия този пясък собствените си следи.

Появи се един от организаторите и начерта със спрей крива жълта линия върху коравата земя. Изведнъж въздухът се изпълни с миризма на аерозол. Скупчихме се на линията. Опитните бегачи блъскаха кокалестите си лакти в първата редица, а ние, останалите, се наредихме зад тях. Някой наду свирка и 50 души се втурнаха напред. Добре тренираните атлети се понесоха напред с отмерени движения. Държаха гърбовете си изправени, а на всяка крачка ходилата им вдигаха малки облачета от пясък. Останалите се тътрехме след тях, кискахме се, блъскахме се един в друг и се извинявахме на различни езици. Отначало тръгнахме всички заедно, но после групата започна да се дели като клетка на все по-малки групички. Накрая се оказах приклещен от едно сахарско момиче, което не ми позволяваше да го изпреваря. Девойката на два пъти ме изпреварваше, след което забавяше ход, но щом я настигнех, отново хукваше напред.

Най-после останах сам. Прескочих съсухрения и смазан труп на една умряла коза и минах покрай три жени, които събираха на купчини боклук за горене. Пустинята не мирише на нищо, затова мирисът на пушек се усещаше ясно. Утринната прохлада отстъпи пред жегата, която караше въздуха да трепти. Все пак през февруари в Сахара не е непоносимо топло. В Канада през лятото съм бягал при по-високи температури. Повече ме притесняваха пясъчните бури. През този ден обаче нямаше вятър и въздухът, макар и сух, беше чист. На третия километър от трасето имаше цистерна за вода. Край нея стоеше голяма камила, върху чийто гръб двама мъже с тюрбани седяха на богато украсено седло. „Браво“, викаха те, а една жена ми подаде пълна двулитрова бутилка с хладка минерална вода. Тъй като бях отвикнал да пия в движение, аз се задавих и изплюх повече вода, отколкото бях погълнал, така че накрая бях по-смутен, отколкото освежен. Ухилих се, като си помислих каква ирония на съдбата би било да умра от задавяне с вода насред Сахара, и хвърлих почти пълната бутилка в пясъка.

Нагоре-надолу по пътя се движеха камиони, пълни със сахарци. Шофьорите натискаха клаксоните, а пътниците се подаваха от прозорците, поздравяваха бегачите и развяваха сахарски знамена. Уморено вдигнах ръка в отговор на поздравите. От време на време изпреварвах участници, които бяха предпочели да вървят, вместо да тичат, друг път по-бързи бегачи изпреварваха мен. През повечето време обаче бях сам с пустинята. Тишината се нарушаваше само от скърцането на каменистата земя под тежките ми обувки. Тениската ми беше мокра от пот. Бедрата ми, които не бяха готови за подобно усилие, започваха да ме наболяват. Погледът ми се плъзна по покритата с пясък равнина, която се простираше на всички страни чак до хоризонта. Стената не се виждаше, но аз си помислих колко не на място е тя сред необятната пустиня. Какъв абсурд – едно човешко творение нарушава безпределността и превръща чувството за свобода в илюзия.

Близо до финиша насред безцветната пустиня се беше насъбрала пъстра тълпа. На последните 300 м се бяха струпали стотици жени, облечени в мелхфе – ярки носии, които грееха в оранжево, жълто и синьо, в нюанси на лилавото, в зелено на черни фигури. Една от жените беше покрила главата си с ефирен шал, украсен с розови помпони. Въпреки жегата много жени носеха ръкавици, за да не почернеят ръцете им. В продължение на няколко секунди жените ме окуражаваха с викове, а децата протягаха ръце към мен.

Ускорих крачка. Потта влизаше в очите ми и лютеше. Кръвта нахлу в главата; усетих железен вкус в устата си. Коленете ме боляха, но през последните няколко метра тичах с всички сили, за да заслужа трошица от овациите. Някой окачи на потния ми врат медал от рециклиран алуминий, толкова лек, че едва го усещах, и обяви официалния ми резултат. От виковете на тълпата и бученето в главата ми обаче не можах да чуя нищо.

Спортното състезание се беше превърнало в нещо друго. Изтощението ме лиши от обективност и ме приобщи към духа на тълпата. В умората си чувствах единствено благодарността на тези хора, задето бях тичал под тяхното знаме. Вече не бях външен наблюдател. Насред пустинята аз се намирах от тяхната страна на Стената.

 

* * * 

 

Салек беше облечен в черно кожено яке, а портмонето му висеше на врата. Имаше тъмнокафяви очи и свенлива усмивка и се изчервяваше, когато Малайнин го занасяше, задето закача момичетата. Мароканският съд беше осъдил Салек за обида, кражба на държавно имущество и разпространение на знамена на „Полисарио“. Ако младежът някога се завърнеше у дома от другата страна на Стената, в Смара го очакваше 10-годишна присъда.

Сахарските тийнейджъри канализират естествената си склонност към бунт и неподчинение под формата на политически протест. Те рисуват графити в защита на „Полисарио“ по стените на обществените сгради и развяват сахарски знамена. В интернет е пълно с любителски видеоклипове на сахарски момчета и момичета с покрити лица, които окачват знамена на електрическите стълбове и пишат „Да живее „Полисарио“ по стените. Това са новите пехотинци в борбата за независимост.

Две години преди моето идване в лагера някакъв номад от свободната зона изгубил от поглед своето стадо камили. Една камила се покатерила на бермата и останалите седемдесет животни я последвали. (Камилите не се отличават с особен интелект.) По някакво чудо стадото избегнало противопехотните мини. Когато камилите минали покрай мароканския военен патрул, войниците ги вкарали в кошара край лагера си. Животните били дамгосани с емблемата на „Полисарио“ и в известен смисъл били военен трофей. Заради дамгата обаче войниците не можели да изкарат камилите за продан в Смара – никой нямало да купи животни, за които е ясно, че са крадени. За да отмъстят на сахарците, мароканците решили да уморят стадото от глад.

Мълвата е може би единственото нещо, което се разпространява бързо в пустинята. Скоро всички в Смара говорели под сурдинка за заловеното стадо. Сахарците имат силна връзка с камилите. Векове наред тези животни са били транспортно средство и източник на месо, кожа и кости. Камилата е символ на сахарската култура. Кражбата и отношението на мароканските войници към стадото накарали кръвта на номадите да кипне. Сахарците от Смара гледали безпомощно как животните измират. Три месеца по-късно оцелелите камили били само кожа и кости.

Салек, който по онова време бил на седемнадесет, събрал трима приятели и подготвил акция за освобождаване на животните. Момчетата наблюдавали войниците в продължение на една седмица, за да изучат рутината им. Една нощ излезли от Смара и се запътили към кошарата. Там нападнали пазача и го вързали за един стол с въжето, което си носели. Салек дал на пленника вода и му сложил дреха под главата, за да му бъде по-удобно. „Казахме му, че приятелите му ще го развържат на сутринта – ухили се Салек. – Не искахме да му сторим нищо лошо.“

Отворили портата. Отначало камилите не помръднали. Момчетата ги удряли по хълбоците, докато накрая животните не се изнизали от кошарата, след което ги разделили на групи от по десетина камили и всеки повел своята група към долините на Уад Сегурия. Разбрали се да се срещнат при един извор сред пустинята. Момчетата съобразили, че ако разделят камилите, има шанс поне част от тях да останат на свобода. Някои дори можело да се прехвърлят обратно през бермата. Преди да тръгнат, Салек извадил от чантата си снопче знаменца на „Полисарио“ и ги пръснал в кошарата като финален акт на политическо неподчинение.

Всяко от момчетата повело своите животни към различна долина и ги пуснало на свобода. Салек отвел своето стадо до място, където поройните дъждове били отмили бермата и противопехотните мини. Той пристигнал последен при кладенеца и дори в мрака видял как съучастниците му се усмихват. Всички животни били пуснати на свобода. Изтощени, момчетата заспали под звездите на пустинята и под спокойната красота на сахарското небе.

На следващата сутрин те тръгнали за Смара. Салек обаче имал друга идея. „Да се отбием у Мустафа“, предложил той. Мустафа бил номад, който живеел в шатра близо до главното шосе и бил надежден източник на клюки. Момчетата искали да разберат дали новината за лудорията им се е разпространила. Мустафа поканил момчетата на чай. Още преди да е заврял първият чайник, той казал: „Помните ли онези камили? Снощи някакви сахарци ги свили от мароканците. Завързали пазача и пръснали знаменца на „Полисарио“ в кошарата. Мароканците са бесни“.

Момчетата се подсмихнали. Мустафа продължил: „Мароканците знаят кои са извършителите. Видял ги е някой, някакъв информатор, който ги разпознал до един. Мароканците знаят всички имена и само чакат момчетата да се върнат в Смара“.

Салек и неговите приятели знаели, че нямат избор – трябвало да се прехвърлят през Стената.

Момчетата не разполагали с храна и вода, нито имали план за действие. Семействата им не били в състояние да им помогнат, а можело и никога повече да не ги видят. Момчетата се имали само един друг, но Салек ме увери, че не се страхували. Всички те познавали хора, изчезнали завинаги в мароканските затвори. Всеки от четиримата би предпочел противопехотните мини пред затвора. Салек призна, че през онзи ден се е чувствал много близо до смъртта.

На момчетата им трябвали три дни, за да стигнат до бермата. По тъмно се прехвърлили през първата стена и прекосили ивицата ничия земя. Едно от момчетата било тромаво и се подхлъзнало, докато приятелите му се опитвали да го прехвърлят през последното заграждение. В този миг светлина заслепила очите им. Някакъв войник чул шума и осветил бегълците с фенерчето си. За секунди момчетата се вцепенили, сякаш светлината ги парализирала. Помислили, че войникът ще открие огън. Вместо това обаче той тръгнал да търси другите войници. Тогава бегълците се прехвърлили през Стената. Обзети от паника, те хукнали през пустинята и тичали до изнемога. В някаква шатра намерили номад, който ги отвел до военния пост на „Полисарио“. На следващия ден младежите били в зоната на лагерите.

„Мразя тази история“, каза Салек. Имаше предвид, че му е омръзнало да я разказва. Родителите му все още живееха в Смара, а той не ги беше виждал от нощта, когато излязъл, за да освободи камилите. „Беше съдбоносен момент. Тръгнахме, оставихме семействата си, училището. Всичко се промени. Животът ни се преобърна. Това не може да се опише с думи.“

 

* * * 

 

След десет дни в лагерите най-после щях да видя Стената, макар вече да се чудех дали това е необходимо. Бежанците в лагерите не виждат бермата и никой от тях ходи да я разглежда. За тях физическата структура не е от значение. Важно е какво символизира Стената, а именно изключването, отнемането на земя, разделянето на семейства. Стената разсича неделимата пустиня и разделя един народ на две – окупирани и изгнаници. Бермата е невидим далечен демон, разделящ местата, по които сахарците водят непълноценно съществуване, от земите, за които същите тези сахарци копнеят. Когато си от „лошата“ страна на Стената, няма значение как изглежда тя.

Шофьорът спря, за да купи цигари, после спря още веднъж пред една бяла каравана, в която имаше всичко на всичко един месар и два животински трупа, окачени на ченгели, и купи камилско месо. Човечецът не беше забравил да си вземе и запалка. Това, за което не се беше сетил, беше крик. Когато спукахме гума, му отне цял час да изкопае дупка около спуканата гума, да я свали и да сложи резервната.

Придвижихме се до един граничен контролен пункт на „Полисарио“. Там към нас се присъедини един войник, който щеше да бъде нашият военен придружител. Войникът беше облечен в камуфлажна униформа и гумени сандали, но не носеше оръжие. Спряхме при един храсталак на около 300 м от бермата – много по-близо, отколкото очаквах. Малайнин беше изпратил своя приятел Салек да ме придружава. (Това беше друг Салек, не онзи с камилите.) Салек тръгна към Стената и ми даде знак да го последвам. Аз не помръднах.

− А противопехотните мини? – попитах.

− Те са малко по-нататък.

По ирония на съдбата много от старите противопехотни мини, с които е осеяна земята покрай бермата и които продължават да убиват сахарците и техните стада, са произведени в Съветския съюз и Югославия – страни, които вече не съществуват, тъй като държавите, влизащи в състава им, са получили независимост. Тръгнах след Салек, като вървях по стъпките му и се взирах в земята пред себе си. Уплахата ми забавляваше Салек. Не видях нито една мина в пясъка, но пък се натъкнах на пробития край на дулото на автомат. Салек ме предупреди да не го пипам, защото може да избухне.

Салек спря на около 100 м от Стената. Стената на срама не ме впечатли. Построената от камъни и пясък берма беше висока около 2 м. Очаквах известна военна импозантност – кули, бодлива тел и стомана, остри камъни и яки стени. Вместо това видях дълга купчина пясък, която се виеше в далечината. Бермата изглеждаше така, сякаш сама е изникнала насред каменливата пустиня. Приличаше на огромна пясъчна вълна, дело на пустинния вятър. Стената изглеждаше по-скоро естествена, отколкото зловеща. Може би след толкова години се беше вписала органично в пейзажа. Макар да мечтаеше за морето, едно цяло поколение сахарци не познаваше друга граница. От военно заграждение Стената се беше превърнала в символ на сахарската идентичност, в гръбнака на една несъществуваща нация.

От друга страна, Мароко няма нужда от по-сериозни заграждения. Военната тактика на сахарците винаги се е основавала на светкавични акции в откритата пустиня. В древни времена сахарските воини яздели камили; днес войниците на „Полисарио“ карат джипове. Купчина пясък и камъни са достатъчни, за да спрат ленд роувърите. Стената може да не вдъхва страхопочитание, но върши работа. По онова време не знаех, че бермата е най-ефективното заграждение, с което ще се сблъскам по време на пътешествията си и единственото, което изпълнява функциите, за които е предназначено.

През вариообектива на фотоапарата си фокусирах двама марокански войници, които стояха на бермата. Носеха камуфлажни униформи и бяха гладко избръснати. Единият имаше на главата си маслиненозелена шапка, а другият – каска. Двамата пушеха и ни гледаха. Помежду им беше поставена радиостанция, в случай че се наложеше да докладват за нас. Помислих си, че сигурно се радват да ни видят. Поне разнообразявахме монотонната гледка в пустинята.

Двамата със Салек се върнахме при джипа. Малък патрондаш с ръждясали патрони висеше на близкия трънлив храст като зловеща коледна украса. Шофьорът откърши няколко клончета от храста и запали огън, а войникът свари чай. Шофьорът наряза камилското месо с ножа си и сложи парчетата върху жаравата до чайника. Докато месото се печеше, ние със Салек приготвихме сандвичи с риба тон и хапнахме зелени маслини. Пиехме чай, пъдехме мухите, привлечени от апетитното ухание на месо, печено на жар, и гледахме мароканците, които се бяха втренчили в нас. Шофьорът се надигна и саркастично ги покани на чай.

Башир ми каза, че след като извоюват независимостта си – когато и да стане това – сахарците ще запазят Стената като спомен. Аз обаче се замислих колко ли време ще е нужно на пустинята, за да заличи направеното от хората. Зимните наводнения като онова през 2006 г., което разрушило голяма част от лагера „Смара“, могат в рамките на няколко сезона да отмият бермата. Пясъчните бури ще свършат останалото. Пустинята ще се прероди. Сахарците ще помнят историята си, ще помнят изгнанието и осакатените си съдби. Но пустинята ще забрави Стената.

На повечето карти на света северната граница на Западна Сахара е отбелязана с пунктирана линия. Тази територия е спорна. Според сахарската съпротива и нейните поддръжници това е окупирана зона, а според мароканския крал това са т. нар. Южни провинции. На шосето границата се познава само по малкия полицейски пост и по трите бензиностанции, в които се продава евтино гориво. Пейзажът е осеян с хиляди найлонови пликчета, които се носят из въздуха или висят в клоните на трънливите храсти.

Пътуването от бежанските лагери до Западна Сахара беше мъчително, а подготовката за него ме докара до параноя. Подкрепата, която Алжир оказва на „Полисарио“, е довела до обтягане на отношенията с Мароко. Когато се сбогувах с Малайнин, той ме предупреди, че мароканските власти няма да ме допуснат в страната, ако се разбере, че съм посетил сахарските лагери. Ето защо, преди да напусна Алжир, аз изпратих в Канада тениската, състезателния номер и медала от Сахарския маратон, както и сахарското знаме, което бях получил като подарък. Временно затворих блога си. Прегледах джобното си тефтерче и навсякъде, където се споменаваше думата „сахарци“, я поправих на „босхарца“ – измислена дума, за която се надявах никой да не ме пита. Мислех да преправя записките си, но тъй като и сам едва разчитам почерка си, реших, че мароканските летищни служители надали ще се справят по-добре.

Сухопътните граници между Алжир и Мароко са затворени – още една последица от спора за Западна Сахара. За да вляза в Мароко, аз хванах самолета за Мадрид, където се качих на друг самолет, пълен с европейски летовници, и с него кацнах в Маракеш. На следващия ден пристигна и съпругата ми Мунира и заедно прекарахме две седмици в Мароко като туристи. Заменихме бежанските шатри с прохладни и чисти хотели и яздихме камили, вместо да ги ядем. От Казабланка Мунира излетя за Канада с чанта, пълна с кожени чехли, а аз се качих на автобуса и поех на юг, към спорната територия, наречена Западна Сахара.

 

* * * 

 

През 1930 г. Мишел Вьошанж, французин, отегчен от Франция, бил обсебен от шейх Ма ал-Айнаин и града, който този шейх построил насред пустинята.

Ма ал-Айнаин бил сахарски воин и суфистки мъдрец от XIX век, който заедно с последователите си основал град Смара в Западна Сахара. Градът се превърнал в център на религиозното образование и спирка за керваните по дългия път, свързващ Западна Африка с Европа. Ма ал-Айнаин се възмущавал от присъствието на християнски неверници в Сахара. Неговите орди от сахарски воини често нападали френските постове. Партизанските набези продължили с години, а седем десетилетия по-късно вдъхновили стратезите на „Полисарио“. В крайна сметка французите разбили армията на Ма ал-Айнаин и опожарили Смара. Членовете на „Полисарио“ обаче смятат шейха за свой духовен водач и бранител на сахарските територии от чужди нашественици.

Вьошанж искал да види останките от свещената столица на Ма ал-Айнаин. Когато той тръгнал за Северна Африка, Ма ал-Айнаин вече бил мъртъв; испанците и французите контролирали региона. Сахарските племена обаче все още представлявали опасност за европейците. Маврите в Западна Сахара били прочути със своята враждебност към чужденците и особено към омразните французи. Онези, които се осмелели да влязат в пустинята, рискували да бъдат заловени и убити.

За Вьошанж пътуването било мъчително. През повечето време той бил дегизиран като берберска жена – обличал се в туники на няколко ката, увивал главата си с шалове, които го задушавали, и бръснел краката си. Когато наближили Смара, водачите му го скрили в кош, който окачили на гърба на една камила. Пристигнали в Смара по обяд в деня на Вси Светии през 1930 г. Вьошанж извадил фотоапарата си и започнал да снима. Водачите се бояли да не ги видят в компанията на френски неверник, затова позволили на изследователя да остане в Смара само три часа, след което отново го вкарали в коша и го натоварили на камилата. Така или иначе от града не било останало много, той бил пуст и полуразрушен. В дневника си Вьошанж записал: „Понякога нощем огньове огряват стените, денем камили, стоки и хора прекосяват земите на пустинния град, но колко безлюден е той, колко често само слънцето докосва стените му“. Смара, за която Вьошанж мечтаел, била мъртва. Скоро смъртта щяла да посети и самия Вьошанж. Изследователят умрял от дизентерия по обратния път. Последните, зловещи думи в дневника му били: „Изпражнения, воднисти изпражнения“.

