Моите планини

 

 

 

Да произнесеш името на северната стена на Гранд Жорас, означава да мислиш за „един от трите последни и най-големи проблема на Алпите“. Такава бе дефиницията на най-добрите алпинисти от времето на първото є преодоляване, сравнявайки я със северната стена на Айгер и северната стена на Матерхорн (Червино). Десетилетия наред тази гола и студена скалиста троица събираше в себе си като във фокус есен- цията на понятието „алпинизъм“, упражнявайки магическа власт над катерачите, и по мое мнение, макар и да изминаха толкова години от първото є изкачване, нейният ореол още не е помръкнал. Нещо повече. Днес, когато развитието на алпийската техника заличи от планинарския жаргон думата „невъзможно“, мисля, че тази тройка блести още по-ярко – строга и внушаваща благоговеен респект. Ще минат нови десетилетия, ще дойдат нови поколения алпинисти и наред с днешните модерни средства за катерене кой знае какви още технически нововъведения ще намалят морално-волевата стойност на катеренията, но въпреки това е сигурно, че онзи, който ще пожелае да премери силите си с препятствията, каквито представляват стените на тази митична троица, ще трябва да притежава сърце и воля, подобни поне на тези на Касин, Петерс, Хекмайр, Шмит и неколцина други първи завоеватели. Ето защо считам несравнимата тройка – северната Гранд Жорас, северната Айгер и северната Матерхорн (Червино), за най-трудния изпит за алпийската зрелост, връх на човешката смелост в абсолютния смисъл на думата. Коя друга стена може да послужи за по-добро представяне от северната на Гранд Жорас?

От опит знам, че да попаднеш под притегателната сила на реброто Уокър от северната стена на Гранд Жорас, е най-чудесното и същевременно потискащо нещо, което може да изпита един алпинист. За младеж, какъвто бях през 1949 г., изглеждаше направо абсурдно да мисля да се изкача на това ребро, за да възвърна душевното си равновесие. Любопитно и почти необяснимо е даже за самия мен как съм могъл да изпитвам толкова силно притегляне към този тип планина. Всъщност знаех само фотографския образ на нейната ужасяваща структура и бях чел описанието на увлекателната є алпийска история. Не ми се беше случвало с никоя друга планина да изпитвам толкова силно желание да я изкача, преди да съм я видял как изглежда в действителност. Освен това в този случай изглеждаше наистина абсурдно, че си бях наумил да изкача именно стената, събрала у себе си всички трудности на високата планина, след като си давах сметка, че съм още новак в катеренето, невлязъл в допир с гранита, леда, височината и суровата среда, както и всичко друго, което носи едно такова изкачване. И въпреки това реших! Но често пъти страстта, подпомогната от щастието, върши наистина чудеса. Мога да твърдя това, защото почти несъзнателно целият този алпийски сезон премина за мен под знака на северната стена на Гранд Жорас, докато най-сетне успях да я победя същото това лято.

Започнах с шилестите зъбери на познатата Гринета, както практикуват всички ломбардски алпинисти, след което реших да премина към изкачването на Адамело и на края на юни осъществих повторното изкачване на извънредно високия и труден доломитен маршрут до върха на югозападната стена на Кроз дел Алтисимо, висока около хиляда метра. През юли се прехвърлих на високите и често заледени гранитни стени на дела Мазино-Брегаля. Като последна стъпка в тази старателна подготовка за голямото изпитание в началото на август изкачих върха на Гранд Жорас по хубавия и класически хребет на Ирондел (Лястовиците) с цел да се запозная също така предварително със спускането по неговия сложен нормален път. След това не ми оставаше друго, освен да дочакам големия ден, определен за първата десетдневка на август.

Следобед на 7 август заедно с приятеля ми Камило Бардзаги направихме първото разузнаване по ледника Лешо на подстъпите към северната стена. Раниците ни бяха напълно заредени за голямото изкачване. След дълго лутане сред ледените сераци най-сетне открихме един добър изходен пункт за влизане в стената, където за голяма наша изненада видяхме в началото на ледника следи от неотдавна издълбани в леда стъпки (същата вечер, когато се върнахме в хижата „Лешо“, ни уведомиха, че преди няколко дни една свръзка французи е направила безуспешен опит да атакува стената). Оставихме раниците близо до изходната точка и се завърнахме в заслона не много очаровани от разузнаването, тъй като стената се оказа буквално пълна с вода от топенето на падналия предишната нощ сняг.

