Езици Български English
Категории
Кошницата е празна!
Приложи

По-високо от върха

Разказ за легендарния хималаист Йежи Кукучка

Автор: Дариуш Кортко и Марчин Петрашевски
Код на продукта:300
Наличност:В наличност
Превод: © Крум Крумов
Дизайн корица: © Издателство ВАКОН
Редактор: Елена Можолич
Коректор: Стоянка Душева
Консултант катерене: Момчил Дамянов
Националност: Полска
Брой страници: 412
Издадена на: юли 2021
ISBN: 978-619-250-026-9
Цена: 20,00лв.
Кол-во:

Резюме

По-високо от върха

 

Легендарният хималаист Йежи Кукучка изкачва всички четиринайсет осемхилядника на Земята и завършва Хималайската корона за осем години – постижение, което остава ненадминато в продължение на повече от три десетилетия. На единайсет от върховете прокарва нови маршрути, четири покорява през зимата, седем – в алпийски стил или бързо, с малък екип, без междинни лагери.

  • В Аляска е трудно. Слънцето залязва за кратко. Нощта и денят се сливат. Безсъние

Постиженията на Кукучка са толкова забележителни, че дори най-големият му съперник Райнхолд Меснер, който печели надпреварата за Хималайската корона, го поздравява с думите: „Ти не си втори. Ти си велик“. А когато пристига трагичната вест, че Йежи Кукучка е загинал на южната стена на Лхотце, целият свят е потресен.

 

Базирана на записки от дневниците на Кукучка, разговори със съпругата му Цецилия и интервюта с негови колеги в експедициите, тази книга представлява задълбочен и откровен портрет на великия хималаист, вечно устремен към следващия връх и отвъд.

 

Отзиви (3)

Автор

Дариуш Кортко и Марчин Петрашевски са журналисти на „Газета Виборча“ – най-големия ежедневник в Полша. Носители са на редица престижни журналистически награди. Абсолвенти на Шльонския университет, живеят и работят в Катовице в областта Горен Шльонск. Автори са на превърналите се в бестселъри биографии на великите хималаисти Йежи Кукучка и Кшищоф Виелицки, както и на книгата за единствения полски космонавт – Мирослав Хермашевски.

Откъси

Предговор
 
 
„Планините привличат хора, които търсят духовни ценности в живота си.“ Тези думи на архиепископ Дамян Зимон, изречени по време на траурното му слово, съдържат дълбоката истина за Йежи Кукучка. Йежи беше силно религиозен, вярваше, че Бог го пази. „Късметлия съм, Божията промисъл бди над мен“, казваше. 
Йежи Кукучка, известен на всички като Юрек, беше мълчалив и затворен в себе си. Не беше конфликтна личност, но със сигурност не принадлежеше към лесните характери. Решеше ли да реализира някакъв проект, нямаше шанс да бъде разубеден. Обръщаше гръб на хората с различно мнение и продължаваше напред сам. 
  •  Лятото на 1986 г. Властите на Пакистан разрешават на много експедиции да изкачат К2. Кукучка предпочита да действа в малък екип. Приема предложението на Тадеуш Пьотровски от Шчечин. Заминават заедно.
 