Посетих Смара, за да разбера какво бяха изгубили бежанците и как живееха онези, които бяха останали в спорната зона сред мароканските окупатори. За разлика от Смара на Вьошанж, моята Смара беше жива, особено по време на пазара в четвъртък. Излязох от хотела и отидох на пазара. Закусих в една шатра в края на пазарния площад, където се продаваха яйца и чай. Продавачът седеше върху празна тенекия от кондензирано мляко и приготвяше храната върху обърнати дървени щайги. Изваждаше студено твърдо сварено яйце от една метална купа и го обелваше. После разрязваше една питка, натъпкваше вътре яйцето, така че синьозеленият жълтък ставаше на трохи, и поръсваше с кимион и сол.

Пазарът беше буквално заринат с пресни плодове и зеленчуци. Подобно изобилие насред пустинния град ми се стори странно. Виждаха се купчини див копър, едри бели репички, патладжани и червен лук. Жените, дошли на пазар, си проправяха път сред планините от картофи, пъпеши, банани, праскови и авокадо. Всички тези култури се отглеждаха далеч от Смара. Преди да претеглят лука, всички купувачи отчупваха зелените връхчета. Един търговец ръсеше връзките прясна мента и магданоз с вода, за да ги предпази от силното предобедно слънце. Край портата на пазарния площад някакъв мъж продаваше оборудване за сервизни помещения. Хлапета се разхождаха между сергиите и продаваха сини найлонови торбички на онези купувачи, които бяха дошли на пазар без чанта. Други момчета бутаха двуколки, пълни с покупки. Те се бореха помежду си за клиенти и задръстваха пътеките между сергиите; понякога се караха, понякога плачеха.

Като изключим мъжете, облечени в традиционни туники, и войниците с техните униформи, не можех да различа сахарците от мароканците. Никой не знае точно колко сахарци живеят в Западна Сахара. Трудно се броят хора в спорна територия. През 1992 г, когато ООН призовала за референдум, така че сахарците да могат да гласуват за своята независимост, преброителите били изправени пред стена от параноя – всяка страна обвинявала другата, че манипулира изборните списъци. От „Полисарио“ твърдели, че мароканците са вкарали в региона сахарци, за които се знаело, че ще гласуват против независимостта. Десетки хиляди били заселени в мизерен лагер край Ел Аиун и останали там до 2008 г., когато мароканците разчистили района с булдозери и изселили хората. Според мароканците пък от „Полисарио“ преувеличавали броя на обитателите на лагерите. От „Полисарио“ продължават да настояват за провеждане на референдум и са убедени, че тяхната кауза ще победи. Ясно е обаче, че Мароко няма да се съгласи да участва в избори, ако има вероятност да изгуби.

В късния следобед на пазара бяха останали само наранени и разкашкани плодове. От лука беше останала само купчина отчупени зелени връхчета. По земята се виждаха смачкани домати. За момчетата с количките имаше достатъчно работа; те бутаха стоката към паркинга, където зарзаватът се прехвърляше на таксита, камиони и магарешки каручки.

С падането на здрача улиците се оживиха. Вървях по булевард „Стадион“ покрай магазини, в които се продаваха дерахи, литами и красиви марокански женски кафтани, а също и домашни потреби – глинени мангали, керамични съдове за готвене и сита за кускус. Някакъв старец седеше сред чували с подправки и билки и потракваше с броеницата си. На два пъти видях просяци, които молеха за милостиня, свити върху парчета картон. Млади жени вървяха и си шушукаха нещо; разхождаха се винаги по три, хванати под ръка като примерни ученички. Като видяха че съм чужденец, двама продавачи на цигари извикаха към мен: „Да живеят сахарците!“.

На булевард „Хасан II“ асфалтът беше заменен с чакъл, а вместо скучни домашни потреби, в магазините се продаваше месо. Под яркочервените навеси се редяха месарници, огромни парчета месо блестяха на светлината на силните електрически крушки, а във въздуха се носеше металният мирис на кръв. Одраните тестиси висяха от труповете като доказателство, че закланото животно е било мъжко. Ислямът забранява яденето на животни, които не са отбили малките си, затова някои араби ядат само месо от мъжки животни за по-сигурно. Беше зловеща гледка – червени светлини и сурово месо.

Мислех си за другата Смара, отвъд минното поле и Стената. Петстотин километра пустиня деляха град Смара от лагера „Смара“. Мислех за отчаяните градинари, които бях срещнал в „Смара“ и които се опитваха да отглеждат домати в безплодния пясък. Спомних си кофите със сбръчкани картофи, мършавите овце, затворени в импровизирани кошари, и караваните с окачени в тях камилски трупове. Мислех си за слънчевите батерии, които удовлетворяваха нуждите на домакинствата от електричество ден за ден. В сравнение с лагера „Смара“ град Смара е райска градина. Разбирах защо някои хора предпочитат да живеят под окупация, вместо да мизерстват от другата страна на Стената. Разбирах и защо, след 30 години кураж и търпение, бежанците все още говореха с благоговение за Смара. Едно поколение може да прекара живота си в лагерите и да умре, без да види този град, но сахарците ще продължат да се борят, докато легендата за богатствата на Смара продължава да живее на изток от Стената.

 

* * * 

 

На следващия ден позвъних на един мъж на име Назири. Имах номера му от един представител на „Полисарио“ във Вашингтон. Назири дойде да ме вземе от хотела. Беше дребничък и плешив. След като се ръкувахме и той разбра колко съм зле с френския, Назири се обади по мобилния си телефон на някакъв човек, който щеше да ни превежда. После се качихме на такси и отидохме в дома му в източната част на Смара. Преводачът, 20-годишен сахарец на име Омар, пристигна пред дома на Назири едновременно с нас. Качихме се по стълбите и влязохме в гостната, украсена с червени завеси. Домакинът веднага се зае да вари чай. Припомних си сахарското гостоприемство, на което бях свидетел в лагерите – същият ритуал по приготвянето на чая, същата ябълкова фанта. Само дето Назири имаше истинска къща с течаща вода и електричество.

Думите на Назири повтаряха вече чутото от мен през предишните дни. За сахарците, които живееха в Западна Сахара, Стената беше същият символ на борба, както и за бежанците. Всички сахарци – или поне тези, с които аз се срещнах – безрезервно вярваха на „Полисарио“.

− Ако от „Полисарио“ кажат, че е нужна интифада, ще устроим интифада. Ако кажат, че е нужна открита война, ще воюваме – рече Назири.

− Според Мустафа Башир войната ще избухне най-много до една година – казах аз.

Назири повдигна вежди, след което промълви:

− Ако така реши „Полисарио“, ние ще ги последваме.

Назири ми обясни, че мароканското правителство в Западна Сахара докарва тълпи от заселници от север в опит да намали дела на сахарците в региона и да подмени сахарските традиции с мароканската култура. Споделих, че това ми напомня сценария с израелските заселници на Западния бряг. При тези думи Назири се намръщи, точно както се намръщи Башир при споменаването на Косово. Сахарците не обичат да ги сравняват с палестинците, които от 60 години безуспешно се борят за своята независимост. Назири предпочиташе сравнението с Източен Тимор. Тази държава в Югоизточна Азия поне извоюва своя суверенитет.

На обяд съпругата на Назири ни поднесе голямо парче овче месо. Дъщеря им, четиригодишно момиченце с буйни къдрави коси, дойде при нас и си щипна месо от чинията на баща си. Докато се хранехме, някой почука на вратата. Назири стана да види кой е. След като се върна, той седна на пода и каза:

− Беше един приятел. Каза, че на улицата има трима полицаи. Мароканците знаят, че си тук.

Тъкмо поднасях парче мазно овнешко към устата си, но при тези думи застинах.

− Ама ти сериозно ли?

− Мароканците не искат активистите да се срещат с чужденци.

− Ако е така, защо не ми попречиха да дойда тук? Защо не почукат на вратата и не ме изведат?

Назири се засмя.

− Може би ще го сторят.

Той обаче се съмняваше в това. Атмосферата в окупираната зона беше относително спокойна, така че полицията вероятно нямаше да се занимава с мен. В смутно време обаче, когато по улиците има демонстрации или текат преговори с „Полисарио“, мароканците не биха ми позволили да се срещна с Назири; може би дори нямаше да ме пуснат в града.

Точно сега са на улицата, защото искат да знам, че ме следят – обясни Назири.

− Да се притеснявам ли?

− На теб нищо няма да ти направят. Притеснявам се повече за него. – Назири кимна към Омар.

Омар не беше активист. Беше студент първокурсник, учеше английска филология. Когато Назири се обади на Омар, той му каза да не ни чака, а направо да влиза в къщата. Така ако полицаите следяха Назири и мен, те нямаше да знаят, че Омар е с нас. Омар обаче закъсня, тримата влязохме в къщата едновременно и мароканците може би ни бяха видели заедно. Властите може би щяха да започнат да следят Омар заради срещата му с нас (и най-вече с мен). Омар ми каза, че иска да стане преводач и възнамерява да запише курсове за преводачи, след като завърши висшето си образование; ако мароканското правителство го помислеше за поддръжник на сахарската съпротива обаче, щеше да му е много трудно.

− Може да си навлечеш проблеми – казах му. – Защо не отказа да ни превеждаш? Назири щеше да те разбере, аз също.

Омар сви рамене.

− Нямаше да е морално да откажа.

След края на разговора Назири ме изпрати до вратата.

− Ето там е Стената – каза той и посочи хоризонта. Присвих очи и видях малък кафяв хребет в далечината. Това беше първата от шестте стени, които мароканците построили през 80-те години. Изоставеното заграждение изглеждаше незначително. Неговата ефективност обаче беше довела до построяването на останалите стени и до установяването на контрол над Западна Сахара от страна на Мароко. Ако сравним Стените с вълни в езеро, то тази първа стена беше мястото, където беше паднал хвърленият камък.

Обърнах се към Назири:

− Къде са полицаите, които ни следяха?

Назири хвърли поглед по празната улица.

− Тръгнали са си.

Усъмних се, че изобщо е имало полицаи. Помислих си за „стенната болест“ и се зачудих дали загражденията не бяха направили Назири параноик. Не можех да си представя защо им е на мароканците да се интересуват от мен.

 

* * * 

 

Прекарах няколко дни в Ел Аиун, столицата на Западна Сахара и роден град на Малайнин. В града имаше впечатляваща нова джамия, украсена с гипсови релефи и витражи. Беше разположена на площад в центъра на града, постлан с блестящи керамични плочи. В петък вечер цели семейства идваха тук на пикник. Докато родителите пиеха чай, момчетата играеха футбол напук на забраната да се рита топка на площада; играта спираше едва когато дойдеше полиция. На други места в града паркингите пред изисканите хотели едва побираха блестящите бели автомобили на ООН – мироопазващите сили на ООН имат щабквартира в Ел Аиун. Игрището на новия футболен стадион беше покрито с истинска трева – малко чудо насред пустинята. Високият стандарт беше изкуствено създаден благодарение на мароканските субсидии и данъчните облекчения. Благоденствието обаче си е благоденствие, па макар и изкуствено, и гражданите на Ел Аиун се радваха на просперитет, за какъвто градовете на север не биха могли да мечтаят.

В сахарските райони на града обаче положението беше съвсем различно. Посетих стария сахарски квартал Сук ез Задж. Тук къщите се рушаха, стените бяха напукани и олющени. Въпреки името му на площад „Пласа дел канариас“ наместо пойни птички имаше само изпочупени каменни пейки, боклуци и няколко изсъхнали дървета. По улиците нямаше жива душа. В центъра на квартала се намираше информационният офис на правителството. Тук бяха изложени снимки на хора, изтезавани от „Полисарио“ – дисиденти, които надигали глас срещу авторитарния подход на организацията през 80-те години. Телата на мъжете и жените от снимките бяха окървавени и покрити със следи от охлузвания, лицата бяха разбити; на снимките очите бяха скрити. Целта на правителството беше да убеди сахарците от района, че „Полисарио“ няма да им помогне и че е по-добре да станат мароканци.

Спомних си дъщерята на Мохамад, Ама, която никога не беше ходила в Ел Аиун, но беше убедена, че градът е зейна – прекрасен. Тя си представяше океан, пълен с риба, и небе, от което вали дъжд, а също и истински къщи вместо шатри. Във въображението на бежанеца всяко място отвъд Стената, каквото и да е то, е красиво.

 

* * * 

 

Заминах за Тарфая, за да се срещна със Садат, правнук на шейх Ма ал-Айнаин. (Потомците на шейха не са никак малко. Макар че се бил женил само четири пъти, историците твърдят, че имал 68 деца от 26 различни жени.) Тарфая е малко рибарско селище на брега на Атлантическия океан. Антоан дьо Сент-Екзюпери, френски пилот и автор на „Малкият принц“, живял тук през 30-те години на XX век. Недалеч от брега е разположен малък музей, посветен на Сент-Екзюпери и на компанията „Аеропостал“, за която той работел. Тарфая се намира на север от пунктираната граница на Западна Сахара. Макар да е близо до границата и далеч от Стената, градчето е важно за сахарската история. Строителните материали за изграждането на Смара по времето на Ма ал-Айнаин пристигали от Канарските острови и били стоварвани в Тарфая. Доналд Макензи, шотландският търговец от XIX век, който научил сахарците да пият чай, построил търговско укрепление в Тарфая в непосредствена близост до брега. По-късно, през 1975 г., доброволците от „Зеления поход“ се събрали в Тарфая, преди да потеглят на юг и да поискат присъединяването на Западна Сахара към Мароко.

Тридесетгодишният Садат беше най-малкият от 12 деца, които до едно завършили университет и станали политици, съдии и общественици. Той беше общински съветник по културата в Тарфая и имаше кабинет в музея на Сент-Екзюпери. Целта на Садат беше да опази сахарските изкуства и традиции пред угрозата от „мароканизация“. Иначе той не се занимаваше с политика.

Садат ми разказа за свой приятел, който след завършване на висшето си образование решил да се прехвърли в лагерите и да се бори за каузата на „Полисарио“. Щом пристигнал, войниците на „Полисарио“ го арестували и изтезавали, тъй като не повярвали на намеренията му и го взели за марокански шпионин. След обявяването на примирието през 1991 г. го освободили, дали му пушка и го пратили на фронта. Година по-късно мъжът избягал от лагерите и се върнал в Мароко, като вместо да се прехвърли през Стената, пътувал през Мавритания. Сега той живее в Ел Аиун. „Полисарио“ не може да претендира за морално превъзходство – каза Садат. – И двете страни са вършили престъпления.“ Въпреки че беше потомък на шейх Ма ал-Айнаин, Садат не беше борец за сахарска независимост. „Време е от „Полисарио“ да спрат да говорят за самата идея за независимост и да обърнат внимание на практическите въпроси“, заяви той.

Садат спомена неотдавнашния доклад на Петер ван Валсум, представител на ООН, изпратен като наблюдател на преговорите между „Полисарио“ и Мароко. Ван Валсум пише, че тъй като няма международен натиск върху Мароко за отстъпване на територии, „предложението за независимост на Западна Сахара е нереалистично“.

− Това беше голям удар за борците за независимост – каза Садат, макар да беше съгласен с трезвото становище. Той смяташе, че за момента сахарците могат в най-добрия случай да се надяват на ограничена автономия в рамките на мароканската държава, затова трябва да се погрижат за опазването на културата си, вместо да мечтаят за суверенитет.

− А бежанците? – попитах. – Те се борят за независимост повече от 30 години. –

Някои са жертвали всичко в името на каузата. Какво бихте им казали?

− Бих им казал да дойдат тук.

 

* * * 

 

Един следобед влязох в кафенето на Салех, за да изпия един чай, но още от вратата той ми направи знак да си вървя. Салех се е бил за Франция през Втората световна война, но французите го забравили. Сега притежаваше най-ужасното кафене в Тарфая. Четирите маси бяха покрити с окъсани мушами и мръсни сини покривки, прогорени с цигара. Очуканите пластмасови столове пазеха смътен спомен от някогашния си бял цвят. Пастелнозелената боя по стените се лющеше, а от тавана висяха няколко голи крушки, потънали в паяжини и прах. Навсякъде бръмчаха мухи и всички чаши за чай бяха нащърбени. Отначало си помислих, че Салех никога не чисти. Един следобед обаче той ме опроверга, като забърса всички маси с наплюнчена кърпа.

Кафенето на Салех беше от местата, които човек обиква заради мизерния им вид, а не въпреки него; както и заради самия Салех. Салех се усмихваше измъчено; имаше стържещ глас, а в лице приличаше на плюшените играчки, които подаряват на точните стрелци по панаирите. Бялата му коса беше къдрава като овче руно. Като ходеше си влачеше краката и вдигаше пушилка, но пък правеше най-хубавия ментов чай в града.

Същата вечер се върнах в кафенето със Садат, който попита Салех защо не ме е пуснал да вляза. Възрастният мъж остана втрещен.

− Мислех, че търси теб! – каза той и протегна ръце като човек, който се оправдава. – Когато поклатих глава, имах предвид, че не си тук! Не знаех, че е дошъл за чай. Не каза нищо! Щях да му налея чай, разбира се! Трябваше само да попита. Само така да беше направил… – Салех направи жест, с който имитираше пиене на чай. – Може да идва по всяко време. Трябва само да каже какво иска! – Той се върна зад тезгяха, като клатеше глава.

Салех се върна с две цигари за Садат и се обърна към мен.

− Дори да не пиеш нищо, може да идваш тук! Може да седиш пет часа, шест часа! Може да четеш книга или нещо друго. Тук си у дома си. Животът е хубав. – Салех вдигна показалец нагоре. За миг помислих, че сочи олющения таван, паяжините и прашната електрическа крушка. Той обаче заговори за нещо по-възвишено – Бог е навсякъде! Бог се грижи за нас!

Когато се върна с чая ни, Салех посочи чашата ми и попита:

− Как се казва това на френски?

− Thé – отвърнах аз.

− Ето това трябваше да кажеш! Една дума! А аз мислех, че търсиш Садат! Ти не каза нищо! – Салех се отдалечи.

− Сега цяла седмица има да говори за това − каза Садат.

 

* * * 

 

На следващата вечер, докато ядях печени сардини на главната улица в Тарфая, Садат дойде при мен.

− Днес проведох няколко телефонни разговора – каза ми той. – Тук си в центъра на вниманието. Да отидем на някое тихо място.

Отидохме у Салех. Възрастният мъж, облечен във вехта риза с бяла яка и розов пуловер, ни поднесе ментов чай и цигари.

− Трима различни служители от мароканската тайна полиция ми се обадиха, за да питат за теб – каза Садат. – Следили са те и искат да знаят какво търсиш тук. Казах им, че си студент и че ако кралят иска да развие туризма в тази страна, трябва да остави туристите на мира.

Отпуснах се на стола. Садат дръпна от цигарата си. Едва сега забелязах, че на единия му пръст липсва една фаланга.

− Казаха ми, че в Ел Аиун си се срещнал с известен активист – продължи Садат, след което спомена някакво име.

− Не познавам такъв човек. И не съм се срещал с никого в Ел Аиун.

− Добре. Значи са ме излъгали. Опитали са се да ме заблудят. И друг път са го правили.