На следващия ден зората ни свари отново върху ледника. След дълго търсене на раниците, които сякаш бяха изчезнали, най-сетне ги намерихме и ускорихме крачката, за да наваксаме изгубеното време. Стигнахме долината под връх Уимпър и се изкачихме до изходния пункт. Тук ни очакваше горчиво разочарование – огромният серак, по който бяхме се изкачили вчера, за да търсим проход, беше се откъснал целият и на мястото му имаше куп от зеленикави ледени блокове.

Завързах се по средата на шейсетметровото въже, като оставих двата му края на Бардзаги, и започнах да изкачвам късия леден склон, станал несигурен под тънкия пласт подгизнал сняг, който го покриваше. Въобще имахме щастие, че поне не беше замръзнал през нощта, защото иначе стичащата се от вчера по стените вода щеше да се превърне в непреодолима поледица.

След като се изкачихме до горната преспа, която заобиколихме леко отляво, достигнахме за късо време до един голям вертикален процеп, висок около сто метра. Изключително трудното му изкачване, което е по първоначалния маршрут на Касин от 1938 г., не бе повторено от никой през следващите четири изкачвания на този северен ръб. Дотук главната ни грижа бе да преодолеем във възможно най-кратко време зоната на ледопада, в която срутващите се отгоре парчета лед тупаха непрестанно наоколо, пронизвайки въздуха със страхотно свистене. Загрижен разгледах превърналата се в леден душ отвесна скала, без да открия нищо утешително с изключение на един оставен от Касин клин, който стърчеше към небето сред потока от блестящи капки вода. Стигнах до него и забих по-горе друг, след това още няколко, защото отсечката се оказа наистина трудна и страшно хлъзгава. Скоро дрехите ми се намокриха напълно, както и въжетата, които бяха конопени. Те се втвърдиха така, че престанаха да се хлъзгат през карабинерите. Това ме принуждаваше към непосилно напрежение, вследствие на което се наложи да оставя раницата. Опитах се да я изтегля отгоре с едно въженце, но и то, напоено с вода, така се триеше в скалите, че и тази операция се оказа невъзможна. Най-сетне Бардзаги ми се притече на помощ и я натовари на гърба си върху своята, като ме настигаше на всяко спиране с помощта на двете въжета, с които го набирах непрекъснато нагоре. По този начин стигнахме почти до края на отвесния пасаж, на няколко метра от който ни очакваше най-трудната отсечка на целия ръб Уокър – гладка заоблена и надвесена цепнатина. От описанието на Касин знаех, че се продолява на триене отвътре с натиск на дясната ръка и с крак върху заобления є ръб, без възможност за забиване на какъвто и да е клин под непрестанната угроза да полетиш в пропастта. Автентичен „мове па“, какъвто човек би очаквал по-скоро като кулминационна точка на изкачването по доломитна планина, отколкото на такъв маршрут, който и без това представлява цяла енциклопедия от трудности. Когато стигнах в подножието на тази цепнатина, поколебах се дали да започна изкачването є. Но като си помислих, че след нея стената става полегата, реших да тръгна и се обадих на другаря си да отпусне въжето. Изкачих страшно трудно около шест метра до най-гладката точка на цепнатината и тук стана тъкмо това, от което се опасявах и което беше причина за колебанието ми. Силното триене на въжетата ме отдръпна от хватката, станала двойно по-несигурна поради напоените ми с вода дрехи. Те започнаха да се хлъзгат по и без това хлъзгавия ръб на цепнатината и съвсем не ми помагаха при триенето, което упражнявах с цялото си тяло при пълзенето, така че усещах как непреодолимо се свличам над пропастта. Останах няколко минути в това съвсем неудобно положение, от което вече не ми беше възможно да се върна назад. От последния клин ме деляха не по-малко от двадесет метра. Чувствах се загубен и най-лошото без съмнение щеше да се случи, ако със сетни сили не бях успял да мобилизирам неподозирана у мен енергия. Измъквайки се всячески с гърчене като червей, успях, опирайки се върху скалата даже с лицето си, педя по педя да се изкача по адската цепнатина. В същия момент сякаш провидението ми изпрати още един клин, останал от Касин. Преминах около четири метра вдясно, докато стигнах на удобно за почивка място, самоосигурих се с въжето на един клин и избухнах в неудържим плач. Сега преценявам, че преминаването на ръба на тази цепнатина е най-трудното препятствие, срещано от мен в планината, не само поради техническата є сложност, но и поради условията, при които трябваше да я преодолея. Щом се посъвзех, обадих се на другаря си да ме последва. Той се издигна на няколко метра, но по едно внезапно дръпване на въжето усетих, че изтощен и увлечен от тежестта на двете раници, се е откъснал над пропастта. Положих нечовешки усилия, за да го задържа, докато той успя с пандюл да се залови и прилепи отново към цепнатината. Спуснах го към основата, за да си почине и да намери начин да ми изпрати горе раниците, но той, какъвто си е упорит, се опита да се изкачи по същия начин и изхвъркна отново в празното пространство. И ето че веднага след това дойде изненадващият обрат – Бардзаги ми предложи да изоставим изкачването. Трябва да си призная, че това предложение в момента ми беше добре дошло, но чувствах че не мога да го приема, поради което започнах да убеждавам другаря си да опита отново, като му давах съвети какво да прави. Но напразно. Той не се чувстваше повече способен да продължи. Анализирах положението от всички страни и се убедих в необходимостта да изоставя толкова мечтаното от мен изкачване. През моите очи на победен северната стена на Гранд Жорас сякаш стана още по-сурова и недостъпна. Чувствах се така отчаян, че престанах да изпитвам каквото и да било желание да се върна отново тук. Хвърлих последен поглед към зъберите над мен и започнах първото от цяла серия спускания на рапел, като всеки път рискувах да остана без въже – толкова трудно стана да се набира то поради втвърдяването му. Бяхме стигнали до ледника, когато внезапно ни разтърси силен тътнеж, който ни накара да се обърнем към стената, огряна от последните слънчеви лъчи. Беше дяволски красива и ни бе победила. Тази гледка възвърна у нас, макар и бледо, желанието да се върнем горе. Така постепенно попаднахме отново под магията на северната стена на Гранд Жорас.