Постиженията му се дължаха на необикновена физическа сила, крепко здраве и висока ефективност. Рекордите, които постави в планините, бяха изключителни и поради това хората вярваха, че е способен да осъществи всяка поставена цел, без изключение. Редките му поражения биваха приемани с учудване, дори предизвикваха шок. Увереността му се прехвърляше върху всеки един участник в експедицията. Юрек продължаваше нагоре, докато не изкачи върха. 
Катереше с най-добрите в света. Ванда Руткевич казваше, че Юрек може да прекара няколко дни високо в планината без храна и пак да запази силите си. Войчех Куртика го нарече „най-големия „психически носорог“, когото някога съм срещал сред алпинистите, несравним в умението си да издържа на болка и да запазва самообладание в опасни ситуации. Това е характерна черта на хората, родени под знака на Овена. Притежават сляпа вътрешна необходимост да вървят напред. Когато човек като Юрек срещне пречка, започва да я блъска, докато не счупи или нея, или врата си“.
Мексиканският алпинист и близък приятел на Кукучка — Карлос Карсолио, заявява кратко и ясно: „Не познавам по-корав човек от Юрек“.
За първи път срещнах Кукучка в Катманду през януари 1986 г. Бях в Тукуче Пик, където на паркинга пред хотела имаше два камиона, явно военни. Разпитах и ми казаха, че са на полската експедиция за Кангчендзьонга. Един ден групата полски алпинисти се върна в хотела. Бяха тихи и тъжни, изглеждаха физически и психически изчерпани. Сред тях беше и Юрек. Поляците бяха успели да осъществят първото зимно изкачване на Кангчендзьонга, но бяха загубили един от най-добрите си хора — Анджей Чок.
Искаше ми се да усетя духа на екипа, решил да изкачи третия по височина връх в света, при това през зимата. Бях очарована от стоическото спокойствие, с което подхождаха към катеренето, разбрах, че това е тяхната стихия. Хималаите бяха техният свят, а зимата — тяхното време за действие. В този отбор Юрек беше тарторът. 
Помня го. Крепък, здравеняк, с обрулено от вятъра и загоряло от слънцето лице. Очите му, макар и кървясали от умора, бяха топли и се усмихваха. Въпреки това изглеждаше потопен в тъга. Вече трета поредна експедиция губеше партньор. 
Високия си праг на болка доказа през зимата на 1985 г., когато покори два осемхилядника един след друг. Но дори Юрек Кукучка имаше граници на издръжливостта. В един от междинните лагери под върха, свит на кълбо, борещ се със студа, без да обръща внимание на измръзналите си стъпала, измъчван от треска, цяла нощ водил битка, за да запази последните искрици топлина в тялото си. Тогава го навестили халюцинациите. Струвало му се, че се намира в хижата при езерото Морско око в Татрите и води разговор с другарите си алпинисти. Говорели за онова „от другата страна на огледалото“. Всички алпинисти познаваха тази „тънка линия“. Юрек най-добре знаеше какво значи да се доближиш до нея, да докоснеш „другата страна на огледалото“. Неговите партньори също бяха наясно. За съжаление, много от тях я докоснаха за последно. 
След зимното покоряване на Кангчендзьонга с Виелицки Юрек прокара нов маршрут по южната стена на К2. Тук също загуби планински другар. Тадеуш Пьотровски падна от стената. 
През есента Юрек направи нов маршрут на Манаслу, а в началото на февруари 1987 г. осъществи първото зимно изкачване на Анапурна. Двата последни подвига извърши в компанията на младия си помощник Артур Хайзер. 
Остана му да покори последния от осемхилядниците — Шиша Пангма. Когато година по-късно забоде знамето и на този връх, завършвайки Хималайската корона, почти всички мислеха, че ще поиска да си почине, да се порадва на успехите си, да се отдаде на градинарство. Имаше множество награди и отличия, получи дори олимпийски медал. В Полша беше провъзгласен за Човек на годината. Беше станал световноизвестен. Би могъл да приеме, че е загубил битката с Меснер, който по-рано беше покорил всички осемхилядници, само че изкачванията на Юрек бяха осъществени с далеч по-добър стил.
Защо тогава се върна да изкачи южната стена на Лхотце? Тази планина вече я беше покорил. Много от най-доверените му приятели алпинисти бяха пробвали тази южна стена и се бяха провалили. Дори Меснер не беше успял. 
Настоящата книга ще ни помогне да разберем по-добре този аспект от характера на Юрек. Изпитвам признателност към авторите — Дариуш Кортко и Марчин Петрашевски — заради смелостта да разкрият личността на Кукучка в нейната цялост. Те не са се задоволили с познатата на всички, създадена за нуждите на медиите легенда. Вместо това са се постарали да покажат комплексността на човека. 
Юрек Кукучка беше смел и силен. Визионер. Неговата издръжливост беше легендарна. Беше знаменитост, но съумя да остане скромен. Имаше несравнимо висок праг на болка. Водеше битка с нея още от първите си грандиозни поражения по височините на Денали в Аляска и на Лхотце, опитваше се да излъже тялото си и да го тренира така, че най-накрая то да се превърне в добре смазана машина, която работи все по-качествено, колкото по-нависоко се изкачва той. Сякаш в планината намираше спокойствието, благодарение на което разкриваше пълния си потенциал.
Но Юрек беше обикновен човек. Имаше своите страхове и съмнения. Ядосваше се, отегчаваше се, а необузданата му амбиция ставаше повод за завист у другите. Завист, чиито ефекти той често усещаше. Ето защо, когато най-известният алпинист на всички времена, Меснер, се отказа от южната стена на Лхотце, това за Юрек беше покана.
За втори път го видях през късната есен на 1989г. в Тренто, Италия. Обядвахме в ресторанта на хотел „Еверест“, който беше пълен с алпинисти, пристигнали за филмовия фестивал. В залата нямаше човек, който да не познава Юрек. Всички го наблюдаваха, дори вероятно надаваха ухо на разговорите му, но гледаха да спазват дистанция, което свидетелстваше за уважение. Около него се беше образувала своеобразна буферна зона.
По време на срещата ни ми се стори отслабнал в сравнение с преди три години в Непал. Но ядеше с апетит ястията, които само италианците умеят да приготвят. Прошуто с пъпеш, ньоки със сметана. Към тях — теролдего от винарните в област Трентино. 
Бях напълно съгласна с начина, по който го описва Карлос Карсолио: „Невисок, с оредяла коса и коремче. Ако го види на улицата, човек не би се досетил, че това е най-добрият алпинист в света. Най-добрият в историята на хималаизма“.
Юрек съзнаваше ясно своето място в историята, но не се изживяваше като звезда, не виреше нос. Нямаше нужда от това. Не искаше славата да отвлича вниманието му и да му пречи. Изглеждаше още по-затворен, отколкото след завръщането си от Кангчендзьонга, но с блясък в очите. В Тренто още не знаех, че същата есен има намерение да изкачи Лхотце по южната стена. Не се издаде по никакъв начин. Може би защото продължаваше да изпитва парализираща тъга заради трагичната смърт на приятелите си под Еверест.
Смъртта на Кукучка на Лхотце порази целия катерачески свят. Несломимият Юрек? За известно време поляците изгубиха не само желанието да се катерят, но и вярата в собствените си възможности. Цялата страна го оплакваше. Той загина прекалено рано, имаше толкова причини да живее: двама синове, любяща съпруга, въвеждане в планините на новото поколение алпинисти, готвене за приятелите, прегръщане на бъдещи внуци. 
Важно е да се отбележи, че никой не подхождаше към живота по-сериозно от Юрек. Обичаше да казва, че „съдбата на всеки от нас е предначертана и няма да живеем нито минута повече от това, което ни е отредено. Няма да избягаш, колкото и да се опитваш“. 
Беше национално богатство, символ на смелост за безброй поляци, пример за бъдещите поколения алпинисти. В планините постигна всичко, което можеше да бъде постигнато. Но неговото наследство не ще намерим в долината, а в мразовития разреден въздух на най-високите световни върхове, непристъпни за онези, които не искат да се изкачат толкова нависоко, да поемат риска да се доближат до същия този вид гениалност. 
Ванда Руткевич, която загина едва три години по-късно, изрече утешителни слова за потъналите в скръб след смъртта на Юрек: „Не бива да се осмеляваме да даваме оценка на онези, които преследват опасностите из най-високите планини на света, и да изискваме от тях да разкрият какъв е смисълът на това, което вършат. Когато плащат най-високата цена за своята страст, трябва просто да си спомняме за тях…“.
Тази биография е написана именно така — с уважение и разбиране, с чувство за хумор и емпатия. Подобно на самия ѝ герой тя е майсторски направена в изкусен стил.
 