− Миналата седмица се срещнах с един активист, но не в Ел Аиун, а в Смара. Казва се Назири.

− Познавам Назири. Може би затова те следят.

− Проследили са ме от Смара дотук?

− Да. Това им е работата.

− Знаят ли, че съм писател?

− Най-вероятно не. Но не се притеснявай, такива неща се случват постоянно. Слушай сега: полицията знае в кой хотел си отседнал. Чакали са те там цял ден.

− Били са в хотела?

− Да. Затова утре напусни хотела и ела вкъщи. Имам една свободна стая. Там никой няма да те притеснява. Можеш да останеш колкото искаш и…

Вече не слушах Садат. Усещах някаква буца в гърлото си. Представих си как униформени мъже от Смара, Ел Аиун и Тарфая разговарят по телефона, а на бюрата им лежат документи, на които е написано името ми. Представих си как прелистват полицейските регистри, за да разберат къде и кога съм бил. Тези хора знаеха в кой хотел съм отседнал, в кои градове съм бил и с кого съм разговарял.

Помислих си за Сахарския маратон. Името ми беше в дългия списък с бегачи, които се състезаваха насред пустинята, за да подкрепят каузата на сахарците. Спомням си как на финала дишах тежко, размахвах два пръста – знакът на победата – и чувствах, че съм част от нещо голямо. В окупираната зона обаче се натъкнах на друг вид солидарност. Името ми беше вписано в един нетолкова невинен списък. Бях преминал през една по-различна стена – стената, която разделя наблюдателите от наблюдаваните. Не се страхувах. Най-лошото, което мароканците можеха да ми направят, беше да ме депортират. Само че се почувствах малък, прекалено малък, за да остана.

На следващата вечер се качих на един автобус, който ме откара на север. Казах на Садат, че съм прекарал достатъчно време в Западна Сахара, че съм научил достатъчно и че има и други стени, за които трябва да пиша. Когато автобусът потегли, се почувствах като бежанец, който потъва в мрака.

 

 

Глава 2

Страшилището идва

Сеута и Мелиля

 

Африканците край Стената говорят различни езици, но тази нощ те вярват в едно – че ако са много, не могат да ги спрат.

Седмици наред са живели в гората. Молили са се нощем да не вали дъжд и са търсили храна в кофите за боклук. Правили са груби стълби от дебели дървесни стволове. Сега увиват ръцете си в парцали, за да се предпазят от бодливата тел, и чакат сигнал по мобилните си телефони на светлината на месечината. После 500 души се втурват към Стената. Много е тъмно и лицата им не се виждат на охранителните камери. Най-смелите са най-отпред. Те опират стълбите на телените мрежи и започват да се катерят. След тях идват останалите. Скоро от двете страни на Стената се събират мъже в униформи – от едната страна са мароканците, а от другата – испанците. Светват фенерчета, разнася се сладникавата миризма на сълзотворен газ. В следващия момент нещата излизат извън контрол. Войниците свалят африканците от телената ограда, онези пък ги ритат и дращят. Мрежата трака и се люлее. Потни тела блестят под светлината на прожекторите. Гумен куршум с големината на мандарина откъсва пръст от крака на някакъв мъж. Насред това вавилонско стълпотворение отекват крясъци на различни езици – арабски, волоф, хауса, испански. Чуват се изстрели. Плачът на децата обаче заглушава всичко. Жените и децата също се опитват да се прехвърлят през Стената. Всички мечтаят за Европа.

Мелето свършва. Морският бриз развява разкъсаните дрехи, останали по бодливата тел. Един мъж виси обесен. Има общо пет жертви – две от испанската страна на Стената и три от мароканската. Това най-вероятно са хора, които са паднали от Стената и са били смачкани в блъсканицата. По-късно обаче се понася мълвата за марокански куршуми, намерени в труповете. Говори си, че сред жертвите има малко дете. Никой не знае какво точно се е случило, нито колко човека са успели да се прехвърлят от другата страна. Според някои са 200 души, а може би и повече. Испанското правителство прибира войниците си. Полицаите вземат стълбите като спомен от тази нощ.

 

* * * 

 

Можем да обвиним Херкулес. При десетия си подвиг митичният герой отишъл накрай света, за да открадне кравите на Герион, триглавият син на горгоната Медуза. Когато Херкулес достигнал планината, която разделяла Атлантическия океан от Средиземно море, той, вместо да я изкачи, пробил проход в нея. От сътресението океанът и морето се слели и завинаги разделили Европа от Африка.

Половината от някогашната планина днес е в Гибралтар. Другият Херкулесов стълб се издига в Сеута – тясна ивица суша на средиземноморското крайбрежие до Мароко. Анклавите Сеута и Мелиля са последните испански владения в Северна Африка. Това са странни политически аномалии, иберийски градове с техните католически катедрали, часове за следобеден сън и модернистично изкуство, граничещи с мюсюлманско Мароко. Като испански градове Сеута и Мелиля се явяват и най-южна точка на Европейския съюз. Границите на тези градове са и граници на Европа. Не е чудно, че анклавите привличат незаконни имигранти чак от Южна Азия. Да се прехвърлиш през оградата на тези останки от колониална Испания означава да влезеш в Европа, без да ти се налага да извършваш херкулесовия подвиг по прекосяването на Средиземно море.

За първи път видях Стената от мароканска страна. Бях в Бени Юнис, малко крайморско селище, където къщите, боядисани в пастелни тонове, сякаш висяха по гористите склонове като коледни играчки. Пристигнах рано сутринта. Хълмовете тънеха в мъгла, а в едно самотно кафене неколцина мъже мълчаливо пиеха чай, пушеха хашиш и четяха сутрешните вестници. Изпих един чай и тръгнах към казармата, над чиято врата пишеше „Бог, родина, крал“. Вървях през поле, обрасло с цъфнал магарешки бодил, из което се разхождаха кози. Стената беше зад казармата, но един полицай, който в момента беше на смяна, ми попречи да се приближа. Мъжът ме поздрави с добре дошъл в Бени Юнис. Виждах, че има желание да говори с мен. „Всичко това принадлежи на Мароко – каза той, като посочи къщите от другата страна на Стената, в Испания. – То трябва да ни бъде върнато. Испанците протестират срещу британската окупация в Гибралтар, но самите те окупират Сеута.“ Попитах дали в горите около Стената все още лагеруват африкански мигранти. „Не и след септември 2005 г. − Полицаят имаше предвид нощта, когато африканците атакували загражденията. – Армията ги разчисти.“

Той притисна китките на ръцете си, имитирайки белезници. Испанците пък укрепили Стената. Някогашната двойна ограда се превърнала в тройно заграждение. Височината й се удвоила – от 3 на 6 м. В основите на Стената се появили големи спирали от бодлива тел, такава била опъната и на върха на Стената. Имало и автоматични разпръскватели за сълзотворен газ, но те още не били монтирани.

От разстояние Стената изглеждаше почти изящна. Напомняше ми за сребърните филиграни, които бях видял в златарските магазини в Мароко. Накит, с който булката би се закичила в сватбения си ден. В действителност обаче тази пищна огърлица беше железният нашийник на Европа, дълъг 10 км и направен от бодлива тел и стомана.

 

* * * 

 

Джефри Джеймс бил сред стотиците, атакували Стената в онази нощ през 2005 г. Той обаче не успял да се прехвърли от другата страна. Мароканските гранични полицаи му сложили белезници, пребили го с юмруци и го захвърлили в една ивица ничия земя на границата между Мароко и Алжир. Джеймс се прехвърлил обратно в Мароко през зле охраняваната граница и вървял пеш почти 100 км по отъпкан мигрантски път. Успял да избегне бандитите, които дебнели по пътищата и ограбвали чернокожите, и се добрал до железопътната линия, където се качил на един товарен влак за Фес. От Фес взел автобус за Танжер, после вървял пеш до мигрантските лагери край Сеута и накрая се върнал при Стената. Джеймс ме увери, че противно на твърденията на мароканския граничен полицай лагерите все още съществуват. Той отново бил заловен при Стената, отново го захвърлили в ничия земя и той отново се върнал. Трудностите не отслабили желанието му да се прехвърли от другата страна. Джеймс 20 пъти се опитвал да прескочи Стената; всеки път го хващали и го карали на границата, а той всеки път се връщал. Докато ми разказваше всичко това, той се усмихваше широко като непокорен юноша.

Джефри Джеймс и останалите африканци са готови да преминат през всякакви опасности, за да стигнат до Европа. „Ние, чернокожите, умеем да рискуваме“, обясни ми той. За Джеймс всяка нощ в гората край Сеута била свързана с опит да премине Стената. Понякога полицаите хващали него и другарите му и ги захвърляли отвъд алжирската граница, а друг път просто ги гонели. Понякога ги биели. Гладките и издути белези по ръцете на Джеймс са спомен от нощните приключения; получил ги е при допира с бодливата тел. Тези белези ми напомниха церемониалните порезни рани, които бях виждал по лицата на много африкански мъже. Порязванията ознаменуват възмъжаването на момчето. Следите от бодлива тел по ръцете на Джеймс бяха останали от един друг ритуал.

Въпреки всичките рани и изпитания Джеймс може да мине за късметлия. Около седмица след масовия щурм на загражденията на Сеута през 2005 г. друга група африканци атакували Стената на Мелиля, вторият испански анклав, разположен на няколко километра източно от Сеута. Мароканските гранични полицаи задържали 15 мъже, натоварили ги на камиони и ги откарали в Западна Сахара, отвъд бермата. Войниците дали на всеки човек по две шишета вода, консервирани сардини и хляб. След това посочили камъните, с които била отбелязана тясната пътека през минното поле. „Вървете направо – казали полицаите. – Не правете и крачка встрани.“ После се качили по колите и си тръгнали.

Подобно на Малайнин и Салек африканците пристъпвали нервно през минното поле, като всеки следвал стъпките на предния. За разлика от сахарците обаче африканците не били деца на пустинята. Телата им не били подготвени за сухата сахарска жега. Очите им за първи път усещали паренето на пясъка. След като преминали минното поле, африканците се лутали с дни. Храната и водата им свършили и им се наложило да пият собствената си урина. Неколцина от мъжете издъхнали от изтощение. Патрул на „Полисарио“ спасил оцелелите и ги откарал до някакъв град в сахарската свободна зона, Бир Лехлу или Тифарити, където африканците разбрали, че десетки мигранти са имали съдба, подобна на тяхната. В един склад в Тифарити живеели 40 бангладешци и шриланкийци, заловени при Стената. Мароканските власти отричат да имат подобен подход. Пустинята обаче е замърсена с улики – кутии от сардини с марокански етикети.

В края на 2007 г. Джеймс прекарал цял месец заедно с други африкански мигранти в гората край Сеута. Спели сред дърветата, просели или крадели храна и се оглеждали за марокански войници. През декември Джеймс най-сетне успял да премине Стената.

„Обух си дънки, тъй като са ушити от дебел плат. Сложих и ръкавици“, разказа ми той. После навлякъл всички ризи, които му попаднали, увил ръцете си с парцали и се затичал към Стената заедно с петима приятели. Бодливата тел в основата на първата ограда разкъсала най-горната му риза. Джеймс я съблякъл и продължил да се катери. Докато се прехвърли от другата страна, се бил простил с три от ризите си. Те останали да висят на Стената като пленени знамена.

Запознах се с Джефри Джеймс на площад „Пласа де лос рейес“ в центъра на Сеута; той дойде при мен да иска пари. Беше висок и слаб. Казах му, че има име на каубой, а той отвърна, че имал „хубаво английско име“. Разказа ми, че е от Судан и че с очите си видял как двете му по-малки сестри били изнасилени и убити от бунтовниците. От пет месеца Джеймс живееше в ЦВН – Център за временно настаняване – край Сеута, недалеч от Стената, и чакаше да бъде разгледана молбата му за виза. Радваше се, че е в Сеута. Испанският анклав не беше онази Европа, за която беше мечтал, но тук поне можеше да се движи свободно. Каза също, че хората в Сеута са добри.

Стотици мигранти пристигат в Сеута всяка година. Някои като Джеймс рискуват да се прехвърлят през загражденията. Повечето обаче пресичат границата, скрити в автомобили, или пък идват по море с претъпкани лодки. Щом стъпят в Сеута, те веднага отиват в полицията, за да се регистрират на испанска земя. Регистрацията им гарантира официален статут и испанските власти по закон нямат право да ги депортират обратно отвъд Стената. Полицията издава на новодошлите документ, който им дава право да постъпят в ЦВН. Центърът им осигурява храна, подслон и медицински грижи. Мигрантите убиват времето, като играят плажен футбол или волейбол. Някои като Джеймс просят по площадите. Повечето обаче просто чакат да бъдат депортирани или да получат временни визи за Испания, или „Полуострова“, както я наричат тук. Онези, които се доберат до Полуострова, си намират каква да е работа – като домашни помощници, пазачи, улични търговци – и пращат пари на семействата си. Когато визите им изтекат, мигрантите изпадат в законов вакуум. Това е тяхната мечта.

Джеймс се опитваше да научи испански. ЦВН предлагаше чуждоезикови курсове, но знанията не се задържаха в главата му.

− Мисля за прекалено много неща едновременно – промълви Джеймс. Заекваше, коленете му трепереха. − Нищо не влиза в шибания ми мозък.

− Липсва ли ти Судан? – попитах го.

Джеймс поклати глава.

 

* * * 

 

Бежанците в Сеута може да нямат домове, паспорти и работа, но всички имат мобилни телефони и имейл адреси. Вестта за всеки пропуск на имиграционната машина се разпространява светкавично във виртуалното пространство. Постоянно се измислят и премислят стратегии, търсят се слабите места на системата, намират се вратички. Мигрантските мрежи са сложни, заплетени и невидими. Глупаво е, че Европа се опитва да спре тези бродяги с огради от бодлива тел. Съвременните мигранти не са варвари.

Те знаят колко струва добрата лъжа. Според случая те приемат етническа принадлежност, националност и религия, които след това захвърлят като скъсана риза. Преди да пристигнат в Сеута, всички изхвърлят паспортите и документите си. Идентичността трябва да бъде гъвкава. Испанските власти не връщат мигрантите от райони, в които има войни и бедствия, затова мнозина твърдят, че са от Ирак или Дарфур. Когато Бангладеш бил опустошен от циклони, в Сеута запристигали тълпи южноазиатци, които твърдели, че са бангладешци. Испания е подписала споразумение за репатриране с Нигерия, което позволява на испанските власти да връщат нигерийците в родината им. Нигерийците знаят това, ето защо повечето от тях твърдят, че са от другаде. Мигрантите лъжат, че са били изтезавани. Лъжат също, че са прескочили Стената. Страшният подвиг буди едновременно възхищение и съчувствие у чиновниците. Мигрантите лъжат дори за сексуалната си ориентация. Броени дни след като някакъв нигериец получил убежище, тъй като имало опасност в родината му да го преследват заради хомосексуализъм, дузина африканци се появили в ЦВН и заявили, че са гейове. Чудех се колко истина има в историята на Джефри Джеймс. Може би никаква.

Психологът Хавиер Еспиноса работеше в ЦВН и се опитваше да разкрие поне част от лъжците. Задачата му беше да оценява мигранти, които твърдяха, че са изтезавани в родината си, и търсеха убежище в Европа. На бюрото си психологът имаше дебела синя папка с надпис „ИЗТЕЗАНИЯ“. В папката имаше десетки досиета. Еспиноса ми обясни, че е много трудно да се лъже за изтезанията и че само с няколко въпроса може бързо да определи кой казва истината. Истинските жертви на изтезания описват сетивните си преживявания много по-подробно. Те говорят не само за болката, но и за чувствата и мислите си. В лъжливите свидетелства липсват такива подробности, затова пък хронологията там е прекалено точна. Лъжците смятат, че разказите им ще звучат по-убедително, ако разказват всеки път едно и също и поставят всяка измислена подробност на нейното измислено място. Психолози като Еспиноса знаят, че истинските спомени са по-непоследователни.

Извън тези интервюта обаче Еспиноса не предлагаше помощ на мигрантите. „Много хора тук са под стрес – обясни ми той – някои имат нарушен сън, но като цяло психологическите им проблеми не са сериозни.“ Важното било бежанците да се занимават с нещо – да спортуват, да придобиват нови умения и да учат езици – неща, от които биха имали полза когато (и ако) се озовяха в Европа.

Еспиноса остана разочарован от мен. Той говореше добре френски и очакваше същото и от мен като канадец. Беше му неприятно, че трябва да разговаря с мен на развален английски. С известна неохота психологът ме разведе из ЦВН. Тук се запознах с д-р Серхио Гонсалес, щатният лекар, който се грижеше за пациентите с леки здравословни проблеми. Той лекуваше раните, които мигрантите донасяха като спомен от прекосяването на границата. След укрепването на Стената опитите за прескачането й бяха намалели и нараняванията бяха редки. Недалеч от здравната служба африкански жени простираха пране на оградата край общежитието, а петима-шестима души се бяха наредили на опашка пред бюфета. Малцина от четиристотинте мигранти се хранеха в центъра. Храната, предоставяна от испанските институции, не се нравеше на свикналите с пикантните ястия африканци и южноазиатци. Повечето мигранти си готвеха сами, като за целта палеха огньове в гората край центъра.

ЦВН издава на своите обитатели пропуски, които им позволяват да влизат и излизат, когато си поискат. Четецът на входа разпознава и отпечатъците от пръсти, за да не се дава възможност на мигрантите да продават картите си на хора, които не са регистрирани в центъра. Някои бежанци прекарват времето си, като просят по площадите и паркингите на супермаркетите. Други си почиват на близкия плаж, откъдето в ясно време се вижда европейският материк. В неделя християните ходят на литургия в една от католическите църкви и се молят за имигрантски чудеса. На пристанището обаче алжирците нямат търпение да чакат Бога. Вместо това през почивните дни те търсят начин да се промъкнат на някой от камионите, които се качват на ферибота за Алхесирас в Испания. Мъжете се облягат на стените на пристанищните сгради, а подметките им оставят върху мазилката черни петна.

Попитах Еспиноса дали бежанците са щастливи в ЦВН. Психологът се засмя. „Как може да си щастлив тук? Не си сред сънародниците си. Храната не е като вкъщи. Семейството ти не е тук. Живееш сред чужди хора.“

По-късно се срещнах с друг служител от ЦВН, който ми разказа под сурдинка за безразличието на персонала, за това как работещите тук се наливат с бира посред бял ден, за византийската бюрокрация. Научих, че някои африканци, яки и будещи страх мъже, крадели пари от по-кротките южноазиатци. Чух и за проституцията в центъра, контролирана от африканците. Един „сеанс“ върху разкъсан кашон в близката гора струваше пет евро със и десет евро без презерватив. В сравнение с ада, през който много от тези хора бяха минали, за да стигнат до Сеута, ЦВН не беше лошо място; само дето никой не искаше да стои тук.

Ако Европа е крепост, ЦВН е подземието.

 

* * * 

 

В автобус №7 никой не говореше испански. Повечето пътници бяха марокански надничари. Седалките се заемаха от жени, облечени в сиви връхни дрехи и със забрадки на главите, които си говореха на арабски, смееха се и заглушаваха музиката от радиото на шофьора. Повечето мъже стояха на пътеката, държаха се с една ръка, а в другата стискаха кофи с бояджийски четки или ВиК инструменти. Вътрешността на автобуса миришеше на грес и латексова боя. Всички искаха да изкарат надница в евро. За тези мароканци работният ден отвъд границата започваше преди изгрев слънце. Сеута е в един часови пояс с Испания, така че от испанската страна на загражденията е с два часа по-късно, отколкото от мароканската. Влизането в Европа означава скок във времето.