Нощта ни изненада, преди да стигнем до хижата „Лешо“, и точно тогава Бардзаги падна лошо и си изкълчи десния глезен, което провали окончателно остатъка от летния му отпуск. Хранителните ни припаси започнаха да привършват, поради което няколко дни след това, когато кракът на Бардзаги, макар още болезнен, се оправи, решихме да се върнем в Курмайор. Преди да тръгнем, хвърлих последен поглед към моята стена, от която, останал без другар, без съмнение трябваше да се откажа поне за тази година.

Но в Курмайор ме очакваше приятна среща с другарите ми Андрея Оджони и Емилио Вила, дошли по тези места с цел да осъществят третото си пряко изкачване на западната стена на Егюй Ноар (Черната игла) на Пьотере. Разказаха ми, че от два дни напразно търсели подстъп към голямата стена, докато накрая успели да открият, макар да изглеждал доста опасен. Канеха се да се снабдят с провизии и още същата вечер да се изкачат до заслончето Гамба.

Когато разбраха за разочарованието от неуспеха ми, за да ме утешат, ме поканиха да се присъединя към смелото им начинание. Приех поканата с голям ентусиазъм, още повече че ми обещаха след завръщането от Ноар да заместят Бардзаги и да ме придружат при покоряването на северната стена на Гранд Жорас. Междувременно поради влошаване на времето трябваше да отложим тръгването за Ноар, така че на 12 август следобед се изкачихме до заслона Гамба, откъдето на следващата сутрин започнахме щурмуването на западната стена. Всичко мина много добре. След блестящо преодоляване на стената се върнахме отново в Курмайор.