Бърнадет Макдоналд
 

  • Октомври 1989 година. Йежи Кукучка в четвърти или пети лагер на седлото на Лхотце

 

PARADISE – РАЙ


Средата на септември 1989 година. Йежи Кукучка се намира в лагера в подножието на залепената за Еверест планина Лхотце. Един от най-известните алпинисти в света. Вторият след Райнхолд Меснер, който завършва Хималайската корона — всичките четиринайсет върха с височина над 8000 метра. На единайсет от тях прокарва нови маршрути, на един застава сам, четири покорява през зимата, седем — в алпийски стил или бързо, с малък екип, без междинни лагери.
Но е втори.
Южната стена на Лхотце — голямото предизвикателство на Хималаите. Никой досега не е успял да я покори. Дяволски трудна е. 
Лхотце, четвъртата по височина планина в света, се издига на 8511 метра над морското равнище. Срасната със съседа си Еверест. Има два върха — главния Лхотце и малко по-ниския Лхотце Шар (8386 м). И две огромни стени — западна, която се извисява над ледника Кхумбу, и южна, неимоверно трудна. Южната представлява скален зид с дължина единайсет километра и височина над три километра.
Ето няколко описания на южната стена от първо лице: 
„Гигантска. Не би могъл да я заснемеш дори с широкоъгълен обектив. Трябват ти поне двайсет километра отстояние, за да я обхванеш цялата“, казва хималаистът Ришард Варецки. 
„Разпънахме лагер под южната стена, но тя не се виждаше. Покриваше я гъста мъгла. На сутринта времето се оправи, някой излезе пред палатката. Погледна нагоре и изруга: Мамка му!. Другите наизскачаха от палатките, заинтригувани. Всеки вдигаше глава и повтаряше същото: Мамка му!. Такова впечатление прави“, спомня си Кшищоф Виелицки. 
„Три километра отвесно разположен терен. Синоним на стена, която не може да бъде покорена. Толкова хора са загубили живота си тук…“, споделя Артур Хайзер, който през 2013 г. ще загине на масива Гашербрум I в Каракорум. 
„Никога не съм изпитвал по-голям страх“, добавя Ришард Павловски, покорил десет осемхилядника. 
„Много пъти съм мислил за тази стена“, лаконичен е Йежи Кукучка.
Мисли за нея все по-често. През пролетта на 1989 г. Райнхолд Меснер организира експедиция. Най-добрите хималаисти в света трябва най-накрая да покорят южната стена на Лхотце. В екипа липсва Кукучка, не е поканен. Той се преструва, че му е все едно, но огорчението му си личи в разговорите с приятели. 
Когато Меснер се отказва, Кукучка вече знае. Трябва да покори южната стена. Това ще затвърди превъзходството му, ще бъде постижение на постиженията, ще запише името му в историята. Сега или никога.