Бях отседнал във Фнидек, от мароканската страна на границата, и реших да споделя ежедневното пътуване на мароканците, за които границата не беше толкова непристъпна. Повечето марокански работници имаха дневни пропуски за анклавите, но по закон бяха длъжни да се върнат в Мароко преди падането на нощта. При нормални обстоятелства обаче никой не следеше за спазването на това правило. Някои мароканци оставаха в анклавите със седмици и дори по-дълго и живееха в мюсюлманските квартали. Ако ги хванеха, испанските власти ги откарваха до границата и ги превеждаха през граничната бразда. Нищо обаче не пречеше на тези хора да се върнат в Сеута. Испанците в анклавите се радваха на евтината работна ръка.

Автобус №7 се движеше от граничния пост в края на Стената до централния площад на Сеута. Оттук тръгнах през градските площади с техните паметници на испанските герои от войните и с магазините, в които екскурзианти от Испания пазаруваха освободена от мито техника. Минах покрай градския музей, който се помещаваше в някогашния дом на Франсиско Франко. Франко си спечелил репутация на добър военачалник по време на битките с мюсюлманите по бреговете на Северна Африка и макар че на смъртния си одър отстъпил Испанска Сахара на Мароко, той никога не се отказал от анклавите. Минах между боядисаните в пастелни цветове църкви „Света Богородица от Африка“ и „Успение Богородично“. Двете Богородици стоят една срещу друга в двата края на площад „Пласа де Африка“. Недалеч се намира неоготическият монумент на героите от испанско-мароканската война от XIX век – кратък военен конфликт, провокиран от мароканските набези по границите на Сеута.

Продължих покрай дома на Францисканците от Белия кръст и покрай кафенетата, където хората пиеха кафе с бренди. Минах покрай чистия плаж Плая Бенитес, осеян с дребни камъчета. Пътят водеше към ЦВН. Аз обаче се изкачих по стръмната улица „Кале де Бариада Постиго“ с нейните тухлени къщи, които носеха имена като вила „Ана“ и вила „Маркес“. На хълма се намираше седалището на Дружеството за защита на животните, а отвъд вонята и кучешкия лай, които се носеха от кучкарника, се простираше гората, където живееха индийците.

Те приготвяха закуска на едно голо място, осеяно с изпочупени тухли. Някакъв мъж кълцаше джинджифил и чесън върху стъклена плоскост, задигната от някой стар хладилник. След като свърши, той сипа подправките в едно гърне, което къкреше на огъня. Наблизо двама мъже смесиха брашно и вода в пластмасов леген и разточиха питки с помощта на празна бутилка от водка. Друг мъж печеше питките върху капака на стара кола, под който гореше огън. Той изчакваше питката да се покрие с мехури, повдигаше единия край с лъжица и обръщаше питката с пръсти. Готовите питки мъжът подреждаше на купчина, завита във вчерашния брой на местния ежедневник „Ел пуебло де Сеута“. Докато гледах как мъжете приготвят храната, един младеж на около 20 години ми подаде пластмасова чаша чай. „Много е горещ“, предупреди ме той. Устните ми докоснаха късчета пресен джинджифил и едро накълцан кардамон.

Малцината индийци, които говореха английски, много се зарадваха, когато разбраха, че съм от Канада. Попитаха ме дали не познавам някой от индийските музиканти, които живеят в Британска Колумбия, и ми пуснаха традиционна музика през мобилните си телефони. Едно момче беше чуло слух, че в Канада има толкова много индийци, че табелите по пътищата са написани на хинди. Когато му казах, че не е така, той не ми повярва. Когато казах, че възнамерявам да посетя Индия, мъжете ме посъветваха на отида до Пенджаб – щата, от който произхождаха повечето от тях. „Чували ли сте за град Амритсар? Много е красив.“

За индийците бях чул предния ден от Роки Готра, 19-годишен младеж от Пенджаб, с когото се запознах на плажа. Той ми разказа, че 72 индийци, всички нелегални мигранти, напуснали ЦВН и се заселили в близката планина. Роки ме покани на гости, затова сега го чаках. Когато се появи, той изглеждаше сънен. Отведе ме настрани и сложи един разкъсан кашон на земята. Преди да седне, си събу обувките, все едно седеше на истински килим, а на не парче картон, хвърлено сред бурените.

Роки сподели, че в Индия живеел скромно, но не бедно. Семейството му, сикхи от провинцията Харяна, притежавало собствено жилище и обработваема земя. Не били богати, но успели да изпратят сина си на училище в Ню Делхи. На 17-годишна възраст Роки бил завършил двегодишно обучение по търговско дело и записал висше образование с надеждата да продължи обучението си в Канада или Австралия. Роки бил добър студент и семейството му хранело големи надежди за него.

Младежът обаче бил нетърпелив. Когато някакъв „агент“ му предложил да го прехвърли в Испания, където можел да получи учебна виза и да следва, Роки приел и напуснал университета. Един от преподавателите му го предупредил, че прави грешка, но семейството на Роки се доверило на инстинкта на младия мъж. Синът им бил интелигентен и никога не ги бил разочаровал. Родителите продали дома си и земята си, за да платят на агента, тъй като смятали, че валутата, която Роки ще им праща от Испания, ще бъде повече от достатъчна, за да преживяват. „Само като си помисля… “. Роки не довърши изречението си и се обърна, за да скрие сълзите си.

Агентът взел парите и документите му и го качил на някакъв кораб. Роки прекарал 15 седмици в открито море, без да знае къде се намира. На всяко пристанище трафикантите на хора връзвали очите на Роки. В края на пътуването те изхвърлили Роки на брега и му казали, че е пристигнал в Испания. „По-късно разбрах, че съм в Танжер. Нямах дори обувки.“ Роки убедил някакъв мароканец, търговец на зеленчуци, да го скрие под седалката на колата си и да го прехвърли в Сеута. Тук той изкачил хълма и се регистрирал в ЦВН.

Мигрантите остават в ЦВН средно три месеца. През това време испанските власти или им издават временни визи, или ги връщат в родината им. Роки беше тук от почти две години, а някои индийци чакаха и по-дълго, но нищо не се случваше. Индийците обвиняват за това пакистанците. Според Роки мигрантите от Пакистан били наясно, че по-лесно ще получат достъп до все по-ислямофобска Европа, ако вместо за пакистански мюсюлмани се представят за сикхи или индуси от Индия. И така, всички пакистанци започнали да твърдят, че са индийци. Испанските власти ги разконспирирали и започнали да отхвърлят молбите на всички южноазиатци. Накрая посланикът на Пакистан в Испания помогнал при идентифицирането на пакистанците и 200 души били върнати в Пакистан. Междувременно Роки и останалите индийци продължили да чакат.

По време на престоя си в ЦВН Роки научил достатъчно испански, за да може да чете местните вестници. Една сутрин той прочел, че испанските власти възнамеряват да депортират всички индийци, които живеят в центъра. Роки събрал сънародниците си на футболното игрище и им превел новината. Мъжете знаели какво ще се случи – вече били виждали такива акции. Въоръжени полицаи щели да обградят центъра посред нощ, щели да ги вдигнат от леглата им и да ги откарат с камиони до летището; там щял да ги очаква самолет, който да ги откара до Индия. Мъжете поискали съвет от Роки. Той им казал да върнат пропуските си за центъра, след което ги повел към гората.

Доброволното изгнаничество имало стратегическа цел. Мъжете знаели, че испанските власти ще депортират индийците само ако успеят да задържат всички. Да качиш шепа хора на самолета за Индия не е рентабилно. В гората индийците се разделили на няколко лагера, така че испанската полиция да не може да обгради всички наведнъж. В случай на нападение мъжете щели да се пръснат. Междувременно мигрантите щели да се обърнат към градската управа, към медиите и, ако се наложело, към адвокати, за да си издействат временни визи. Такъв бил планът, но мъжете живеели в гората от шест седмици, а никой не им обръщал внимание.

Познанията по испански език превърнали Роки във фактически лидер на групата. За младия мъж обаче това беше тежко бреме. „Та аз все още съм хлапе – каза ми Роки. – Мъжете ми казват: „Роки, трябва да направиш нещо“. Трябва да бъда активен. Правя каквото мога. Много ми е трудно, но трябва да го направя. Нямам избор.“

Станахме от кашона и Роки ме поведе в гората към лагерите, които мъжете бяха издигнали. Имаше осем лагера, като във всеки живееха средно по осем души. Някои имаха истински палатки. Повечето „жилища“ обаче бяха построени от отпадъци. Камъни, овързани с парцали, държаха мушамите на мястото им. Стара врата беше превърната в стена. Легла и постелки бяха разположени върху дървени щайги. Във всеки лагер имаше малка „печка“, изградена от камъни, където мъжете готвеха къри и варяха чай. В клоните край бидоните с вода бяха наредени четки и пасти за зъби. Някаква жена, която живееше в една от испанските вили на хълма, беше позволила на мъжете да използват градинската й къща. Църквата и различни сдружения даряваха на бежанците чували с храна.

Мъжете припечелваха, като помагаха на испанците да пренасят покупките от огромните безмитни супермаркети. „Това е форма на просия“, отсече Роки. Той използваше малкото спестени пари, за да се обажда на семейството си в Делхи. Близките му мислеха, че вече е в Европа, а той криеше истината от тях. „Ако им кажа къде съм, ще стане страшно.“

След като продали имуществото си, за да платят пътуването на сина си, родителите на Роки започнали да работят чужда земя и едва се изхранвали. Мечтите на Роки да получи образование в Европа се изпарили още в Танжер. Сега той трябвало да си намери истинска работа, за да може да праща пари на родителите си, които се чудели какво се случва със сина им. „Ако бях останал в Индия, сега щях да работя в банка. – Роки сложи ръка на гърдите си. – Признавам, че направих голяма грешка. Две години на това ужасно място, без пари, без работа, без нищо.“

Мъжете бяха приключили със закуската и играеха крикет с топка за тенис и собственоръчно издялана бухалка. Вместо вратичка използваха парче стиропор, пъхнато в стара тоалетна чиния. Мъжете ме поканиха да играя с тях; един от тях настояваше да държи раницата ми, докато играя, за да не се налага да я оставям на земята. Направих няколко слаби удара и предадох бухалката в по-опитни ръце. Мъжете продължиха да играят, а кучетата в близкия кучкарник се скъсваха да лаят при всяко удряне на топката.

Доброто настроение на мигрантите ме изненада. Мъжете се смееха, шегуваха се и приличаха повече на момчета на летен лагер, отколкото на бездомни бежанци. Роки ми разказа, че повечето от тези хора са страдали толкова много, докато стигнат до Сеута, че са доволни от условията в горския лагер. Повечето пътували по суша от Индия. Някои спирали по път и си намирали работа на места като Дубай, за да съберат достатъчно пари за пътуването по море до Африка. После прекосявали Сахара пеш. Много мъже станали свидетели на гибелта на приятелите си. „Изтръгнали са се от лапите на смъртта“, каза Роки.

Негов познат, пакистанец, се вързал под един камион, с който се надявал да се качи на ферибота за Алхесирас. Когато приятелите му, които стояли край пътя, му извикали, че камионът ще пътува за Мароко, мъжът побързал да се освободи. Той паднал на пътя в мига, когато камионът потеглил, и едно от колелата размазало черепа му на асфалта пред очите на приятелите му. Споменът за произшествието не давал мира на мъжете. Оттогава те почти не говорели.

Съмнявах се, че Роки и индийците, както и повечето мигранти от ЦВН, се сещаха за Стената. Загражденията не ги бяха спрели. Като изключим неколцина смели африканци като Джефри Джеймс, мигрантите намират други начини да влязат в анклава. Подкупват граничарите, плащат на трафикантите да ги закарат до Сеута с лодки или преминават границата, скрити в коли, както беше направил Роки. Новата, укрепена ограда не беше направила достъпа до Сеута по-труден, а само го беше оскъпила. Мигрантите плащат до 4000 евро на контрабандистите, за да ги преведат през границата. Бежанците продължават да пристигат на тълпи, а Центърът за временно настаняване е претъпкан. Единствената разлика е, че трафикантите никога не са били толкова добре платени. Въпреки стоманената си суровост Стената не върши никаква работа.

Вместо да стоят от другата страна на Стената, мигрантите живеят в самия анклав и чакат нещо да се случи. Европа е само на няколко километра. При ясно време индийците виждат Гибралтар от своя хълм. Бежанците обаче никога не са били по-далече от онази Европа, за която мечтаят. Те нямат нито пари, нито документи и не могат да преплуват морето. За тях Стената е затвор, а не символ на изключване. Вместо да им попречи да влязат в анклава, тя им напомня, че не могат да излязат.

Преди да си тръгна, казах на Роки, че някой ден ще се върна.

− Какво да ви донеса? – попитах го. – Имате ли нужда от нещо?

− Не – отвърна ми той. – Само се моли за нас.

 

* * * 

 

През първата нощ на клането някакъв мъж от Риф сънувал как една мравка поглъща морето. Сънародниците му сметнали това за добър знак.

През лятото на 1921 г. Испания владеела голяма част от Североизточно Мароко, известна под името Риф. В продължение на 12 години испанците разширявали владенията си на запад от Мелиля, като сключвали сделки с някои от представителите на местното население, а други убивали. На места завоевателите палели посевите и крадели добитъка. Испанският военачалник, неумолимият генерал Фернандес Силвестре, искал да свърже Сеута и Мелиля с ивица испанска земя. В началото нещата вървели добре. Местните племена така охотно му се подчинявали, че Силвестре дори не си направил труда да ги разоръжи. Заслепен от блясъка на военните си успехи, генералът не забелязал колко пръснати са неговите зле въоръжени и недохранени войници в Риф.

Абдел Крим обаче забелязал. Той отдавна чакал този момент. Мухамад Ибн Абд ал-Карим ал-Хатаби бил син на племенен вожд. Като дете той учил в испански училища, след което се прехвърлил в прочутото медресе „Ал-Атарин“ в град Фес, където учил езда, стрелба и богословие. Докато работел като журналист и преводач в Мелиля, Абдел Крим намразил европейските колонизатори и започнал да пише статии срещу окупаторите. В крайна сметка испанските власти го хвърлили в затвора. Абдел Крим се опитал да избяга, но си счупил крака и полицията бързо го заловила.

След като излежал присъдата си, Абдел Крим години наред се крил в планините на север и мечтаел за създаването на независима рифска нация. Той събрал войска от няколко хиляди мъже, представители на племена, които до този момент враждували помежду си. Въоръжил ги с пистолети „Маузер“, откраднати от испанците, и с пушки, внесени нелегално от французите, и ги вдъхновил с нечуваната си смелост и мъжество. После оставало само да чака удобен случай, за да нанесе своя удар.

Сутринта на 17.07.1921 г. три испански колони от по 1000 войници напуснали базата в Ануал и поели на запад. Към тях се присъединила една по-малка част от Игрибен. Воините на Абдел Крим изчакали испанците да се спуснат в една клисура и открили огън по тях. Бунтовниците били толкова близо, че ранявали по няколко испанци с един изстрел. По-късно Абдел Крим си спомнял, че куршумите се сипели като жито.

Испанските части се състояли предимно от 20-годишни наборници, които никога не били попадали в засада. Изплашените младежи се хвърлили право към дулата и щиковете на нападателите. Силвестре изпратил подкрепление от Ануал, но след като изгубил над 150 души за два часа, изтеглил колоната. Войниците на Абдел Крим превзели базата в Игрибен и изклали хората там. Само 25 мъже се върнали в Ануал. По-късно 16 от тях умрели от раните си и от изтощение. Силвестре поискал помощ от военноморските и военновъздушните сили на Испания. Отначало висшестоящите не му обърнали внимание, тъй като не повярвали, че генералът може да има такива проблеми с банда диваци.

Клането продължило с дни. Пътищата за снабдяване с продоволствия били пресечени и испанците не можели да доставят вода по суша на войниците, които се пържели под мароканското слънце. Испански самолети от Мелиля пускали храна и лед, но не се прицелили добре и обсадените войници гледали как противниците им събират испанските провизии и ги носят в лагерите си. За да оцелеят, испанците отначало пиели сока от консервите с мариновани чушки и домати, а после – оцет, одеколон и мастило. Когато и тези течности свършили, войниците започнали да подслаждат урината си със захар и да я пият. Накрая мъжете прерязали вените си с байонетите и пили собствената си кръв. В това време воините на Абдел Крим спазвали постите през рамазана и от тъмно до тъмно не приемали нито храна, нито напитки.

На 22.07. Силвестре се покатерил на стената, обграждаща Ануал, и завикал: „Бягайте! Бягайте! Страшилището идва!“. Войниците хвърлили пушките си. Всички испанци в протектората побягнали на изток към Мелиля. Страшилищата ги подгонили и изклали. Цивилните те промушвали или душали до смърт, тъй като не искали да хабят ценните си куршуми за такива слаби жертви. Приковавали жените до стените. Режели ръце, крака и гениталии. Връзвали китките на жертвите със собствените им черва. Три седмици по-късно Абдел Крим и войската му стигнали покрайнините на Мелиля, оставяйки по пътя си 19 000 разлагащи се тела. Абдел Крим решил да не плячкосва Мелиля. На хората му им било омръзнало да режат гърла.

Същата седмица Абдел Крим се появил на корицата на списание „Тайм“. Предзнаменованието се сбъднало – мравката погълнала морето.

 

* * * 

 

Напуснах Сеута и поех по пътя на Абдел Крим на изток през долината Риф към Бни Ансар – градът, който граничи с Мелиля. Никога не съм виждал по-грозно място от границата при Бни Ансар. Вятърът, който духаше откъм морето, разнасяше боклука и най-вече черните найлонови торбички. Навсякъде се виждаха планини от отпадъци. Земята беше осеяна с мръсни локви и храчки. Марокански работници ремонтираха граничния пост. Аз обаче виждах само разруха. Пътят беше разкопан. Стените бяха изградени наполовина. Железата на арматурата стърчаха през напукания бетон като счупени кости. Край едно алое вера някакъв мъж гореше купчина боклуци, като по този начин одимяваше единственото живо същество на улицата (като изключим изпосталелите кучета и бежанците в юношеска възраст – грубовати момчета, които нощем се събираха зад хотела ми да дишат лепило).

Хотелът ми носеше измамното име „Четири сезона“. От прозореца си виждах граничния пост. По цял ден гледах как тълпи от нелегални търговци пресичат границата пеш, натоварени с освободени от мито испански стоки – основно дрехи и домашни потреби от първа необходимост, като например тоалетна хартия и перилни препарати. Думата „контрабандист“ навява асоциации за нещо потайно и прикрито. Тук обаче всичко ставаше съвсем явно. Мароканци, повечето от тях жени, които по-рядко биват претърсвани, преминаваха границата по няколко пъти на ден. Ръцете им стискаха здраво въжетата, с които огромните денкове бяха привързани към превитите им гърбове. Шиите се изпъваха нагоре, забрадките тъмнееха от пот. Щом минеха покрай мароканския граничен пост, жените се дотътряха до близкия паркинг и разтоварваха контрабандната стока в очакващите ги коли, след което се връщаха на испанска земя. Жените ми напомняха мравки работнички, които сноват безспир по заповед на безпощадната невидима майка.