Междувременно към командата за Гранд Жорас се присъедини още един наш другар – приятелят ми Марио Бианки, на когото бях изпратил телеграма преди три дни. По този начин ставаше възможно да се образуват две свръзки – аз с Оджони и Вила с Бианки. Стигнахме до хижата „Лешо“ на 16 август вечерта и още на следващата сутрин се намерихме в подножието на неблагодарното северно ребро, което изглеждаше застрашително, защото от няколко часа беше погълнато до половината от непредвещаващ нищо добро черен облак. Щеше да бъде по-мъдро да изчакаме по-добри атмосферни условия, но оскъдните хранителни припаси и малкото време, с което разполагахме, не ни позволяваха това. След известно колебание към осем и половина започнахме изкачването по споменатото вече долно фирново поле, което за разлика от миналия път беше покрито със зелен огледален лед. За да опростим нещата, решихме да постъпим по следния начин: аз да водя и да забивам клиновете, от които Оджони да сваля само карабинерите, а задачата да изважда и прибира клиновете възложихме на последния от втората свръзка, който след това да ми ги препраща по другарите. Всеки от четиримата носеше собствената си раница, повече или по-малко тежка според мястото и функцията, която изпълняваше в свръзката. Благодарение на тази бърза и съгласувана система само няколко часа след това бяхме в подножието на фамозната цепнатина, която ни бе победила преди няколко дни. Този път тя обаче беше суха и въпреки че бях с раница, преодолях я без премеждия. Небето ставаше мрачно, но не до такава степен, че да ни накара да се откажем от твърдото си намерение да преодолеем стената. След дълго обходно изкачване надясно по леко преодолими скали, редуващи се със стръмни заледени склонове, стигнахме до основата на големия седемдесет и пет метров вътрешен ъгъл – втория костелив орех на изкачването, който обаче преодоляхме бързо и лесно. Без съмнение за това много ни помогнаха отличните глациални условия на скалата. Нашите предшественици се бяха оплакали, че изкачването им дотук съвсем не е било приятно. Нашите премеждия обаче започнаха малко по-нагоре, тъй като аз не успях да открия „хоризонталната петнадесетметрова цепка“, обещана от първите покорители, която води към фамозния сляп пасаж на траверса с пандюл. Продължавах все направо по извънредно трудни плочи, докато не стигнах до един огромен таван, който отрязваше всякаква възможност за по-нататъшно напредване. Забелязал грешката си, започнах да се спускам, търсейки цепката, но от нея нямаше нито следа. Сред хлъзгавите скали се появи само един напукан и покрит с лед корниз, който в краен случай би могъл да послужи за преминаване, но аз прецених, че логически това е невъзможно. Ето защо се отказах да го проучвам и се изкачих до отправната точка без какъвто и да е резултат. Извиках на другарите си да ме настигнат с надеждата, че колективната преценка на положението може да доведе до изясняване. И ето ни след малко вкупом, накацали като светулки по малкото стъпки, но бедата бе, че и останалите бяха разочаровани като мен. Докато обсъждахме какво да правим, времето минаваше, без да успеем да намерим нишката в заплетеното кълбо.

Ставаше все по-необходимо да намерим бързо изход, ако не искахме да останем да пренощуваме върху тези негостоприемни скали. Хрумна ми една идея – със съгласието на другарите да се опитам да заобиколя отляво надвеса с надеждата след това да се добера до верния път посредством траверс надясно. Верният маршрут не би трябвало да бъде далеч оттам, освен това щях да имам предимство. Поне така се надявах да избегна критичната зона на изкачването, която идва след неоткритата цепка. Отмествайки се внимателно вляво, стигнах до стръмен, добре очертан улей и след като извиках Оджони да дойде, преминах го с голям труд и по този начин стигнах на височината на надвеса. На това място улеят се разтваряше към поредица от плочи, така компактни и гладки, че щях моментално да реша да се върна, ако в този миг не бях забелязал на няколко метра вдясно, току над надвеса, две сякаш изпратени от провидението миниатюрни площадки. Съобразих, че могат да ни послужат за бивакуване, и ги достигнах. Наистина те бяха доста тесни и можехме да останем на тях само прави, но въпреки това за нас те бяха като оазис в пустиня. Оджони и Бианки заеха горния етаж, а Вила и аз – долния, и докато единият почистваше тънкия слой сняг, другият забиваше клинове в скалата, за които осигурихме себе си и раниците. Завихме се кой както може със спалните чували и започнахме да чакаме идването на зората.