ЧУДЕСЕН НАЧИН ДА УБИЕШ СКУКАТА

Краят на август 1989 г. За Катманду излитат алпинистите Йежи Кукучка, Ришард Павловски и Ришард Варецки от Шльонск, Мачей Павликовски от Закопане, Пшемислав Пясецки от Познан и Томаш Копиш от Варшава. В екипа са още радиотелеграфистът Лешек Чихи, лекарят Михал Кулей, журналистката от катовицката регионална телевизия Елжбета Пентак, оператори и снимачен екип от Италия — общо четиринайсет души.
Палатките на базовия лагер разпъват в началото на стената, на височина 5200 метра над морското равнище. Организацията на живота в лагера си личи от снимките. Пране, готвене, чистене, а щом наближи времето за хранене, непалският помощник-готвач се провиква на полски: „Хайде на коритото!“. Докато обядват, си припомнят любимите си полски ястия — традиционната супа журек и печен свински джолан.
Веднъж седмично, в девет вечерта, имат връзка с Полша през Австралия. Пет часа по-рано е разговорът с Катманду. По време на рапорта дават сведения за случващото се в базовия лагер, включително как лекарят успешно извадил зъб на радиотелеграфиста без упойка. 
Не престават да се шегуват. Мачей Павликовски, който е в Хималаите за девети път — младите алпинисти от клуба в Закопане го наричат Хималайския дядка, — губи каската си по време на изкачването и навива около главата си кърпа, с която прилича на селянка, а в лагера му лепват прякора Мачейка.
Томаш Копиш не иска да се държи сериозно пред камерата. Според него експедицията с всичките тези телевизии е странна. „Отстрани, отзад, отпред, направо не знам как да се държа. За капак са решили, че експедицията ни не е достатъчно драматична, и ни карат да се пускаме с парапланери. Още се възстановявам след последния скок, посинен съм. Но и радостен, защото утре излизам в планината и най-вероятно телевизията няма да дойде. Ще бъде голямо събитие за нас. Ще можем да се покатерим на спокойствие и да си отдъхнем.“ 
Но във филма не се вижда всичко. Парапланерите, новост за времето си и чудесен начин да убиеш скуката, са донесени в лагера от французина Ив Балу.
„Полето, от което започвахме полетите, беше осеяно с остри камъни — спомня си Елжбета Пентак. — Докато се засилваш с парапланера, трябва да гледаш крилото, а не в краката си. Ришо Павликовски падна и си нарани коляното, едва ходеше. После се наложи да седи на един бидон и да чете книга, а краката му бяха обездвижени с помощта на два големи камъка, които изпълняваха функцията на ортопедична екстензия. Юрек ми вдигна скандал, защото сме имали сериозна работа, а аз съм си измисляла развлекателна програма. Взе ми парапланера и го скри, за да не ни изкушава повече.“ 
В екипа се усеща напрежение. Хималаите не са Татрите. В Татрите катеренето е бързо. Само нагоре, до върха. В Хималаите трябва да започнеш игра, като в шаха. Да прецениш опасността, например къде би могла да падне лавина и дали разломите в леда няма да ти преградят пътя. Да предвидиш време за аклиматизация. Да изработиш стратегия: проправяне на път, логистичен план, междинни лагери, оборудване на палатките със запаси от газ, храна, поставяне на осигурителни въжета.

  • Участниците в експедицията „Лхотце ’89“ устройват базов лагер в подножието на стената на височина 5200 метра над морското равнище.

 

Алпинистите правят курсове нагоре-надолу, нагоре-надолу. Печелят височината метър след метър, като при обсада. Борят се с вятъра, с ниската температура, с ограниченията на човешкото тяло. И това може да трае със седмици. 
Дали ще им стигнат времето, храната, търпението?