В края на имиграционната верига стоеше най-апетитният марокански граничен пост. Всеки ден край него минаваха хиляди мароканци, а граничните полицаи вземаха по някоя и друга пара почти от всички. Дневният приход беше огромен. Работата на този пост е толкова желана, че тукашните офицери го дават под наем на подчинените си и прекарват остатъка от деня в пиене на чай, докато редовите полицаи се пържат на слънцето и събират подкупите.

Мароканците се редяха на опашка, за да могат испанските граничари да проверят разрешителните им за работа. Също като в Сеута, и тук сутрин се образуваха големи колони, хората се тълпяха, хиляди работници преминаваха границата всеки ден. Нетърпеливи мъже прескачаха портите, рискувайки да се набодат на железните им шипове, за да се промъкнат покрай мудните марокански граничари. На „европейска“ територия, точно до мястото, където испанците извършваха паспортния контрол, се намираше паркът, в който контрабандистите навличаха по няколко ката нови дрехи под палтата си, след което нарамваха вързопите, пълни с обувки и домашни потреби. Паркът приличаше на сметище, осеяно с празни кашони, найлони и парчета канап.

Преминах бързо покрай този апокалипсис. Благодарение на канадския си паспорт не попаднах в общата скотобойна. Трябваше просто да внимавам да не настъпя шиповете, разпръснати тук-там по пътя, за да спират автомобилите, и да се отърва от мошениците, опитващи се да ми продадат документи за виза, които знаех, че мога да получа безплатно от граничните власти. Изпитвах чувство за вина, задето преминах границата толкова лесно, възползвайки се от привилегиите си на бял човек. Тук и другаде стените може да са високи, яки и непристъпни, но не са еднакви за всички.

 

* * * 

 

Името Мелиля идва от латинската дума за мед. Центърът на града напълно отговаря на това име. Слязох от автобуса на бляскавия площад „Еспаня“, украсен от сградите на градския съвет, казиното и Испанската национална банка – истински паметници на модернистичното изкуство. Старата бикоборска арена, разположена наблизо, изглеждаше като направена от фондан. В ресторантчето зад площад „Пласа де торос“ испанци пиеха охладено вино „Риоха“, а собствениците режеха шунка от осолените бутове, които висяха зад бара. В парка „Ернандес“ подпийнали хора смучеха бира и дремеха в сянката на хибискусите. Тъй като нямаше къде да отида по време на дългата сиеста, аз се излегнах на една пейка. Над главата ми се издигаше най-богатата колекция от сецесионни сгради в света. Балконите и первазите бяха подсладени с гирлянди от циментови херувимчета и рози. Пастелните фасади напомняха медената сърцевина на летните плодове.

Сладки бяха и празните шишета от глюкоза за венозни вливания, пръснати по паважа, върху който лежаха стачниците. Дванадесетима алжирци и шестима кашмирци се търкаляха върху разкъсани кашони срещу сградата на градския съвет. Когато ги видях за първи път, трима парамедици бяха коленичили до един от кашмирците, а медик с гумени ръкавици инжектираше глюкоза в ръката му. Един от алжирците говореше добре английски. Не пожела да ми каже името си, но сподели, че стачниците не са яли нищо от шест дни. Клепачите му бяха потъмнели, страните – хлътнали. Мъжът ми обясни, че той и съратниците му прекарали почти две години в Центъра за временно настаняване в Мелиля. Също като Роки, който беше избягал в планините край Сеута, тези хора се надяваха, че стачката им ще привлече общественото внимание върху безизходицата, в която се намират. „Няма да ядем, докато не намерим решение, а единственото решение е Полуостровът – заяви алжирецът. – Ако трябва, ще умрем тук.“ Той ми разказа, че парамедиците вече са откарали осем стачници в болница. Друг мъж пък бил изваден от морето, след като опитал да се удави.

Стачниците бяха просто поредната група гладни млади мъже, уловени в капана на Мелиля. В годините на испанския протекторат Мелиля била гарнизонен град. Тук попадали най-големите кутсузлии сред испанските наборници. Войниците в Мелиля били зле въоръжени и страдали от недохранване. На пазарите в Риф офицерите и техните жени разменяли оръжия срещу зеленчуци. Хората се шегували, че единствените животни в Мелиля са въшките. Войниците си нанасяли малки порезни рани, които натривали с коприва, ядели тютюн, за да прежълтеят, и умишлено се заразявали с венерически болести из градските бордеи с надеждата, че така ще бъдат върнати на Полуострова. Близо век преди съвременните мигранти да започнат да прииждат с паянтовите си салове и стратегическите си лъжи, мъжете в анклавите опитвали какво ли не, за да се върнат в Европа.

Парамедиците натовариха кашмиреца на една жълта линейка, а аз се сетих за мъжете от Ануал, които постели в името на Аллах, докато испанските войници умирали от глад. Ето че сега други мъже умираха в медения град.

 

* * * 

 

Мелиля особено много се гордее със своите четири култури – иначе казано, с мирното съжителство на християни, мюсюлмани, евреи и индуси. Християните са мнозинство – около 50 000 души, мюсюлманите са около 25 000. Около синагогата „Ор Зоруах“ – сецесионен шедьовър със сводести прозорци и гипсови орнаменти – живее активна общност от 3000 евреи. В града има и няколкостотин индийци, изповядващи индуизма.

Но макар че живеят мирно, представителите на четирите култури рядко общуват помежду си. Особено обтегнати са отношенията между християни и мюсюлмани. Макар че към момента почти всички граждани на Мелиля имат испански паспорти, „испанци“ се наричат само белите християни. Мюсюлманите биват наричан „рифци“, „мароканци“ или пренебрежително – „маври“. Самите мюсюлмани най-често използват религията си, а не испанското си гражданство, за да се самоопределят. В някои случаи напрежението между християни и мюсюлмани в Мелиля е водило до конфликт. През 1975 г. мюсюлманите взривили луксозен бар, за да демонстрират подкрепата си за „Зеления поход“ на мароканците в Западна Сахара. В отговор на атентата групи гневни легионери се хвърлили да бият мюсюлмани по улиците, докато военните не им наредили да спрат.

Дори в днешното мирно време сегрегацията в Мелиля е осезаема. Мюсюлманите печелят много по-малко от християните. За мнозинството са запазени повечето от апетитните държавни постове в анклава, както и шикозните вили и ресторантите. Повечето мюсюлмани живеят в Каняда де ла муерте – Долината на смъртта. Мароканските наемници, които Франко вербувал, за да си върне изгубените позиции в Риф, се заселили в долината още след битката при Ануал. Много испанци начело с Франко искали възмездие за клането. Малцина обаче мечтаели за колонии в Африка, а още по-малко били онези, които били готови да водят война в името на империята. Ето защо Франко наел рифци, които да се бият със собствените си сънародници, и им построил бараки в Долината. Днес Долината на смъртта е най-голямото мюсюлманско гето в Мелиля.

Името си мястото получило след кървавата битка от 1893 г. между испанските войници и рифските племена. Славата на долината обаче станала още по-лоша през 80-те години на XX век. В опит да отърве Испания от наркодилърите, баските терористи и другите елементи, които можели да попречат на присъединяването на страната към Европейската общност, испанското правителство прокарало закон за прогонването на нелегалните имигранти. Законът за чужденците от 1986 г. давал право на законно пребиваване в Испания на испанските граждани, на жителите на повечето бивши колонии в Централна и Южна Америка и на някои сефарадски евреи. Мюсюлманите от Мелиля и Сеута не били в списъка. По онова време повечето от тях нямали испанско гражданство; това се отнасяло дори за онези, които били родени в Мелиля и чиито семейства живеели там от поколения. Мюсюлманите се страхували от изселване. Долината на смъртта се напълнила с протестиращи. На площад „Еспаня“ започнала гладна стачка. Мирните демонстрации – едни против закона, други в негова подкрепа – се изродили в метежи. Имало сълзотворен газ, гумени куршуми, обърнати и изгорени коли, плакати, обвиняващи испанското правителство в робовладелство и расизъм. Накрая правителството успокоило духовете, като предложило гражданство на всички, родени в Мелиля, както и на всички, които живеели в града отдавна. Злото обаче било сторено. Дори след края на конфликта жителите на Долината продължили да изпитват огорчение и недоверие. За християнското население пък метежите били още една причина да се страхуват от „маврите“ и от самата Долина.

През един от последните ми следобеди в Мелиля се разходих из Долината. Склоновете бяха осеяни с квадратни къщи с остри ъгли, които приличаха на кубчета за игра и бяха боядисани в същите пастелни тонове като сградите в центъра на града. В Долината обаче нямаше модернистични украси. Кварталът беше изграден без план. Местните бяха строили къщи на всяко празно място, а когато равните участъци бяха свършили, те бяха застроили и склоновете. Къщите се гушеха една в друга, сякаш искаха да се защитят. Кварталът беше гъсто населен, но весел и чист. Жени в розови роби, със сбръчкани лица, нашарени със сини берберски татуировки, метяха тротоарите. Саксии с цветя красяха первазите на прозорците. Минах покрай една детска площадка, разположена до някакво кафене. Децата тичаха из парка, а мъжете пиеха ментов чай и пушеха трева. Това беше единственото място в Мелиля, където хората пушеха канабис, без да се крият. Знаеха, че полицаите не биха дошли в квартала.

От Долината се виждаше граничната стена. Спуснах се по склона и тръгнах покрай Стената. От мароканска страна има голямо заграждение – бодлива тел, а зад нея – първата от трите стени. Висока 6 м и леко наклонена към Мароко, Стената сякаш се готви за нападение. В горната й част са разположени хоризонтални панели, проектирани така, че да рухнат под тежестта на всеки, които се опита да се прехвърли през заграждението. Ако все пак някой успее да премине от другата страна, той ще попадне в мрежата от стоманени жици, разположена на земята отвъд Стената. Международни организации за защита на човешките права твърдят, че жиците режат като бръснач. В действителност жиците не са толкова остри, но са опънати така, че биха наранили всеки, който падне отгоре им от върха на заграждението. Втората стена е по-ниска от първата, но върху нея са разположени същите хоризонтални панели. Следва тясна пътека за колите на граничната полиция, а от другата й страна е третото заграждение, високо 6 м и изградено от стоманени пръстени, сплетени гъсто като ризницата на средновековен рицар. Мрежата е толкова плътна, че през нея едва се вижда Бни Ансар. Стената беше жестока и величествена. Не можех да не й се възхитя.

Местните закони забраняват да се доближава Стената, но никой не ми направи забележка, когато минах покрай заграждението и прокарах пръсти по брънките на мрежата. Слънцето, същото слънце, което някога беше измъчвало испанците при Ануал, беше нагряло металните халки. Напук на всичката тази стомана обаче ме обзе неочаквано чувство за лекота. От двете страни на Стената растяха маслинови дървета, а върху бодливата тел бяха проснати да се сушат зеленикавите униформи на мароканските граничари. Пойни птички чуруликаха, накацали по загражденията. Пълзящо диво растение се беше промушило през мрежата, беше се разпростряло върху стоманените жици и ги беше отрупало с розови цветове. Цветята ми напомниха, че нито загражденията в Сеута, нито тези тук бяха спрели мигрантския поток към анклавите. Колкото и да беше страховита, Стената не беше успяла да попари красивите мечти за Европа.

Когато се върнах в Долината, погледнах назад и осъзнах, че не съм разбрал най-важното. Новите заграждения може да не се справят с практическата си задача, но също като Стената на Адриан, те са сполучлив символ. Истинската ефективност на стените се дължи на илюзията, която създават – илюзия за изключване и разграничаване.

Жителите на европейския континент не се сещат често за Сеута и Мелиля. За тях анклавите са място за правене на пари (чиновниците тук получават двойни възнаграждения), а не място за живеене. За европейците жителите на Сеута и Мелиля са недодялани селяндури и дори фашисти. А най-лошото е, че анклавите са смятани по-скоро за част от Мароко, а не от Европа. През 1987 г. в Мелиля трябвало да се играе футболен мач между отборите на Испания и Германия в рамките на Европейското първенство за младежи. Германците обаче настояли мястото на срещата да бъде променено, тъй като Мелиля не е в Европа. В Мелиля разговарях с един учител, в чието училище веднъж гостувал клас от Полуострова. Когато учениците се върнали у дома, те изготвили стенвестник, посветен на пребиваването им в Мелиля, който озаглавили „Нашето пътуване до Мароко“. Този случай вбесил учителите в анклава. Да объркаш испанците с „маври“ е голяма обида.

За испанците в анклавите Стената е стоманено доказателство за разликата между Нас и Тях. Значението на загражденията е нетолкова физическо, колкото емоционално. Те поставят граница между европейската християнска култура и страшилищата на Силвестре. Белите жители на Мелиля не се тревожат особено за чернокожите и смуглите африканци и южноазиатци, които загражденията не успяват да възпрат. Те дори подхвърлят монети на мигрантите, които мият луксозните им автомобили. Докато всички са наясно, че жителите на Мелиля не са мюсюлмани, араби или африканци, всичко е наред. В Сеута и Мелиля укрепените заграждения подчертават идентичността. Стената не пази – тя определя.

Стената ме отведе до Центъра за временно настаняване в Мелиля. Видях три африканки да минават през турникета на входа. Едната имаше дълги тънки плитки и буташе велосипед. Останалите я следваха. Застанали край пътя, те гледаха как приятелката им се качи на колелото и пое нагоре покрай Стената. Когато се изкачи на хълма, жената се обърна и се спусна надолу. Беше вдигнала ръце във въздуха, а плитките се мятаха около главата й. Приятелките й се смееха, ръкопляскаха и свиркаха. В подножието на хълма жената се обърна и отново се изкачи, след което отново се спусна надолу. С ръце, високо вдигнати към необятното африканско небе, тя летеше покрай стената от бодлива тел и стомана.

 

 

Глава 3

Ничия земя

Загражденията между Индия и Бангладеш

 

Сирил Джон Радклиф прокарал писалката си по картата на Индия, страна, в която никога не бил ходил, и разделил държавата на две.

В Закона за независимостта на Индия от 1947 г. било записано, че Британска Индия трябва да бъде разделена на два суверенни доминиона – Индия и Пакистан. Границите на новите държави трябвало да следват религиозната принадлежност на населението – Индия оставала за индусите, а Пакистан – за мюсюлманите. Махатма Ганди, герой от борбата за независимост на Индия, казал: „Цялото ми същество се бунтува срещу представата, че индуизмът и ислямът са две антагонистични култури и доктрини. Приемането на това схващане за мен е равносилно на отричане на Бога. Вярвам, че Коранът и Гита разказват за един и същи Бог, и че както и да се наричаме, всички ние сме деца на един Бог“. Въпреки протестите на Ганди и възраженията на политиците със светски възгледи, индуистките и мюсюлманските националисти, които искали религиозни държави, надделели.

Британският парламент възложил задачата по определянето на новите граници на Радклиф – късоглед юрист с диплома от Оксфордския университет. Радклиф не искал да се заеме с това. Никой не искал. Проектът имал за цел да раздели 80 млн. души и да преразпредели над 450 000 кв. км земя, за да изреже разединения Пакистан – Западен Пакистан и Източен Пакистан – от Индия. (През 1971 г. Източен Пакистан получил независимост от Западен Пакистан. Така се появила държавата Бангладеш.) Радклиф неохотно приел задачата. Имал шест месеца, за да извърши колосалното дело. Когато пристигнал в Делхи през 1947 г. обаче, с мокър от пот английски костюм, Радклиф получил нареждане от началниците си да свърши всичко за 36 дни. Той нямал време дори да се снабди с по-подходящо облекло. Поетът У. Х. Одън описва труда на Радклиф в своята поема „Разделение“:

 

Затворен е в къща самотна и бродят наоколо

денем и нощем жандарми, и бдят над живота му.

А той работи над своята тежка задача – да раздели

на милиони съдбите. Над картите стари седи,

и колко ли хора живеят в страната – не знае,

но няма и време да пита, няма време да се мотае

из обречените земи. А жегата – тя е ужасна,

дизентерия го измъчва, той се превива безгласно.

Но след седем седмици границите са определени;

за добро или лошо, земите са разделени.

 

Начинът, по който са прекарани граничните линии, свидетелства, че Радклиф е работил под напрежение и без ни най-малко да познава Индия. На много места „линията на Радклиф“ разделила села и дори домове, като оставила кухните в Индия, а дневните – в Пакистан. Някъде линията следвала променливото течение на реките и всеки път, когато очертанията на коритата се променяли, къщите покрай бреговете се озовавали в другата държава. Границата показвала неразбиране или незаинтересованост по въпросите на религиозната политика – в много погранични райони мюсюлманите и индусите се оказали от погрешната страна. Радклиф знаел, че върши работата си през пръсти. Веднага след като предал изготвените карти, той напуснал Индия, тъй като се страхувал за живота си. В писмо до доведения си син Радклиф написал: „Ще има към 80 млн. недоволни, които ще ме търсят, и не бих искал да ме намерят“. Радклиф настоял британските войници да претърсят самолета, с който щял да се върне в Англия, за бомби и наемни убийци. Никога повече не стъпил в Индия.

Разделението предизвикало масова миграция – 12 млн. души прекосили новата граница в едната или в другата посока. Това е най-голямото, а вероятно и най-кървавото движение на човешки маси в историята. В седмиците след разделението се надигнала вълна от насилие, в която загинали между половин и един милион души. Стотици хиляди жени и момичета били отвлечени и изнасилени. Вече в безопасност в своя дом в Англия, Радклиф прочел във вестниците за ужасите, за които и самият той имал вина. На следващата година Орденът на Британската империя наградил усилията му с рицарско звание.

Въпреки че се чувствали унизени от линията на Радклиф, индийците така и не прекроили границата. Вместо това гражданите на новия доминион започнали да укрепват граничната линия с бодлива тел и стомана.

 

* * * 

 

Индия обгръща Бангладеш подобно на амеба. Като изключим късата граница с Мианмар и устието на река Ганг, която се влива в Бенгалския залив, Бангладеш е заобиколен отвсякъде от големия индийски брат. След разделението двете страни поддържали близки отношения. През 1971 г. Индия подкрепила Бангладеш в последния етап от борбата за независимост от Пакистан и дала гражданство на 4 млн. бангладешки имигранти, избягали в Индия след войната. Съседските отношения обаче бързо започнали да се обтягат. Когато нелегалните мигранти от Бангладеш станали 10 млн., индийското гостоприемство взело да отслабва. В началото на 80-те, няколко години преди да бъде убита, министър-председателят на Индия Индира Ганди предложила по цялата граница с Бангладеш, дълга 4000 км, да бъдат издигнати заграждения, които да попречат на мигрантите да влязат в Индия.

Укрепването на границата започнало през 1986 г. Скептиците веднага се усъмнили, че заграждение от бодлива тел, струващо 4 млрд. щатски долара, ще спре нежеланите бангладешци. Оказали се прави. Скептиците обаче не разбирали символичното значение на Стената. Индийският икономист Джагдиш Багвати го разбрал. Той написал:

 

„Смятам, че колкото и неефективно да беше решението на покойната Индира Ганди да се издигнат заграждения по дългата граница между Индия и Бангладеш, то все пак беше отличен ход. Не можехме да затворим границата, но ако не бяхме направили нищо, бездействието ни щеше да се възприеме като проява на безразличие или нерешителност, а това би било политическа бомба. Издигането на загражденията беше най-безобидният начин да не правим нищо, преструвайки се, че правим нещо!“.