Времето, което през целия ден не престана да трупа застрашителни облаци, не даваше никакви признаци за подобряване и мисълта за неприятните изненади, които можеше да ни поднесе през нощта, не ни напускаше. А утре? Притискаше ни омагьосан кръг от въпроси без отговор: ще успеем ли да преодолеем плочите, които ни заобикаляха? Ще попаднем ли след тях на верния път? Ами ако започне да вали сняг? По едно време, изглежда, съм задрямал, но ме събуди страшен трясък. Сигурно Вила и Бианки са били унесени в дрямка, защото също не можаха да ми кажат какво се бе случило. Изглежда, че купчина камъни се бе срутила някъде близо до нас. Но междувременно една приятна изненада ни развесели и ни накара да забравим току-що преживяното премеждие – засилващият се северен вятър измете напълно облаците. От шумните разговори за случилото се се събуди най-сетне и Оджони, който спеше като заклан. Той изглеждаше наистина смешен със сака за хляб, надянат на главата му като тюрбан, тъй като не си беше взел алпийска качулка.

Часът беше четири. След един час и половина слънцето щеше да изгрее, но нас това не ни топлеше, защото бяхме на северната страна. С наближаването на зората студът ставаше все по-щипещ и ние започнахме да треперим целите. В шест и половина предприех проблематичното пресичане вдясно, но още след второто въже стигнах отново до безизходица. Решихме да направим малко тактическо отстъпление, като се върнем на познатия от вчера леден улей. С две спускания на рапел от тавана стигнах до началото на корниза, който вчера така глупаво се отказах да проуча.

Не можах да се въздържа да не изругая, когато след малко, само десетина метра от началото на корниза, се натъкнах на стар клин, което означаваше, че най-сетне бях открил верния път, за което уведомих веднага другарите си. Прокарах през халката на клина осеммилиметровото си въженце и се спуснах отвесно на около десет метра, след което, отблъсквайки се с върховете на обувките си, се отместих на три метра вдясно до една малка, но доста удобна площадка. Щом Оджони ме настигна, продължих отместването си с още няколко метра надясно и се намерих под един особено стръмен улей, висок близо десет метра и изключително труден за изкачване. След него катеренето стана по-леко, но затова пък тук започна танцът на вятъра. Бяхме излезли на открито и поривите на вятъра ни блъскаха безпощадно с все по-голяма сила, заплашвайки на моменти да ни откъснат от стената. Навлякохме на главите си кой каквото имаше, за да не замръзнем, и продължихме катеренето, заобикаляйки наляво, като забивахме клин след клин за предоляване на изключително трудните места. Трудността на тази отсечка, една от най-мъчните по цялото трасе, се състоеше в това, че качването става на открита стена по вертикални и надвесни плочи, където човек виси непрекъснато над пропастта в продължение на повече от шестстотин метра.

Ръкавиците ми се протриха напълно от скалата, вследствие на което кожата на възглавничките на пръстите ми, изложени на студа, се издра до живо месо от непрекъснатия контакт с острия гранит.

Преодолях успешно и тази отсечка, но само след няколко метра трябваше да спра поради липса на клинове. Вятърът отнасяше гласа ми и аз се принудих да повикам с жестове другарите си да ме настигнат.

Продължихме още три дължини на въжето нагоре под лек диагонал вдясно, докато стигнахме до терасата под една надвиснала жълта скала, където Касин е устроил втория си бивак. Изкачихме се с мъка под силния вятър още едно въже до полегата издатина и след като се събрахме най-сетне отново и четиримата, решихме да направим кратък престой. Щипещият студ ни вкочани, а от непрекъснатото духане на вятъра бяхме като пияни. Гневните му пориви отнемаха на моменти дъха ни и ни пречеха да държим отворени очите си. Бяха минали десет часа, откак задуха, и не показваше никакви признаци, че ще спре скоро. Напразно търсехме къде да се подслоним, за да турим по някой залък в изгладнелите си стомаси, но вятърът, който се превърна в наш враг номер едно, ни настигаше навсякъде, като ни караше да треперим като листа.

Часът клонеше към три следобед и започна да става ясно, че второ бивакуване ще бъде неизбежно, тъй като от върха все още ни деляха най-малко петстотин метра отвесна стена. Решихме да стигнем колкото се може по-близо до гребена под върха и там да търсим спасение кой как може. Но вятърът придоби невиждана сила. Ревеше и фучеше така силно между зъберите, че ни зашеметяваше, а въжето, в постоянна плячка на смерча, през равни интервали се изпълваше в идеална, сякаш измерена с пергел дъга. Да не говорим за нас. Ако не усетехме навреме идващия нов напор на вятъра, за да се вкопчим здраво в скалата, рискувахме всеки миг да хвръкнем във въздуха над пропастта. Въпреки че изкачването ставаше все по-малко отвесно и трудността му намаляваше, стихията на вятъра го усложняваше до крайност. Ръцете ни оставяха кървави следи по целия маршрут и макар че поради студа бяха станали нечувствителни към болките, това от своя страна ги правеше също така нечувствителни и за хватките, което влошаваше още повече положението ни.