БДИШ НАД МЕН, ГОСПОДИ

Кукучка е тревожен. Експедицията не върви по план. Времето е ужасно, устройването на всеки следващ лагер изисква голямо усилие. Самият Юрек не се чувства добре. Още в началото на изкачването за малко да загине. 
Лагер 1 е на височина 5800 метра. На сутринта Кукучка излиза пред палатката. Вали леко, снегът е мек. Той тръгва да се катери, но въжето изведнъж се къса. Записва в дневника си: „Политам, опитвам се да запазя равновесие. Махам с ръце, крещя: Бооожее! След десет-петнайсет метра ръката ми хваща някакъв стар парапет. Задържам се. Бдиш над мен, Господи. Подари ми втори живот. Сърцето блъска като чук. Без малко…“.
Бележка от 16 септември: „Боли ме главата в областта на челото и нещо ме свива стомахът“.
19 септември, от стената на Лхотце: „Още в шест сутринта се чува удрящият в палатката сняг. Трудно ми е да стана, все едно не съм се аклиматизирал (или не съм в кондиция), но при Ришек [Павловски] виждам същото. Трудно се става. В осем решаваме да изчакаме един ден, докато условията се подобрят. Вечерта се показва синева, надежда за хубав ден. Подготвяме всичко за утрешното излизане“.
Но времето не се оправя, трябва да се върнат в базовия лагер. Недоволството нараства. „26 септември. Какво става!? Борим се за лагер 3 вече десет дни! А това е най-лесният участък по цялото трасе. Започвам да се притеснявам. Минава трета седмица, а не сме дори на половината път. През цялото време си мисля за Татрите и за маршрута Велке Заченче. Кого ли да избера за партньор? Засега не казвам нищо на никого.“ Впечатления от другарите му: „Ришек не ми харесва особено. Постоянно се крие зад нечий гръб, все е след някого“. За Пшемек Пясецки и Мачек Павликовски: „Нещо ми подсказваше, че у тях има една прекомерност, но разбира се, не можех да го кажа“.
Последният ден на септември донася промяната. „Това е! Усещам истинско хималайско есенно време. Различен аромат на въздуха, по-хладно, синева на небето. Отивам на ледника да направя снимки и да се помоля. Намирам човешки останки, изцяло оглозгани от гарваните. Решавам да не споменавам за това до края на експедицията, а по-късно да ги погреба.“
Взема решение за партньора. Ако покори върха, ще бъде с Ришард Павловски. Времето позволява бързо да устроят последните междинни лагери: четвърти и пети, на височина около 8000 метра. Оттам ще атакуват. 
16 октомври, последен запис в бележника на Кукучка: „Събуждаме се в четири. Готвене, кафе, закуска и обратно в спалния чувал. Горе бучи, сякаш сме под някакъв насип, през който постоянно преминава тежкотоварен влак. Невероятни пърхави дантели от сняг се ветреят над билото, бученето нараства, а за контраст, направо дразнещо, целият хоризонт синее. Какво да правим? С всеки изминал час униваме ли, униваме… Вечерта започваме да обмисляме слизане. Бученето откъм билото се засилва. Така става, когато атаката е предвидена за неделя. Палатката свисти през цялата нощ. И това бучене! Изглежда, че вятърът слиза надолу.
Налягането се покачва. Какво става! Усещам, че загубихме първия рунд: състезание с времето преди есенните вихрушки. Остава само да се молим за пролука между ветровете. Светкавично решение, бързо слизане в базовия лагер. Елка [Пентак] и Витек [Оклек, операторът] напразно чакат за интервю“.

  • До последния момент Кукучка не знае с кого ще атакува върха. Накрая решава, че ако ще покорява Лхотце, ще е само с Ришард Павловски (на снимката вдясно). 

Вятърът утихва. Базовият лагер още спи, когато Кукучка и Павловски напускат палатките.

НАТРАПЧИВАТА МИСЪЛ, ЧЕ ЮРЕК ГО НЯМА

Октомври в Истебна. Прекрасно слънце, жълти листа се стелят по двора пред дървената планинска къща на семейство Кукучка, разположена в района Вилче. Цецилия Кукучка, жената на Юрек, прекарва тук уикендите със синовете им. Мачей е на десет и му е време да се връща на училище, но е толкова красиво, че би било жалко да приберат и четиригодишния Войчех обратно в Катовице. Малкият остава в Истебна с леля си. На 24 октомври в четири сутринта изведнъж се събужда с плач. Разказва на леля си съня, който го е събудил: „Бяхме с татко в асансьора на нашия блок и той натискаше копчетата, защото искаше да го спре, но асансьорът не спираше. Татко викаше: Аларма, аларма!“.
Варецки в базовия лагер под Лхотце в два сутринта: „В полусън започвам да си мисля как след смъртта на Юрек ще има много формалности, ще трябва да уведомим всички. И изведнъж се удрям по челото: Какви мисли ти минават, човече! Полудя ли? Че момчетата са горе в планината, нищо не е станало“.
Но до сутринта няма да мигне повече. Натрапчивата мисъл, че Юрек вече го няма, се връща като бумеранг.
Игнаци Валенти Нендза, ръководител на Кукучка още от скаутските години, сънува в Катовице: „Видях Юрек облечен със сив пуловер на черни геометрични фигури, стоеше пред къщата им в Бескидите. Беше застанал зад плета, а синовете му пред къщата. Аз бях с момчетата. Здрасти, Юрек! Ти какво правиш тук? Не си ли на експедиция?, викам. А той: Дойдох за малко и пак се връщам там. А ти заповядай след 28 дни. И край. Подскочих в леглото, жена ми се събуди. Казах ѝ: „Току-що Юрек ме навести, запомни добре тази дата“. 
В лагера под Лхотце Елжбета Пентак ляга в празната палатка на Кукучка. По-голямата част от лагера е вече събрана. Без значение дали Кукучка и Павловски ще покорят върха, останалите трябва да се приготвят за тръгване. В планината започват да се откъсват лавини. „Посред нощ някой спусна ципа на палатката. Влезе Юрек — спомня си Пентак. Ти ли спиш тук?, попита ме. Спи си, аз ще отида при момчетата. Разбудих се. Какво му става? Палатката си е негова. Облякох се и излязох на въздух. Тъмно, няма никого, само при Варецки беше запалена лампата.“
Цецилия Кукучка: „А аз нищо, никакво предчувствие, никакво усещане. Само тревожност в сърцето“. 
В базовия лагер се сменят на бинокъла. Какво се случва там горе, вече повече от денонощие няма връзка с момчетата. На 24 октомври следобед на склона се вижда мъничка точица. Една точка — един човек. Пентак: „Бях сигурна, че е Юрек. Какво ли е станало с Ришек? Силен е, ще се справи, многократно е прекарвал нощта на височина над 8000 метра. Господи, какво ли е станало?“.
Точката се движи бързо, слиза, но защо не реагира на опитите за връзка? Насреща излиза помощна група: Мачей Павликовски и Пшемислав Пясецки, за всеки случай. Часове в очакване, предположения. Какво се е случило, кой е останал горе? Напрежение, сякаш оперират най-близкия ви човек. Не се знае дали ще оцелее, а вие чакате в коридора. Цигарите не помагат. Помощник-готвачът се опитва да дава утеха, но какво може да направи той? „Одиди — казва, — сестро, не се тревожи.“ И носи чай на Елжбета. 
Най-накрая момчетата от базовия лагер стигат до точката. Кратко съобщение по уоки-токито: „Юрек е паднал. Ришек иска да остане в горния лагер, да си почине“. 
Пентак: „Започнахме да крещим, че трябва да слизат веднага, че така е по-безопасно. Искахме да разберем какво и как се е случило. Но отговор нямаше. Там е студено, височина, умора, действителността прелива в илюзия. Знаехме, че повече нищо няма да чуем“.