 

Също като при Стената на Адриан, и при Стената между Индия и Бангладеш външният вид бил по-важен от практическото предназначение. Бляскавата варовикова облицовка на Стената на Адриан впечатлявала поданиците на империята; загражденията между Индия и Бангладеш създавали илюзия за сигурност у разтревожения народ. Подозирах обаче, че Стената е оставила своя отпечатък върху селяните, които живеят наблизо. Исках да посетя границата с Бангладеш, за да видя дали наистина построяването на Стената е било „отличен ход“.

 

* * * 

 

След 31-часово пътуване с влака, който хванах на гара „Чхатрапати Шиваджи“ в Мумбай, аз пристигнах в Колката, столицата на провинция Западна Бенгалия. Провинцията има граница с Бангладеш, дълга 2200 км – това е половината от границата между Индия и Бангладеш. Когато индийското правителство решило да построи Стената през 80-те години, провинция Западна Бенгалия се възпротивила. Бенгалците от двете страни на линията на Радклиф споделяли една и съща култура, религия и език много преди тук да има каквато и да било граница. Хората тук харесват мистичните песни на странстващите музиканти, наричани баули, обожават поезията на Рабиндранат Тагор и обичат да си похапват риба, задушена в синапен сос. Бенгалците от двете страни на границата смятат Колката (някогашната Калкута) за свой културен и духовен център. Без съмнение тези хора мажат и маслото върху хляба по един и същи начин. От гледна точка на емоционалните връзки физическата преграда между тези хора няма никакъв смисъл, особено когато става дума за укрепленията по границата, очертана от късоглед британски юрист. Бенгалците никога не са искали да се разделят, затова и правителството на Западна Бенгалия било против загражденията. Към 2000 г. само 5% от границата между Западна Бенгалия и Бангладеш била укрепена.

Две години по-късно обаче страхът от мюсюлманска агресия хвърлил сянка върху презграничното приятелство. За индийските наблюдатели възходът на ислямистките политически партии в Бангладеш бил доказателство за растящия религиозен екстремизъм оттатък границата. Докладвано било, че пакистански терористични групировки действат в Бангладеш в близост до границата. Индийските власти обвинили бангладешките медресета, че окуражават и планират терористични нападения срещу индийци. След падането на кулите близнаци недоверието към мъжете с чалми и бради нараснало. Индийците свързвали бангладешците с исляма, а исляма – с тероризма. Правителството на Западна Бенгалия вече не се противяло така упорито на идеята за Стената. Когато пристигнах, изграждането на укрепленията беше към своя край.

В Колката се качих на друг влак, който отиваше на изток към границата с Бангладеш. Озовах се недалеч от Петрапол, най-големия граничен пункт между Индия и Бангладеш и най-оживеното сухо пристанище на Азия. Оттук минават 80% от търговията между Индия и Бангладеш. Всичко се върши открито. Контрабандата е ежедневие и се толерира, макар по закон да не е разрешена. Местните икономики разчитат на неофициалното прехвърляне на стоки през границата – всичко от плодове през хероин до бенгалски проститутки – а контрабандистите печелят два пъти повече от търговците, действащи в рамките на закона. Индийското село Джаянтипур, което се намира на границата, ме интересуваше повече от самия граничен пункт. Бях чел, че в момента селото се намира между границата и новата стена, така че на практика загражденията отделят Джаянтипур от Индия.

Бях тръгнал от Колката по изгрев, бях много изморен и потракването на влака бързо ме приспа. Събуди ме някаква музика. На една от съседните седалки седеше мъж, който пееше с приятен и мек глас. Хората, насядали около него, отмерваха ритъма, като потропваха с пръсти по чантите си и по стените на вагона. Мъжът изпя няколко кратки песни, след което притихна. Останалите сториха същото. Музиката, тази кратка, но приятна интерлюдия, придаде цвят на пътуването. Отново заспах.

Когато влакът спря, пътниците слязоха на перона. Тълпата ме понесе. За миг се побоях да не би да изгубя равновесие и да се озова под краката на спътниците си. Хората обаче се притискаха толкова плътно един до друг, че човек не можеше дори да падне. Успях да се измъкна от влака и от гарата, след което наех рикша до Джаянтипур. Отначало попаднахме в задръстване. Всички водачи на рикши надуваха старомодните велосипедни тромби и улицата гръмна от пищенето на гумените свирки. След първия половин километър излязохме на главния път и трафикът се нормализира. По дърветата край пътя бяха налепени питки от пресни кравешки изпражнения. Основата на всеки ствол беше обгърната с ризница от тези черно-кафяви кръгове, размесени с трева. Всяка питка носеше отпечатък от ръката на човека, който я беше залепил за кората на дървото да се суши. Минахме покрай зелена джунгла и покрай бистри езера, в които се къпеха жени и плуваха момчета. Въздухът беше прохладен и чист. Това беше първото ми съприкосновение с провинциална Индия.

Водачът на моята рикша ми обясни, че ако искам да видя загражденията, трябва да поискам разрешение от граничните войски – част от индийската армия, отговаряща за защитата на националните граници. Водачът ме остави в местния щаб на граничните войски, който се намираше само на няколкостотин метра от самата граница. Усмихнат служител ме покани в канцеларията си и нареди да ми донесат чай. Когато казах, че искам да видя Стената, той се засмя.

− Невъзможно. Забранено е. – Мъжът поклати глава и се захили под мустак, сякаш молбата ми беше най-смешното нещо, което беше чувал от дълго време насам.

Обясних му, че не искам да се прехвърлям отвъд Стената, не искам дори да я докосвам, искам само да я видя.

− Интересувам се от граници и заграждения – казах. – Посетил съм много такива по целия свят. Затова дойдох в Индия.

− Виждали ли сте палестинската стена? – попита ме служителят.

− Да.

− Ето оттам се вдъхновихме. От израелците.

Попитах за Джаянтипур. Мъжът каза, че информацията ми е погрешна. Стената не отделя Джаянтипур от Индия, но част от обработваемата земя на селото е останала отвъд границата с Бангладеш и само земевладелците имат разрешение да преминават през загражденията, за да обработват земите си.

− Може да отидете в Джаянтипур – каза служителят. – Селото е оттатък пътя. Но не може да видите Стената.

Ръкувахме се за сбогом, аз пресякох пътя и влязох в Джаянтипур. Когато изгубих щаба на граничните войски от поглед, поех на изток към границата. Не можех да си представя с какво бих навредил, ако само хвърля един поглед на Стената. Служителят определено беше твърде предпазлив. В най-лошия случай някой униформен щеше да ме вземе за глупав заблуден чужденец и щеше да ме изгони. Не щеш ли обаче насреща ми се зададе някакъв юноша на велосипед. Докато минаваше край мен, той извика „Салам алейкум“. Когато му отговорих на английски, той спря, обърна колелото и ме попита на развален английски къде отивам.

− На разходка – отвърнах.

− Не. Натам Бангладеш. Ничия земя. Войници.

Момчето сви ръце, все едно държеше пушка. „Калашников.“ Младежът сложи ръка на рамото ми и внимателно, но загрижено ме побутна към главния път. Бях готов да игнорирам думите на правителствения служител, но не можех да отмина с лека ръка искрените предупреждения на момчето. Когато стигнахме до пътя, момчето потупа седалката на велосипеда – знак да се кача. За последен път погледнах назад, натам, където вероятно се намираше Стената, и се качих на колелото. М;адежът ме закара до жп гарата. Всеки път, когато срещнеше познат, той ме сочеше с палец и викаше: „Чужденец!“.

 

* * * 

 

Бомбите избухнали в ярки пламъци и ограбили цветовете на пазара „Ганешгури“ в Гаухати така, сякаш отделяли човешко месо от костите. Експлозиите изтрили червеното от лютите чушлета, зеленото от бамята и оранжевото от портокалите и оцветили всичко в сиво и черно. Насред сивотата се виждали само пламъци и кръв. Невероятно е как се сгъстява и изсветлява кръвта, когато се смеси с пепел.

В рамките на пет минути избухнали шест мотоциклета и автомобила, натоварени с хексогенови експлозиви. Ударната вълна обгорила тела и откъснала крайници, а когато полицаите и пожарникарите пристигнали, оцелелите търсели кого да обвинят за случилото се. Множеството преобърнало полицейските коли, запалило колите на пожарната и изпочупили всички прозорци, които били оцелели при взрива. Никой не можел да каже кои огньове са запалени от бомбите и кои – от тълпата. Ужасът, гневът и объркването се съюзили с гъстия черен пушек.

В селата край Гаухати също имало експлозии – общо 13 бомби. Ударната вълна убила 55 души. Или 73. Или 84. Никой не знаеше със сигурност. Някои тела били овъглени, с изгорени лица. Ужасените семейства, които не искали да чакат ДНК тестовете, разпознавали своите мъртви по височината и телосложението или по познатата форма на главата без лице. Понякога хората се карали за кървавите останки и за това кой да отнесе със себе си почернелите кости. Най-младата жертва била 4-годишната Морони Сарма. Баща й я държал за ръка, когато бомбите избухнали. Последната жертва бил мъж на име Исак Нютон. Той се мъчил 18 дни, докато накрая починал от раните си.

Вестниците и телевизията спорели кой е виновен – пакистанските групировки, индийските джихадисти или местните освободителни движения от рода на Обединения фронт за освобождение на Асам, ислямската фундаменталистка организация „Харкат ул-Джихад ал-Исламия“ и Националния демократичен фронт на Бодоланд – все терористични групировки от Североизточна Индия. Всички били убедени в едно – виновникът бил дошъл отвъд Стената.

Пристигнах в Гаухати, столицата на Асам, малко след избухването на бомбите. В таксито, което взех на летището, звучеше радио, така че не чух взривовете и не знаех нищо за случилото се, докато не се озовах на „Палтан Базар“ в търсене на хотел. Там всички гледаха касапницата по телевизията. Някои от бомбите бяха избухнали само на километър от площада. Никой не пожела да ми даде стая. Опитах се да се свържа със свой познат в града, но ударните вълни бяха изпокъсали телефонните жици. Не знаех какво да правя. Знаех обаче, че не искам да остана. Успях да се настаня в една от последните коли, които излязоха от Гаухати, преди военните да затворят магистралата.

Далечният североизток на Индия е отделен от останалата част от страната, но не със стени и заграждения, а от непохватната писалка на Радклиф, която почти е откъснала североизтока от „голямата Индия“. Между двете части на страната има само една тясна ивица суша, широка 21 км в най-тясната си част. Индийците наричат тази ивица „Пилешката шийка“. Седемте североизточни щата – Мегхалая, Трипура, Асам, Нагаланд, Мизорам, Манипур и Аруначал Прадеш – се различават от останалата част на Индия. Ясно почувствах това, когато колата се измъкна от пушека и хаоса на Гаухати и тръгна на юг, излезе от Асам и влезе в Мегхалая. Селяните тук приличаха повече на източноазиатци, отколкото на индийци, живееха в наколни жилища по склоновете и носеха продълговати конусообразни кошници, вързани с ремъци през челата им. Малки магазинчета продаваха уиски, вино и тлъст свински мозък с ориз. Недалеч от Шилонг, столицата на Мегхалая, забелязах, че жените са облечени в карирани роби, вместо в сарита. По автомобилите и крайпътните знаци бяха изписани цитати от Библията. Сините изображения на Кришна бяха изместени от бледи разпятия.

Касите, основна етническа група в региона, невинаги са били християни. Според преданието в древни времена Бог създал небето, земята и 16 човешки семейства, които живеели в небесния рай, но можели да слизат на земята по златна стълба, която се спускала от небето до връх Сохпетбненг, наричан „Пъпът на рая“. Свещената планина се намира недалеч от Шилонг и се вижда от пътя Гаухати – Шилонг. Седем от шестнадесетте семейства се влюбили в земята и поискали да останат там завинаги. Бог чул молбите им и махнал златната стълба. Касите са потомци на седемте семейства, които предпочели земята пред рая.

През 70-те години на XIX век дошли уелските мисионери, които служели на друг бог. Касите напуснали свещените гори и влезли в църквите. Днес повечето каси са ревностни християни. Навсякъде из възвишенията Каси се виждат стари каменни църкви, християнски гробища и керамични разпятия. В Шилонг църквите не са в състояние да поберат желаещите да посетят неделната литургия. Облечени в мокри от пот костюми, миряните се тълпят по улиците, за да чуят службите, които се предават по високоговорители.

Древните традиции обаче не отмрели. За неудоволствие на свещениците касите продължават да гадаят бъдещето, като чупят яйца и кормят пилета, за да гадаят по мокрите им вътрешности. Касите са едно от малкото матриархални общества в света. Земята се притежава от жените, мъжете живеят в домовете на тъщите си, собствеността се предава от майката на най-малката дъщеря. В последно време мъжете каси настояват да се сложи край на унаследяването по женска линия. Те се позовават на Библията и твърдят, че матриархатът не е богоугоден. Тези движения за мъжка еманципация обаче предизвикват смях у западните социолози и карат традиционалистите сред касите да държат още по-упорито на своето. Повечето каси продължават да живеят с надеждата, че един ден ще се съберат с деветте семейства на небето.

Шилонг не беше много далеч от Гаухати и взривовете бяха намерили отклик тук. Когато пристигнах, по улиците беше пълно с войници, а по всички телевизионни канали предаваха новини за атентата. В 10 вечерта шестима полицаи почукаха на вратата на хотелската ми стая. С оглед на случилото се през деня властите в Шилонг издирваха пришълците в града, за да разберат кои са и откъде идват. Тъй като бях пристигнал същия ден от Гаухати, им се сторих подозрителен. Един от полицаите прелисти паспорта ми; останалите оглеждаха стаята ми с широко отворени нервни очи. След като се увериха, че не съм терорист, водачът на групата се ръкува с мен – беше студено, сковано ръкостискане – и ми пожела лека нощ. Спомних си как властите в Западна Сахара ме следяха. Там аз се боях от полицията. Тук полицията се боеше от мен.

На сутринта отидох на централния площад в Шилонг, за да си взема нещо за закуска. Беше рано, градът едва се събуждаше. Търговците подреждаха щандовете си. Пускаха топчета тесто в цвърчащи тигани, пълни с олио, за да приготвят пури, или точеха питки, също както правеха индийците в планините край Сеута. Пушекът от олиото се смесваше с парата, която се вдигаше от чайниците. Извадих няколко смачкани банкноти и си купих две горещи пури, порция пикантно зеленчуково къри и чътни. Храната ми беше поднесена върху парче от вчерашния брой на местния вестник. Седнах на едно стълбище сред други мъже, които седях под табела с надпис „НЕ СЯДАЙ“. Продавачът на пури ми подаде второ парче вестник, за да не сядам на голия цимент; после ми сипа чай, който беше толкова горещ, че пластмасовата чашка омекна.

Около мен шофьори на таксита и микробуси натискаха клаксоните и обявяваха закъде пътуват. Жени продаваха цигари и паан – ядки от арека, завити в листа от бетел. Просяк, прекалено висок и смугъл, за да бъде каси, молеше за дребни монети. Работници товареха и разтоварваха камиони. Метач размиташе купищата пластмасови чашки, мазни парчета вестник и зелени портокалов кори с малката си метличка. Водоносците се задъхваха под тежестта на котлите с вода.

След като закусих с чай и пури, си купих „Телеграф“ – вестник, който се издава в Колката. Там пишеше, че Индия скоро ще изпрати сонда на Луната, а също и че най-голямата заплаха за страната идва от Бангладеш. Според вестника 46 участъка по границата между Индия и Бангладеш са застрашени от терористи.

 

* * * 

 

Наех водач, който да ме разведе из селата по границата между Мегхалая и Бангладеш. Джеймс Пери беше канадец, роден в Шилонг, в семейството на християнски мисионери. Беше завършил гимназия и университет в Канада, а стройното му и гъвкаво тяло свидетелстваше за колежанската му кариера като бегач на дълги разстояния. По-голямата част от живота си обаче Джеймс беше прекарал в Мегхалая. Беше женен за местна, владееше отлично каси и говореше английски език с напевния акцент, характерен за касите. Джеймс имаше туристическа агенция, която осигуряваше водачи на чужденците в Североизточна Индия. Регионът не е особено интересен за туристите – перлите в короната на Индия се намират на юг и на запад от Мегхалая – затова Джеймс обслужваше най-вече журналисти и антрополози, дошли да изучават и описват матриархата при касите. Аз бях първият, който беше дошъл заради загражденията.

Преди да тръгнем от Шилонг, Джеймс ми уреди среща с губернатора на Мегхалая г-н Ранджит Шекхар Мушахари, който беше бивш генерален директор на граничните служби и познаваше границата. Отидохме в резиденцията на Мушахари, която беше разположена в центъра на Шилонг, сред безупречно поддържани морави, фонтани и цветни лехи. В кабинета на губернатора прислужник с бяло сако ни поднесе чай, кашу и гулаб джамун[2].

„Загражденията са извънредно стабилни“, заяви Мушахари. Иззад огромното дървено писалище той се похвали с трите реда бодлива тел и бетонни стълбове. „Съединените щати трябва да вземат пример от нас, когато укрепват границата си с Мексико.“

Стените винаги са източник на известна гордост.

И все пак Мушахари призна, че загражденията създават проблеми. След 1971 г. Индия подписала споразумение с Бангладеш, с което се забранявало на двете държави да издигат „защитни структури“ на 150 м от границата, наречена „линия 0“. В по-голямата си част Стената отговаря на изискванията. Има места обаче, където естествената топография – реки, канари – прави невъзможно спазването на ограниченията, така че Стената влиза в ничия земя. Това вбесява бангладешците, за които издигането на Стената е акт на агресия. Случвало се е бангладешките граничари да стрелят по строителите, дръзнали да влязат в буферната зона. Мушахари защити действията на Индия със съмнителни аргументи. „Можем да строим на по-малко от 150 м от границата, тъй като загражденията не са „защитни структури“ – каза той. – Те са превантивна мярка.“ Казах, че искам да посетя граничните райони. „Не е трудно да стигнеш до селата – отговори ми той – но ако искаш да видиш загражденията, ще трябва да получиш разрешение от Делхи. Аз не мога да ти помогна.“

Потръпнах при мисълта, че ще трябва да нагазя в блатото на индийската военна бюрокрация. Когато излязохме от кабинета на губернатора обаче Джеймс ми каза, че по-добре би било да отида до Стената и да се правя на ударен.

На следващата сутрин излязохме от града с мотоциклета на Джеймс. Над оградите бяха надвиснали дървета от вида коледна звезда, чиито бели и червени цветове придаваха на Шилонг неочакван коледен дух. След няколко часа спряхме да обядваме макарони в Черапунджи – градче, което държи световния рекорд за най-голямо количество валежи за една година. Годишно тук падат средно 12 м дъжд. По време на дъждовния период влагата от Бенгалския залив се вдига над платото, върху което е разположен градът, а там кондензира и се излива върху Черапунджи. През сухия сезон индийските туристи стоят на скалите и си представят проливните дъждове, за които са учили в училище. Неотдавна от „Гинес“ обявиха съседното село Маусинрам за „най-мокро място в света“. Хората от Черапунджи обаче оспорват тази информация с твърдението, че измервателните уреди в Маусинрам са купени на местния пазар и надали може да им се има доверие.