Към седем и половина вечерта стигнахме до края на зъбестия гребен и се разположихме за второ бивакуване, за което поради липса на по-добро изкопахме с пикелите дупки в натечния лед на един малък стръмен кулоар вляво от онзи, по който на другия ден трябваше да продължим изкачването. След като приключихме уреждането на бивака, направихме равносметка на хранителните запаси, които ни бяха останали: пет сухи банана, два къшея хляб, десетина бучки захар, половин порция нескафе, малко мармелад на дъното на една кутийка. Мъничкото коняк, който пазехме в запас като реликва, се беше излял на дъното на раницата. Всичко това беше малко за вечеря за четирима души, а ни предстоеше още цял труден ден...

Опитахме се да сварим кафе, като стопим малко лед върху спиртника, но вятърът не ни позволи и тази операция, колкото и да се опитвахме да направим малко завет около слабото пламъче. Най-сетне решихме да хапнем по няколко бучки захар и да се мушнем в спалните чували. Влязохме в тях целите с главите и въпреки че ги затворихме херметически, бесният вятър успяваше да проникне в тях и ги издуваше като балони.

Нощта беше наистина ужасна. През цялото време треперехме и тракахме със зъби. Когато не издържахме повече, започвахме да мислим за близкия връх и намирахме в това сили да устоим на студа.

Утрото на 19 август ни свари ясно повече от всеки друг път, но все още на произвола на същия враг – вятъра, който през нощта беше инкрустирал с лед спалните ни чували даже отвътре.

На петдесет метра вляво от нас слънцето надничаше иззад изглеждащи лесни за изкачване скали и сякаш ни канеше да го настигнем. И ето че ние, примамени, изоставихме верния маршрут и се упътихме към топлата му ласка, надявайки се след това да намерим начин да излезем на върха по друг пасаж. Но за съжаление, само след сто метра катерене се убедихме, че изход нагоре няма, така че бяхме принудени да се върнем назад. Вила и Бианки, които дотогава бяха винаги във втора свръзка, минаха начело, тъй като бяха по-близо до верния маршрут. С изключително деликатен траверс те стигнаха близо до средата на стръмния и заледен улей, спускащ се от Tope Роса (Червената кула). Ние с Оджони ги последвахме. С две изтегляния на въжето почти до края, тъй като беше изключително трудно да се забиват клинове за осигуряване, стигнахме до една цепнатина вдясно и с още една дължина на въжето вдясно заобиколихме огромния надвиснал таван и по този начин преодоляхме най-трудното.

Вятърът продължаваше да духа все така силно, лицата ни бяха станали неузнаваеми от умората, но ние не обръщахме внимание повече на нищо. Нали върхът беше само на двеста метра над нас! По един улей вляво се вкопчихме отново за гребена и го прекосихме набързо, почти тичешком, мерейки метрите, които ни деляха от крайната цел. Още сто метра, петдесет, десет – и ето ни под голямата снежна козирка, последното препятствие пред целта. Осигурен от другарите ми, започнах бавно и мъчително да копая с ледокопа, докато в даден момент като по чудо, сякаш слънчев лъч беше пробил надвесената снежна козирка, бях заслепен от бликналата през току-що прокопания отвор слънчева светлина. За кратко време се промъкнах от другата страна на гребена върху италианския склон на върха. Непосредствено след мен се промъкна Вила, а след това и Бианки. Накрая, когато дойде редът на Оджони, снегът на пробития снежен хребет не издържа на тежестта и се стовари с цялата си тежест върху му и го затрупа. Но въжето беше добре изпънато и го задържа.

Посрещнахме с усмивка последното вълнение върху най-сетне покорената от нас северна стена на Гранд Жорас. Голямата мечта стана действителност. Беше дванадесет и половина на слънчевия и незабравим 19 август.