  • Южната стена на Лхотце с обозначения маршрут на изкачването. Мястото на смъртта на Йежи Кукучка е маркирано с хикс.

 

Всички са вече в базовия лагер. Павловски разказва, че на 400 метра от върха Юрек започнал да пада. Скъсано въже. Точка. 
След това продължава: „Тръгнахме на 24 октомври от 8000 метра. Сварихме в канчето малко вода за чай, хапнахме по едно шоколадово блокче и започнахме да се изкачваме. Времето беше прекрасно. Юрек водеше. Придвижвахме се по единично въже, което всъщност умишлено развихме, за да са по-дълги участъците и да можем по-бързо да взимаме разстоянията. Катерехме труден терен. На едно място, откъдето тъкмо щяхме да излезем на доста лесно снежно било, Юрек се свлече. Започна да пада. Изглеждаше, че осигуровките, които беше поставил, ще сработят. Но започнаха да се измъкват една след друга. Прелетя покрай мен. Падна заедно с уоки-токито, затова нямаше връзка. Не чух никакъв вик. Стегнах се, очаквайки да ме повлече надолу, защото бяхме вързани за едно и също въже. Но на някакви два метра над мен въжето беше прерязано от острия ръб на скалата. Това ме спаси. Юрек падна в котела в подножието на стената“.
В книгата „Вкусът на планините“ Павловски продължава: „Ако въжето не се беше скъсало, имаше голяма вероятност и аз да полетя след Юрек. И да го бях задържал, едва ли би оцелял. Пада поне 100 метра. Скалата беше почти изцяло отвесна. Рядко се случва някой да оцелее след падане от 20 — 30 метра, да не говорим за сто. Просто се разбиваш в скалите. Друго е, когато се спуснеш по снега или леда или увиснеш върху въжето“.

СТЕНАТА РЕЖЕ ОСТРО

В базовия лагер под Лхотце търсят Кукучка. В стената има вдлъбнатини, издатъци. Може да е паднал някъде долу и да лежи на някой скален перваз, потрошен и в несвяст, но жив. Надеждата умира последна, но логиката побеждава. 
Пентак споделя: „По-късно лекарите ми казаха какво се случва с човек, който пада от такава височина. Понякога ледникът изплюва такива човешки останки, телата са потрошени. Стената реже остро“. 
Със сигурност е загинал, никой не би оцелял след падане от такава височина. Но тялото на Кукучка го няма, не успяват да го намерят. По всяка вероятност е паднало в някоя цепнатина на ледника. 
Прощават се символично. На стената над базовия лагер колегите издълбават в скалата фамилията му, запалват фенерите. „Големи мъжаги, всички плакахме — спомня си Пентак. — Чувствахме се изгубени, останахме без водача си. Варецки нареди да събираме лагера.“ 
Но преди завръщането трябва да се разберат. Официалната версия ще гласи следното: Тялото на Кукучка е намерено и погребано в ледниковата цепнатина под Лхотце. Това е важно заради жена му и децата. Между „загинал“ и „изчезнал“ има голяма разлика. Без тяло няма пенсия и обезщетение. Трябва да се чака пет години, докато съдът не потвърди смъртта. Всички участници в експедицията са съгласни, че така е по-добре. 

Свързване с Полша:
— 9 N1ММ SP9PT. Слушам те, докладвай. 
— Днес върху склоновете на височина 5400 метра беше намерено тялото на Йежи Кукучка. След това беше пренесено до базовия лагер и погребано. Край.
— Прието QTC. 