Североизточна Индия държи много световни рекорди. Тук растат бут джолокия – едни от най-лютите чушлета в света. През 2009 г. жена от Гаухати изяла 51 чушлета за 2 минути, за да впише името си в Книгата на рекордите. Чел съм за мъж от Асам, който събирал отровни паяци, защото се бил зарекъл да изяде 1000 от тези гадинки за един ден. Вечерта преди да си тръгна от Шилонг станах свидетел на приготвянето на най-голямото джалеби в света – пържен сиропиран индийски сладкиш. Наскоро градът счупи рекордите за най-голям перкусионен ансамбъл и за най-многоброен китарен оркестър. Китаристите бяха избрали да се представят пред света с Knocking on Heaven’s Door. Дали това не беше намек за копнежа на касите да се върнат в рая, от който са тръгнали предците им? Странен беше този постоянен стремеж към изключителност. Чудех се дали хората от тези затънтени кътчета на Индия не се опитват да привлекат вниманието на света. Зачудих се също дали след завършването им загражденията между Индия и Бангладеш няма да бъдат обявени за най-дългата ограда в света.

След обяда двамата с Джеймс се спуснахме към равнината. Джеймс носеше каска, но аз – не, и докато слизахме от студеното плато към задушната низина, усещах как вятърът, който духаше в лицето ми, ставаше все по-топъл и влажен. Беритбата на арека тъкмо беше привършила и високите кошници, в които местните киснеха ядките, стояха струпани като колони от рухнал акропол. По-нататък жени в карирани престилки събираха край пътя чакъл, който се използва в пътното строителство. На една място Джеймс спря мотора и двамата влязохме пеш в село Лингкхат. Край селото имаше футболно игрище, разположено на самата граница. Едната врата беше в Индия, а другата – в Бангладеш. Само индийците имаха право да играят на игрището, а всеки гол в противниковата врата беше малка победа за страната.

Лингкхат е едно от 150-те „враждебни селища“ по границата между Индия и Бангладеш – още една неприятна последица от недомисленото разделяне на Индия. След 1947 г. много селища покрай новата граница се оказали на погрешната страна, не там, където смятали, че им е мястото. Спорните територии обхващат над 20 кв. км гранични земи, но нито индийското, нито бангладешкото правителство е готово да отстъпи и педя земя на другата страна. Законовият статут на хората, които живеят във „враждебните селища“, е неясен. Индийците ги наричат „хора отникъде“. Никой не знае от коя страна на границата им е мястото. А междувременно границата е укрепена със стена.

В Лингкхат шепа граничари от всички краища на Индия, облечени в мокри от пот полиестерни униформи в телесен цвят, се грижеха на футболното игрище и в самото село да не стъпват бангладешци. Пристигането ни извади войниците от летаргията, в която бяха изпаднали, и ги поизнерви. Един войник от Ченай[3] поиска паспортите ни и моя фотоапарат, но началникът му нареди да ни остави на мира.

Къщите в Лингкхат бяха дървени, спретнати, като всяка къща имаше малка веранда и черен двор за кучетата, кокошките и децата. На пазара се продаваха портокали, арека, личи, а също и плодове, каквито никога преди не бях виждал. Стоката беше изсипана върху огромни каменни плочи. Някакъв мъж с поглед, замъглен от оризовото вино, мина покрай нас. Беше се запътил към границата. „Отивам да се бия за родината“, пошегува се той миг преди да се спъне.

Друг мъж ни покани на верандата си. Той събу сандалите си и седна върху тях. В това време синът му предложи на мен и Джеймс пластмасови столове. Джеймс заговори мъжа на отличен каси. Това трябва да е изненадало домакина ни – дори граничарите не говореха каси – но той с нищо не издаде учудването си. По-късно Джеймс ми обясни, че касите умеели да прикриват емоциите си.

Хапнахме оризови питки, увити в бананови листа, докато в съседното кафене граничарите седяха и се правеха, че не ни наблюдават. „Засега няма ограда, но това скоро ще се промени – каза нашият домакин. – Ще минава зад моята къща.“

Той посочи един черен каменен стълб, който обозначаваше мястото на междудържавната граница. Стълбът едва се виждаше във високата трева. Военните инженери вече бяха очертали пътя на Стената и скоро щяха да започнат да побиват колчетата. Заради споразумението за 150-те метра повечето земеделска земя щеше да се окаже отвъд Стената, в буферната зона. Инженерите възнамеряваха да направят няколко врати в Стената, но нашият домакин не знаеше къде ще се намират тези врати, нито кога ще бъдат отворени. Човекът се притесняваше, че овощната му градина може да остане от другата страна на Стената и той няма да успее да опази плодовете от бангладешките крадци.

Най-голямото му притеснение обаче беше свързано с очакваното западане на презграничната търговия. Индийците не купуват наранени плодове, но бангладешците не са толкова придирчиви, затова земеделците продават второкачествената си стока оттатък границата. Търговията е незаконна, но с граничарите не е трудно да се разбереш – срещу дребни суми те пускат селяните да пренесат през границата товар натъртени портокали или чувал смачкано личи. В Лингкхат това е ежедневие. Не че Стената щеше да направи контрабандата на плодове невъзможна (както каза нашият домакин: „Винаги има изход“), но определено щеше да стане по-трудно, а и по-скъпо, в случай че подкупите станеха по-високи.

Мъжът се радваше, че Стената ще държи бангладешките крадци далеч от селото, макар че в момента същата работа вършела граничната полиция. „Ако ги нямаше граничарите, бангладешците да са опустошили Лингкхат. Те са бедни, нямат си нищо.“

Попитах го дали има чувството, че живее в съседство с врагове. „Едно време беше по-добре – отговори ми той. – Хората бяха по-честни.“

Излязохме от Лингкхат и продължихме към друго гранично село – Шела. И тук все още нямаше заграждения, но всички знаеха, че е въпрос на време. Надявахме се да прекараме нощта в Инспектората – нещо като чиновническо общежитие. Въпреки настояванията на Джеймс обаче домакинът не пожела да ни приеме без официално разрешение. Вместо това милата старица от съседната къща ни покани в дома си. Кверила Мава беше приказлива и понякога изваждаше ръцете си изпод карираната престилка, за да унагледи разказа си с жестове. „Като малка ходех до Източен Пакистан, без дори да се замисля. Родителите ми прескачаха дотам, за да купят риба, яйца и съдове от китайски порцелан – разказа ни тя. – Когато Източен Пакистан стана Бангладеш, вече не беше толкова лесно да се премине границата. А като издигнат загражденията, ще стане невъзможно.“

Семейството на Мава имало градини, в които отглеждало ананаси, арека и портокали. Подобно на земеделците от Лингкхат те продавали наранените плодове на бангладешците. В наши дни обаче граничарите се страхуваха от терористи, затова бяха по-бдителни и по-неподкупни. Портокалите на Мава гниеха на земята. С изграждането на Стената нещата щяха да се влошат допълнително. Общинският съвет на Шела се обявил против издигането на Стената, а селяните излезли на полето, за да попречат на строителните работи. Строежът бил замразен, но Мава знаеше, че това няма да е задълго.

− Знаеш ли защо правителството иска тази стена? – попитах я.

− За да не можем да ходим, където си искаме. Не знам. Ние сме прости хора. Не разбираме много от тези неща.

Мава обаче знаеше какво нещо е силата. Тя се разсмя като дете, когато я попитах дали я е страх от бангладешците. „Бангладешците не са лоши хора. Те са добри хора и ние сме добри хора. Само че Индия е силна, затова ние ще им попречим да идват тук. Всеки, който има сила, постъпва така. Тази вечер ви приех в дома си, но можех и да ви изгоня, защото това е моят дом и силата е у мен.“

Жената ни отведе в стаята, в която щяхме да спим. Аз легнах на миндера, а Джеймс разпъна спалния си чувал на пода. На сутринта пъхнах няколко рупии в ръката на Мава и се ръкувах за сбогом. В първия момента жестът ми я сепна, но после тя се засмя и банкнотите изчезнаха под престилката заедно с ръцете й.

Джеймс подкара мотоциклета по главния път, който водеше от Шела до възвишенията Каси. Минахме през Черапунджи, после отново се спуснахме по склона. Този път обаче отидохме малко по на изток, в друго гранично село. Маршрутът беше неефективен, напредвахме много бавно, но нямаше друг начин. Единственият път, който вървеше успоредно на границата, беше пътеката, отъпкана за граничарите, но ние нямахме право да се движим по нея, затова се носехме нагоре-надолу по хълмовете като дъждовен облак. Пътят беше неравен, краката и гърбът ми се схванаха. Джеймс също се измъчи на мотоциклета и започна все по-често да спира в крайпътните кафенета, където се сервираше асамски чай. И двамата пиехме чая без мляко. Дадох си сметка, че никога преди не съм пил пресен чай. Вкусът му беше толкова богат, че в сравнение с него чаят от пакетче, който пия в Канада, има вкус на метални стружки.

Хълмовете покрай границата са богати на две неща – плодове и камъни; личи и портокали за селяните, чакъл за работещите в пътното строителство, а на изток – и варовик. Докато се спускахме към село Махаджаи, над главите ни сновяха вагонетките, които пренасяха по въжената линия варовик от кариерите до циментовата фабрика „Лафарж“ в Бангладеш. Отсам „линия 0“ обаче селяните варяха варовика в огромни тухлени пещи, за да получат ядлив варовик, който мажеха върху листа от бетел, добавяха арека и натъпкваха горчивото вързопче в устата си. Касите дъвчат арека по цял ден и се надяват, че след смъртта си ще продължат да дъвчат арека и на небето. И ние си купихме от този деликатес. Джеймс ми показа как да махна варовика, който уврежда зъбите; аз обаче оставих малко, така че езикът ми изтръпна от страната, на която дъвчех. Усещането беше приятно, но устите на касите, в които червените петна се редуваха с черни дупки, ми напомниха колко вреден е този обичай.

В Махаджаи най-сетне видях Стената. Пред медиите отговорните фактори твърдяха, че Стената е почти завършена, но след три митарствания покрай границата едва сега видях някакво подобие на заграждение, при това незавършено. Поискахме разрешение от униформените в един полицейски пост да се доближим до Стената. Един полицай, който явно не беше на смяна, защото носеше жилетка, но не и риза, ни заведе до загражденията – два реда стълбове, по които беше опъната бодлива тел. Между редовете имаше циментова пътека, широка 2 м. Тук щеше да има навита бодлива тел. Нощем прожектори щяха да осветяват загражденията. Цялата конструкция беше прясно боядисана, черната боя още лепнеше в следобедния зной. Това ли бяха стабилните заграждения, с които Негово Превъзходителство се хвалеше в Шилонг? Всеки човек, разполагащ с ножица за тел, можеше да премине оттук. По-голямата част от Стената все още не беше завършена, стълбовете стърчаха самотни. Жените от селото използваха циментовата пътека, за да стигат по-бързо до градините си.

Въпреки че в момента Стената изглеждаше незначителна, мисълта за нея не даваше мира на младия кмет на селото. Разговаряхме с него в една чайна; седнахме на една от дългите дървени маси, а собственичката ни донесе чай, сладки и нарязани ябълки. Домът на кмета щеше да се озове в буферната зона между Стената и „линия 0“. Къщата подлежеше на събаряне. Правителството му беше обещало компенсация, но никой не се беше ангажирал с конкретна сума. Дори да получеше щедро обезщетение обаче, на кмета щеше да му се наложи да напусне родното си село заедно със семейството си, защото никой в района не продаваше земя.

− Разбирам, че целта на загражденията е да защитават страната – каза кметът – и знам, че каквото и да правим, оградата ще бъде завършена. За нас обаче това ще бъде голяма загуба. Районът ни е беден. Добивите вече не са така високи. Ние не сме едри земевладелци или бизнесмени. Домовете ни са всичко, което имаме. Когато се събираме на чай, се питаме един друг какво ще правим, когато загражденията бъдат издигнати.

− И какво ще правите? – попитах.

− Ще видим какво ще стане и тогава ще му мислим.

Кметът беше дребен на ръст, но също като Мава и като мъжа от Лингкхат той сякаш се смаляваше още повече, когато говореше за Стената. Загражденията просто смачкваха хората.

Парадоксалното в случая беше, че кметът всъщност беше извадил късмет. Животът му щеше да бъде още по-тежък, ако останеше в новосъздадената ничия земя. На други места по границата къщите в буферната зона не бяха разрушени, собствениците нямаха право на обезщетение и живееха изолирано от погрешната страна на Стената. Изчисленията показваха, че към момента 90 000 индийски граждани живеят между границата и новите заграждения. Те трябваше да показват личните си карти, за да влязат в собствената си страна през черните железни врати, които се отваряха само за няколко часа дневно. Ако някой селянин имаше нужда от спешна медицинска помощ, а вратите бяха затворени, той трябваше да разчита на благоволението на граничните полицаи. Загражденията бяха обезценили напълно имотите отвъд Стената. Никой няма да си купи парцел в ничия земя. Мъжете пък не можеха да създадат семейства, тъй като никоя жена не искаше съпруг, който да живее от погрешната страна на Стената.

Някога индийците били бесни заради линията на Радклиф и обвинявали британците в арогантност, немарливост и пренебрежително отношение спрямо селяните, живеещи в пограничните райони. Днес, повече от 60 години по-късно, индийското правителство укрепва линията на Радклиф, показвайки същото нехайство спрямо същите хора. Великите идеи за суверенитет и национална сигурност надделяват над грижата за дребните земеделци. „Издигането на заграждения е добро за нацията“, твърдеше губернаторът Мушахари. Стената обаче е построена без мисъл за хората в пограничните райони. Явно правителството не си дава сметка, че за селяните, които живеят близо до Стената, загражденията са не просто геополитическа стратегия, а материална действителност.

Ако стените около Сеута и Мелиля имат за цел да предпазват градовете от мавърските страшилища, то по границата между Индия и Бангладеш самата Стена е страшилище. Никой не знае кога това страшилище ще стигне до него, нито от коя страна на бодливата тел ще се окаже домът му. Хората не са наясно как, кога и от кого ще бъдат обезщетени. Населението на североизточната част на страната и без това се чувства отчуждено от Майка Индия, а сега загражденията само затвърждават това усещане. Селяните от пограничните райони са отречени от всички. Те са хора отникъде, които живеят на линия 0 и обитават ничия земя. Чудех се дали тези хора, изолирано от Стената, изобщо се чувстват индийци.

 

* * * 

 

Сутринта в деня на сватбата си през януари 2011 г. 15-годишната Фелани Кхатун увиснала с главата надолу от загражденията. Баща й Нурул Ислам бил уговорил брака на Фелани с неин бангладешки братовчед, който работел в шивашко предприятие в Дака. Нурул платил 3000 рупии (около 60 долара) на двама контрабандисти на добитък, за да помогнат на него и дъщеря му да се прехвърлят през телената ограда и да стигнат до селото, където ги очаквал младоженецът. Мъжът се прехвърлил през Стената по бамбуковата стълба, която контрабандистите донесли със себе си; когато обаче синята пола на Фелани се закачила в бодливата тел, девойката се уплашила и се разпищяла. Шумът привлякъл вниманието на патрулиращите индийски войници и те открили огън по посока на виковете. Нурул успял да избяга, но един куршум пронизал гърдите на дъщеря му и тя увиснала на Стената. По-късно един от очевидците разказвал, че момичето молило за вода в продължение на половин час, докато накрая издъхнало. Фелани висяла на Стената цели пет часа – олицетворение на смъртта, оплетено в бодлива тел. Когато слънцето разнесло мъглата, граничарите свалили тялото, вързали ръцете и краката за бамбукова пръчка и изнесли мъртвата девойка като заклано животно.

Войниците предали тялото на Фелани на чичо й. Нурул запазил обсипаната с пайети синьо-златна рокля, която дъщеря му щяла да облече на сватбата си. Малката сестричка на Фелани пък си играела със сватбените сандали на сестра си. Семплите бижута, които майката на Фелани й била подарила за сватбата обаче – чифт обици, халка за нос, няколко златни гривни – изчезнали. Роднините на Фелани са убедени, че златото е откраднато от граничарите.

Към 2006 г. индийското разузнаване установило, че много от терористичните атаки, станали в страната през изминалите години, са били подготвени от бангладешки военни, които работят за пакистански агенти. За да държи тези хора на разстояние, Индия засилила охраната на границата между Индия и Бангладеш. Правителството добавило втори ред бодлива тел към Стената и удвоило броя на граничните полицаи, които я охранявали. Днес по границата между Индия и Бангладеш има 80 000 войници. Граничарите са упълномощени да откриват „репресивен огън“ по всеки, който се опита да премине границата. Войниците вече нямат нужда от разрешението на висшестоящ, за да стрелят. По своята същност новите разпоредби са зелен светофар за извършване на убийства. С благословията на военните граничните полицаи могат да стрелят на месо и без предупреждение. Индия смятала, че суровите мерки ще отблъснат нарушителите. Вместо това новата директива просто довела до смъртта на много хора. Между 2007 и 2010 г. в близост до Стената граничарите убили над 300 бангладешци. Случващото се на границата възмутило бангладешките държавници.

Граничните власти обаче не показали признаци на разкаяние. Те твърдели, че полицаите стрелят само при самозащита или когато нарушителите оказват съпротива. Оправданията им не убедили никого. Индийските закони забраняват убиването на хора, заподозрени в престъпления, които не се наказват с доживотен затвор или смърт. Контрабандата и нелегалната миграция са такива престъпления. Освен това повечето хора, убити уж при самозащита, или не носели оръжие, или били „въоръжени“ със земеделски сечива – сърпове и ножове. Мнозина били застреляни в гръб.

Сред индийците, особено сред онези, които живеят далеч от пограничните райони, малцина скърбят за контрабандистите и нелегалните мигранти, загинали край Стената. Все пак те са хора отникъде. В официално изявление индийското правителство изразило своето „съчувствие и съжаление“ за убийството на Фелани и обещало смъртта й да бъде разследвана. Наред с това обаче индийските власти молели бангладешките си колеги да бъдат така любезни и нощем да държат сънародниците си далеч от границата.

 

* * * 

 

Автобусът напредваше в мрака към Бхогданга, село на границата с Бангладеш, заобиколено от всички страни от индийските заграждения. В Асам наричат Бхогданга „ничие село“. Поредното отрицание. Както можеше да се предположи, не успях да посетя селото.

Стигнах до Дхубури, най-близкия град до Бхогданга. Възнамерявах да пренощувам там, а на сутринта да отида до границата, но в единствения хотел в града не ми дадоха стая, защото бях чужденец. Управителят ми обясни, че имам нужда от разрешително от местните власти, после повика една рикша и нареди на водача да ме закара до Окръжния съвет, както тук наричаха местното полицейско управление.

В съвета дузина мъже в различни униформи ме обградиха. Надявах се някой от тях да ми надраска някакво разрешително, за да мога да отседна в хотела, но чиновниците ми се изсмяха. Искаха да знаят кой съм, какво правя в Дхубури, защо искам да посетя Бхогданга и откъде знам за това село. „Районът е опасен – не спираха да повтарят. – Има бунтове.“ Мъжете намериха отнякъде един магистрат и един офицер от разузнаването, след което ме накараха да се разпиша в някаква дебела тетрадка и ми дадоха стая за през нощта, където се чувствах по-скоро затворник, отколкото гост. Учудих се, че не ми взеха паспорта.

Сутринта посетих един представител на индийското разузнаване в стаята му. Мъжът, който беше най-висшият държавен служител в града, ме посрещна по бельо.

− Можете да отидете където искате – обясни ми той, докато си обуваше панталона и си слагаше колана. – Но не може да ходите в Бхогданга.

− Защо не?

− Районът е опасен. Това е истински рай за терористите. Може да отидете другаде.

− Другаде? Не искам да ходя другаде. Ако не мога да отида до Бхогданга, ще се върна в Гаухати.