Пентак: „Прибирахме се посърнали, опечален кордон. Хората от селата излизаха и изказваха съболезнования. Усещаше се голямо вълнение. Във фоайето на хотела ни в Катманду висеше голяма снимка на Юрек с траурна лента. Кой я беше закачил?“.

Цецилия Кукучка: „25 октомври, Мачек беше на училище. Звъни се на вратата. В коридора Януш Майер, по това време председател на Високопланинския клуб, заедно с жена си. Главите наведени, не ме поглеждат. Веднага разбрах. Приех вестта спокойно. Не можех да заплача. Седнах на дивана, те нещо говореха, но не знам какво точно. Бях като вцепенена. Юрек мъртъв? Как? Нали винаги ми обещаваше: Не се тревожи, ще се върна“.
На 26 октомври всички вече знаят. Водещият на „Телевизионен дневник“, най-гледаното информационно предаване на полската телевизия, анонсира най-важните новини: 
Градим здравите основи на единна и неразделна Европа, това е водещата мисъл за министрите на външните работи на страните от Варшавския договор. 
Десето събрание на Сената, дебат върху бюджетния проектозакон.
Секретарят на Италианската социалистическа партия Бетино Кракси и бивш премиер започна преговори във Варшава. 
Свлачище в Сао Паулу, има жертви.
От Хималаите пристигна трагична новина. Загинал е един от най-големите алпинисти на нашето време – Йежи Кукучка. 

В студиото е Анджей Пачковски, председател на Съюза на полските алпинисти: „Изчаквахме с обявяването на тази информация, защото трябваше тя да бъде потвърдена. Днес вече знаем. Тялото на Йежи Кукучка е намерено в подножието на стената. Колегите му от експедицията са го погребали в ледника под южната стена на Лхотце“.

Войчех Куртика, приятел на Кукучка и негов спътник в много експедиции, споменава във филма „Скъсаното въже“ на режисьора Марек Клосович: „Съседът ме хвана на входа. Господин Войтек, господин Войтек! Чухте ли? – Какво? – Как какво? Нищо ли не знаете? Ами за Юрек Кукучка! Помислих, че става дума за някакъв пореден успех. А той: Юрек Кукучка е загинал“.
„Подкосиха ми се краката — продължава Куртика. — Останах край входа още дълго, не бях в състояние да помръдна. Смърт в планината и Юрек — абсурд! Има хора, на които смъртта не им приляга.“

ДОНЕСОХ ПРИЯТЕЛЯ СИ В ПЛИК

Пресконференция на варшавското летище. Най-напред обичайните въпроси, след това става напечено. Журналистите искат да видят тялото на Кукучка.
— Няма такива снимки — отвръща Пентак.
— Защо няма, след като с вас е имало снимачен екип?

  •  Хималаите, районът на Кхумбу, тибетска ступа с паметна плоча с имената на трагично загиналите полски алпинисти: Рафал Холда, Чеслав Якел и Йежи Кукучка. На фона на южната стена на Лхотце 

 

Пентак е остра с колегите си от другите медии: 
— Не съм снимала тялото. За какво би послужила такава снимка? Знаете ли как изглежда тялото на човек след подобно падане? На кого бихте искали да го покажете?
— Поне снимки от погребението!
Варецки прекъсва размяната на реплики. Показва уверение, издадено от консула в Катманду. 
— Тръгнахме заедно за Лхотце, бяхме приятели. Какво да ви отговоря сега… Донесох приятеля си в ето този плик.
Пентак: „В продължение на десет години никой от нас не обели и дума относно това, което се случи в действителност“.
Членовете на Високопланинския клуб се събират в жилището на Ришард Варецки на улица „Гливицка“ в Катовице. На водка и приказки. За какво му беше на Юрек тази стена, нямаше смисъл, какво още искаше да докаже? Защото Меснер не го включи в европейската експедиция за Лхотце през пролетта, ами покани Кшишек Виелицки и Артур Хайзер.
Обсъждат и Павловски, може и да не е станало точно така, както той казва. Ами ако е срязал въжето, щом е видял, че Юрек пада? И къде е краят на въжето, което уж се е скъсало? Защото, когато се скъса въжето, при теб остава другата част. Тогава защо твърди, че е изхвърлил своята половина?
Павловски: „Никой не посмя да ме обвини в лицето, но зад гърба ми говореха. Ако ме бяха питали директно за въжето, щях да им кажа, че го изхвърлих. Бях на височина от 8000 метра. Сам. Мислех само как да сляза възможно най-бързо, стараех се да нося възможно най-малко ненужен товар със себе си. Не се отнасях към това въже като към свети мощи. Нито го приемах за улика. Какво още да кажа в своя защита?“.
Години по-късно Павловски разказва на журналистката Гражина Потвур в книгата „Вкусът на планините“: „Така може да говори само човек, който никога не е катерил. Ако партньорът ти започне да пада, не се страхуваш. Видях как Юрек вкарва клиновете и прокарва въжето. Бях сигурен, че ако нещо се случи, осигуровката ще издържи. Клиновете се забиват през няколко метра. Би трябвало да захване ако не на първия, то на втория. Когато виждаш, че продължава да пада, имаш части от секундата да реагираш. Стягаш се. Притискаш се до стената, блокираш въжето. В случая нямаше време. Помня, че се стегнах в очакване да ме завлече. Видях как осигуровките се измъкваха и как Юрек падаше все по-бързо. Бях ужасѐн, но нищо не можех да направя“.
А ако имаше повече време? Тогава би ли спасил себе си?
Павловски: „Ако съм убеден, че някой съзнателно върши глупости и ме излага на риск, бих рискувал да срежа въжето или да се отвържа. Преди катерех в Шотландия с един англичанин. Почти отвесна, ледена стена, а той се движи през цялото време без осигуровка. Казвам му: Слушай, приятел, вземи да забиеш нещо, клин за лед, клема вкарай… каквото и да е. Той нищо, продължава нагоре по леда. Ако полети, няма спасение. Продължих да го осигурявам, но се развързах. Така, за всеки случай“.
Елжбета Пентак: „Много спекулации, много въпроси. Но единственият, който знае какво се е случило, е Ришо Павловски. И трябва да му се вярва“.
„Нямам претенции към Ришек — казва Цецилия Кукучка. — Дойде при мен веднага след като се прибра от Катманду. Но не помня много от този разговор. Каза, че са се измъкнали всички осигуровки, но може би Юрек не е имал достатъчно сили, за да забие добре клиновете. Може би… станало е. Мислех само за това, че Юрек вече го няма.“
 
СЪДБАТА НИ Е ПРЕДНАЧЕРТАНА

Втори ноември. Погребална литургия в катовицката катедрала. Светият дом се пука по шевовете. Вестник „Работническа трибуна“ записва какво говорят хората за Кукучка:
Беше велик поляк.
Мой колега от Богучице.
Беше скромен, но в същото време стоеше над всички. 
Вярваше в Бог, в съдбата. 
За такава огромна слава си беше напълно нормален.

Валенти Нендза чува друго:
Получи това, което търсеше.
Защо му беше да се бута там.
Глупав беше и толкоз.
Добре че архиепископът на Горен Шльонск Дамян Зимон акцентира в траурното си слово: „Планините привличат хора, които търсят духовни ценности в живота си“.

Цецилия Кукучка вече е свикнала, че мъжът ѝ няма гроб, има само символична плоча на църковния площад в Истебна, дарение от приятели. Там пали свещи. Двайсет и седем години по-късно почти всеки ден разговаря с Юрек.
„Когато ми е трудно, го моля за помощ — казва. — Често чувствам, че е до мен. Най-силните моменти на близост със съпруга си усещам в Хималаите. Представям си го в облаците и си мисля: И за какво ти беше всичко това?“
Нендза казва за нея: „Прекрасна жена, много дейна. Не се омъжи повторно, сама отгледа момчетата. И продължава да обича Юрек. Взе го в комплект с планините. Веднъж ми беше споделил на чашка: Късметлия съм, защото провидението ме пази. Но съдбата на всеки от нас е предначертана и няма да живеем нито минута повече от това, което ни е отредено. Няма да избягаш, колкото и да се опитваш“.

Преди почти всяка планинска експедиция Кукучка започва дневник. Сухи записки за успехите, партньорите, самочувствието, времето. Рядко за собствените си чувства и размисли. 
Преди експедицията на Лхотце за първи път слага посвещение в началото на дневника си:
1. На онези, които са останали завинаги в планината.
2. На близките, които не дочакаха завръщането на моите приятели.
3. На приятелите, партньорите и особено на онези, които така и не се върнаха (останаха завинаги в планината).
4. На синовете и съпругата ми.
5. На онези, които остават в тревожно очакване (на най-близките си).
Но най-важно е мотото. За какво ли е мислил? За планината, за съдбата, за семейството си? За вече преживяното или за това, пред което му предстои да се изправи? Какво е искал да каже, когато в базовия лагер под Лхотце е взел химикалката и е написал две думи: „Paradise — рай“?

  • Йежи Кукучка на Броуд Пик Мидъл (8011 м), в далечината се вижда К2.

 

Подобни Заглавия
Звезди и бури
. „Животът – този разкош на битието.“   През 50-те години на XX век френският планински водач Гастон Реб...
Цена: 16,00лв.
Свирепа арена
. Трогателно, вълнуващо и вдъхновяващо четиво за духа на приключенството, който вечно търси нови катерачни ...
Цена: 19,00лв.
Бяла самота
Нанга Парбат – там, където Райнхолд Меснер стана такъв, какъвто е. За Меснер Нанга Парбат е много специална...
Цена: 20,00лв.
Моите планини
„Валтер Бонати беше последният и най-значим представител на класическия алпинизъм“. Това са думи многократ...
Цена: 16,00лв.
Издателство Вакон © 2022 - Изработен от iSenseLabs