Усетих, че се държа като малко дете, и изведнъж се смутих, макар да бях единственият човек в стаята със закопчан панталон.

− Хубаво. Има само един автобус за Гаухати. Тръгва довечера. Ще трябва да прекарате деня в Дхубури.

Мъжът си вдигна ципа, сякаш за да подчертае, че разговорът е приключил. После ми зачисли двама полицаи с еднакви мустаци, червени барети и униформи в телесен цвят. Опитах се да протестирам, но служителят заяви:

− Това е за ваша сигурност.

Границата беше укрепена с истински заграждения от бодлива тел и стомана, но аз не можех да ги видя – пречеше ми втората стена, издигната от параноичната бюрокрация.

Случилото се ме вбеси. Излязох от Окръжния съвет и тръгнах по улиците на градчето; телохранителите ми ме следваха няколко крачки по-назад. Двамата се возеха на един мотоциклет. Скоро стана ясно, че мъжете се интересуваха нетолкова от личната ми безопасност, колкото от намеренията ми. Докато разговарях по телефона с един приятел в Гаухати, те стояха зад мен и надаваха ухо. Влязох в едно кафене, за да използвам интернета, а те влязоха след мен, за да попитат собственика, 17-годишно момче, кои страници съм отварял. Когато влязох в един бамбуков навес, за да се подстрижа и обръсна – нямах какво друго да правя – мъжете седнаха отвън и впериха погледи в мен. След като ме обръсна, бръснарят разтри раменете ми, плесна ме по темето, хвана ме за косата и дръпна главата ми настрани. Вратът ми изпука като хлебарка, попаднала под нечий ботуш. При всичките предупреждения за бунтове и терор този масаж беше най-страшното нещо, което ми се случи него ден. Моите пазители обаче не си мръднаха пръста да ме защитят.

Когато излязох от бръснарницата с гладко лице и болки във врата, реших да се отърва от надзирателите си. Спуснах се бавно по главната улица, свих зад един ъгъл и хукнах по някаква уличка, като се ослушвах за бръмченето на мотоциклета. Когато полицаите не ме гледаха, се мятах на някоя рикша, а после чаках да ме намерят. Нахалството ми обаче не успя да ги изкара от нерви; лицата им не трепнаха. После тази игра ми омръзна и реших да отегча телохранителите си. Бавно вървях нагоре-надолу по една и съща улица, като ги принуждавах постоянно да се въртят в кръг с мотора. Пих чай в четири чайни – излизах от едната и веднага влизах в другата. Не бях сигурен дали пазачите ми са ядосани или им е смешно. Те нито се усмихваха, нито се мръщеха. Напомняха ми на мароканските войници, които ме бяха гледали от върха на бермата. Може би тези индийци бяха също толкова отегчени и нямаха нищо против да поиграят на котка и мишка с един изнервен чужденец.

Накрая отидох до брега на Брахмапутра и се загледах в реката. Част от междудържавната граница съвпада с коритото на реката и индийското правителство беше стигнало дотам да издига огради на някои от малките пясъчни островчета, пръснати в реката. Другаде по течението на Брахмапутра се срещаха речни делфини, но в Дхубури нямаше място за тях. Тук реката беше пълна с избелели от слънцето лодки, които сновяха нагоре-надолу. Някои лодки караха бамбук от отсрещния бряг и се връщаха, натоварени с лук, като насищаха горещия въздух с мирис на земя. Други превозваха работници от селата. Пътниците, които не успяваха да си намерят място под сенниците, стояха прави върху дървените покриви и се опитваха да не паднат. Гривните подрънкваха на китките на индуистките жени, а пътищата на грижливо вчесаните им коси бяха боядисани с цинобър. Дългобради мюсюлмани носеха стоки, срещу които щяха да купят агнета. Жените им бяха забрадени в черно; златни халки красяха ноздрите им. Едва слезли на брега, сикхите бързаха към белите храмове, за да се помолят. Водачите на рикши причакваха пътниците и се пазаряха за цените. Чудех се дали някой от тези хора, залисани в ежедневните си грижи, имаше време да се тревожи за т. нар. „бунтове“, които вилнееха в преградените краища на страната и представляваха опасност за моята сигурност.

Когато лодките се изпразнеха, босоноги мъже започваха да разтоварват чували с лук и снопове бамбук от претоварени двуколки и да товарят лодките за пътуването в обратната посока. Всичко се случваше без много шум. Превитите гърбове се напрягаха тихо. Чуваше се само приглушеният звук от трупането на чувалите. В Дхубури също имаше гранични полицаи; гледах ги как седят в чайните, пият чай с мляко, хапват самоса – пържени банички със зеленчукова плънка – а палките им лежат кротко по масите. Всичко тук беше тихо – и перачките, които мятаха ухаещите на сапун сарита върху камъните, и козите, които търсеха храна из боклука, и кравите, които мързелуваха в напечения от слънцето прахоляк.

Тук, сред индусите, които ги боготворяха, свещените крави бяха в безопасност; ако обаче станеха жертва на контрабанда, лошо им се пишеше. Незаконното прехвърляне на индийски добитък в Бангладеш е доходен бизнес в пограничните райони и представлява половината от общия обем на нелегалната търговия зад граница. За индийското правителство това е още един довод в подкрепа на загражденията. Индуисткото мнозинство в Индия е против износа на едър рогат добитък за клане, макар че неиндуистките малцинства в страната често (и законно) колят крави. Мюсюлманските и сикхските готвачи в Индия са майстори на пикантните ястия от говеждо месо. Абсурдната забрана подхранва черния пазар за индийски говеда. Животните струват много повече като месо в Бангладеш, отколкото като божества в Индия. На мюсюлманските пазари за месо цената на едно говедо може да достигне 900 щатски долара. Пастирите и шофьорите на камиони с общи усилия отвеждат добитъка до границата. През нощта контрабандистите превеждат животните през линия 0. Там, където има заграждения, животните се прехвърлят през оградата с помощта на импровизирани лебедки, изработени от бамбук и бодлива тел, открадната от самата Стена. След прехвърлянето им през границата кравите излизат от нелегалност и бангладешкото правителство с готовност ги облага с данък. Може би възраженията на Бангладеш срещу укрепленията по границата не са свързани толкова със старите междудържавни споразумения, колкото с потенциалната загуба на приходите от „говеждия данък“ и на основната суровина за традиционния кебап.

Останах на речния бряг, докато пурпурният залез не отстъпи пред нощния мрак. Пълната луна разпръскваше светлина над Брахмапутра; мислено я сравних със солница, разсипана върху масата. Птици и прилепи шумяха в короните на дърветата. Разочарованието, задето не успях да посетя Бхогданга обаче ме беше направило сляп за красотата на пейзажа. Взех си багажа от Окръжния съвет и батальон от шестима полицаи, един от които доста подпийнал, ме изпроводи до автогарата. Полицаите не откъснаха очи от мен, докато автобусът не напусна града и не се отдалечи от пограничната зона.

Времето, прекарано в Дхубури, не беше пропиляно. Преди да се кача на автобуса, се отбих да вечерям в един ресторант, където се запознах с някакъв журналист. Той ми даде визитката на свой приятел, телевизионен редактор на име Утпал, който можеше да ме съпроводи до Бхогданга, възползвайки се от журналистическите си привилегии. Срещнах се с Утпал в Гаухати и се разбрахме следващия петък да отидем до Бхогданга.

 

* * * 

 

Скоро след това на 2500 км от Асам терористи атакуваха Мумбай. Вечерта на 26.11.2008 г. десетима мъже, въоръжени с гранати, бомби и автомати слезли от моторните си лодки и нападнали жителите на града. Терористите влезли в гара „Чхатрапати Шиваджи“, същата, от която си бях хванал влака за Колката, и открили огън по 164 човека, намиращи се на перона. Петдесет и осем души загинали. Нападателите убили още 10 души в кафене „Леополд“ и още петима – в „Нариман“, центърът на еврейската общност. В последствие станало ясно, че терористите изтезавали евреите, преди да ги убият, защото вярвали, че да убиеш евреин е като да убиеш петдесет неевреи. Мъжете взривили две таксита, отвлекли полицейска кола и стреляли по полицаи на улицата. Опитали се също да открият огън по пациентите в една болница, но персоналът заключил отделенията и нападателите отминали. Накрая терористите нахлули в два хотела – единият бил легендарният „Тадж Махал Палас“, взели заложници, които избили, подпалили сградите и взривили гранати. На индийските въоръжени сили им трябвали цели два дни и половина, за да озаптят терористите, които междувременно избили 165 души и ранили почти 300.

Следях терористичния акт, растящия брой жертви и объркването, причинено от нападението, по телевизията в хотела в Гаухати. Обадих се на жена си и на близките си и ги успокоих, че съм далеч от Мумбай. (Те не знаеха за взривовете в Гаухати отпреди няколко седмици. Новината за онези атентати не беше стигнала до тях.) В интерес на истината, в Гаухати се чувствах също толкова далеч от мястото на клането, колкото бих се чувствал у дома в Канада. Погледнато от източната част на страната, Мумбай все едно беше на друга планета. Хората около мен се чувстваха по същия начин. Асамците, с които се запознах, се самоопределяха първо като асамци, а много от тях изобщо не се възприемаха като индийци. В своя затънтен край етническите групи от североизтока се чувстваха пренебрегнати и отчуждени от Майка Индия. В един бар разговарях с човек, който в пристъп на алкохолно опиянение ми призна, че се радва за терористичния акт в Мумбай.

Нападенията в Гаухати и Мумбай бяха доказателство за безсилието на граничните укрепления, поне що се отнася до възпирането на терористите. Една от целите на Стената, издигната по границата на Индия с Пакистан и Бангладеш, беше да предотвратява подобни случаи на насилие. В рамките само на един месец обаче страната беше разтърсена от две големи терористични атаки, а властите и в двата случая обявиха, че извършителите са дошли отвъд Стената. През 2008 г. Индия преживя общо 10 терористични атаки, в които загинаха почти 400 души. Стената пречеше на бедните земеделци да стигнат до нивите си, а на продавачите на плодове – да се доберат до бангладешките пазари. Бодливата тел обаче не можеше да спре мъжете, въоръжени с пушки и бомби.

Чудех се дали да се обадя на Утпал. Знаех какво ще ми каже. Когато най-сетне се свързах с него, той каза, че след нападението в Мумбай граничната полиция няма да допусне никого до рисковите гранични зони, още по-малко пък чужденец. Границите бяха затворени, а граничарите бяха изнервени. Утпал беше направил всичко по силите си, за да умилостиви властите, но без резултат. Нямаше да видя Стената при Бхогданга.

 

* * * 

 

Изчаках една седмица да се успокоят духовете след случилото се в Мумбай, след което отлетях за Типура – друг граничен щат в Североизточна Индия. Там един журналист на име Дебункер използва връзките си, за да осигури разрешение от граничните власти за посещение на границата. Пътувахме с неговия мотоциклет покрай граничните укрепления до Ланкамура, село с преобладаващо индуистко население, разположено на 2 км от столицата Агартала. Ланкамура беше спретнато гранично селце с чисти къщи с измазани с кал стени и вълнообразни покриви. Мъже в традиционни носии копаеха земята с къси мотики, а жените поливаха насажденията от горчив пъпеш с метални съдове с форма на нар. Други жени със златни халки на носовете водеха кравите да пасат сухи оризови стъбла. Самият ориз се сушеше на тесния граничен път, така че се наложи да минем през него с мотора.

Дебункер спря пред един малък мост, където имаше пролука в Стената и граничен пост. Войник от Утар Прадеш стоеше под дървен навес, украсен с логото на граничната полиция и мотото, изписано с правописна грешка: „Служим до смрт“. Войникът призна, че постът не е от най-интересните. „Тук няма възвишения и военните няма къде да се скрият.“

После ни разказа, че хората, които живеели покрай границата, били прости и бедни и контрабандистите се възползвали от това. Войникът защитаваше тези хора, които наричаше „божии люде“.

Друг мъж, селянин, облечен в бяла риза, си почиваше в сянката, която граничният пост хвърляше през пътя. Той ми разказа, че семейството му живее оттатък линията. Като дете често пресичал границата и тръгвал през оризищата, за да маха на бангладешките влакове заедно с братовчедите си. Когато пораснали, момчетата се срещали, за да играят крикет. „Пресичахме свободно – разказа ми мъжът. – Граничните полицаи или не ни обръщаха внимание, или ни искаха дребни суми от порядъка на 10 рупии.“

След укрепването на границите граничният контрол се затегнал. Пресичането на линия 0 ставало все по-трудно, а пресичащите за първи път се чувствали като престъпници.

След това била издигната Стената. „Мога да посещавам роднините си само по светло, когато полицаите отварят портите“, каза селянинът.

Той трябваше да се съобразява с часовете на отваряне и затваряне на портите, тъй като земите му бяха останали от другата страна на Стената. Някога берял зеленчуците рано сутрин и ги продавал на пазара същия ден. Граничарите обаче вече не отваряли портите достатъчно рано. Войниците стават по-късно от земеделците и нито разбират, нито се интересуват от техните нужди. Сега мъжът берял зеленчуците предната вечер и ги съхранявал цяла нощ. До сутринта стоката повяхвала и омеквала, а докато стигнела до пазара, цената й падала много. „Загражденията си имат и добри страни“, призна мъжът.

Преди построяването на Стената местните мъже си докарвали допълнителни доходи, като продавали сироп за кашлица оттатък границата. Мюсюлманските власти в Бангладеш забраняват алкохола, затова тамошните алкохолици пият въпросния сироп вместо уиски. Стената нанесла съкрушителен удар върху този вид търговия и някогашните контрабандисти се посветили изцяло на земеделието. Освен това Стената довела до намаляване броя на бангладешките бандити, които пресичали границата нощем, за да крадат зеленчуци и крави. Селянинът обаче се тревожеше за семейството си от другата страна на границата. „Сега те са повече бангладешци, отколкото индийци“, каза той. Този коментар ме изуми. Не разбирах какво означава да принадлежиш повече към една националност, отколкото към друга. Исках да узная как може една конструкция от тел и стомана за промени нечия идентичност. Попитах мъжа какво иска да каже, но той просто сви рамене.

Двамата с Дебункер продължихме пътя си към регионалния щаб на граничните власти. Над пометения двор висеше волейболна мрежа, а пластмасовите столове във ВИП павилиона, където седяхме ние, бяха боядисани в златно. Един служител дойде при нас и заговори. „Фактът, че терористите, които нападнаха Мумбай, влязоха в града по море, а не по суша, доказва, че граничните укрепления вършат работа.“

Помислих си, че надали са много мумбайците, които смятат, че смъртоносната 60-часова атака говори добре за военните стратегии относно държавната граница. Преди да отворя уста обаче домакинът ни сам се опроверга. „Загражденията са зле проектирани – призна той. – Поддържат се трудно, особено в мочурливите райони, и всеки може да се прехвърли през мрежата, докато войниците не гледат. Телта може да се пререже. Щеше да е по-добре, ако стената беше от бетон.“

Служителят изпрати военен джип да ни придружи до една от пролуките в Стената. Там пазачът отключи и плъзна встрани вратата, а ние преминахме от другата страна. Почувствах особено вълнение. Няколко седмици по-рано, когато за първи път попитах за западнобенгалската граница, полицаите ми обясниха, че ми е забранено дори да видя Стената. Сега минавах през същата тази стена, влизах в буферната зона между две държави в неособено добри отношения и докосвах черните шипове на бодливата тел. Аз, разбира се, не бях нарушител. Придружаваха ме войниците, които пазеха Стената. Не бях престъпник. И въпреки това, когато минах покрай хладната стомана и влязох в забранената зона, усетих как пулсът ми се ускорява.

Един от войниците ме отведе до някаква къща в Джаянгар – индийско село, останало от погрешната страна на Стената. Когато пристигнахме, жени със забрадки пресяваха ориз на глинена тераса, а една самотна крава ядеше трева от циментово корито. Когато ни видяха, жените се изправиха и извикаха от къщата някой си Фаслухак. Възрастният мъж излезе. Долната му челюст беше украсена с разкошна бяла брада. Старецът ни се усмихна със зъбите си, развалени и покрити с черни петна от дъвченето на арека. Беше облечен в бяла плетена блуза и карирана туника и държеше парче въже, на което беше окачен железен ключ. Фаслухак заръча на един от синовете си да донесе столове, но преди да седнем, той попита войника дали не може да промени часа на вечерното отваряне на портата от 6 на 7.30 ч. „Синът ми работи в града – обясни Фаслухак. – Връща се от работа след шест, а тогава портата вече е затворена.“

Граничарят се ухили и обеща да направи каквото може.

Семейството на Фаслухак построило къщата 40 години преди оттук да бъде прекарана граница. По време на разделението се появили черни камъни, на които пишело „Тук свършва Индия“. Видях тези камъни от двора на Фаслухак. Пътеката, която тръгваше от къщата, свършваше оттатък границата. Номенклатурата обаче не значела нищо за семейството на Фаслухак и за другите селяни, които живеели и работели в нововъзникналите погранични райони. Въпросите за националността нямат място в селския бит. Важни са само семейството, вярата и добивът от ориз и карфиол. През 1971 г. Източен Пакистан станал Бангладеш. Зачудих се дали семейството на Фаслухак изобщо е забелязало разликата. „Видели сме три граници – сви рамене Фаслухак. – Британската, княжеската и индийската.“

За Фаслухак линиите, начертани върху картите в някакви далечни канцеларии, не бяха от значение.

Новите заграждения обаче вдъхваха респект. Стената вдъхваше чувство за национална принадлежност у хора като Фаслухак, които никога преди не се бяха замисляли по подобни въпроси. Преди Фаслухак и неговото семейство се възприемали като бенгалци от Джаянгар. След построяването на Стената те станали индийци от щата Типура. В Мегхалая Стената изолираше населението на пограничните райони. Тук Стената ги приобщаваше. Селяните за първи път се възприемаха като по-различни от хората от другата страна на границата. Нещо повече, Стената им внушаваше, че са по-добри. „Най-добре е да не общуваме с бангладешците“, заяви Фаслухак. Сякаш Стената изведнъж беше направила хората от другата страна опасни и неморални. Също като мъжа от Ланкамура Фаслухак не можеше да обясни защо се чувства така.

Мислех си за Сеута и Мелиля в периферията на Европа, където новите заграждения олицетворяват стари понятия за идентичност. Онези стени противодействат на опасенията на испанците с тел и стомана. „Ние не сме мавританци“, крещят испанците, а стените потвърждават думите им. Загражденията не пазят границите, те са просто монумент на испанската несигурност. На индийската граница обаче новите стени играят противоположна роля. Те налагат индийската национална идентичност там, където преди не я е имало. Тук физическата граница не е значела нищо. Селяните от двете страни я пресичали свободно. Говорели един и същи език и играели крикет на едни и същи поляни. Девойките от едната страна се омъжвали за младежи от другата. Хората игнорирали политическите граници. Беше глупаво от моя страна да се мръщя, задето не бях успял да видя границата при Джаянтипур и Бхогданга. Хората по тези места бяха живели без граници поколения наред.

Стената слага край на презграничното общуване. Тя нарича селяните индийци и ги предупреждава, че хората от другата страна не са такива. Три реда бодлива тел бяха заличили общото между хората от двете страни, тоест… всичко. Стената казва, че на бангладешците не може да се вярва. Сега мъже като Фаслухак ги избягват, а селянинът при граничния пост се тревожи, че близките му стават все повече бангладешци – каквото и да означава това.