Моето приключение в дивото

Пролог

Дърветата бяха високи, но аз се извисявах над тях, застанала навръх стръмен планински склон някъде в Северна Калифорния. Преди броени секунди бях събула туристическите си обувки и лявата беше паднала долу, като първо изхвърча във въздуха, когато грамадната ми раница се бе стоварила отгоре й, а после заподскача по чакълестата пътека и политна в дерето. Блъсна се в една оголена скала и отхвръкна към дървесните корони, изчезвайки завинаги. Ахнах смаяно, макар че скитосвах из пустошта вече трийсет и осем дни и бях свикнала с мисълта, че всичко, което можеше да се случи, обикновено се случваше. И въпреки това подобни преживявания винаги ме хващаха неподготвена.

Обувката я нямаше. Просто беше изчезнала.

Притиснах другарчето й към гърдите си като бебе, не че имаше смисъл. За какво ми беше само едната обувка? За нищо. Беше напълно безполезна, осиротяла завинаги и за милост нямаше място. Тежеше пущината – беше кафява туристическа обувка на „Райкъл“[1], кожена, с червени връзки и сребристи метални кукички. Вдигнах я нависоко и с всичка сила я запратих към плетеницата от клони и листа под мен. Повече не я видях.

Бях съвсем сама. И боса. Бях на двайсет и шест години, при това сирак. „Истинска скитница[2]“, както ме бе нарекъл един непознат преди няколко седмици, след като чу името ми и научи за номадската ми необвързаност със света. Баща ми изчезна от живота ми, когато бях едва на шест. Майка ми беше починала преди четири години. След смъртта й пастрокът ми се преобрази от мъжа, когото бях започнала да приемам като свой баща, в едва ли не чужд човек. В скръбта си брат ми и сестра ми напуснаха семейния дом, колкото и да се мъчех да ги задържа. Сломена, накрая и аз му обърнах гръб.

В годините преди да запратя обувката си от планинския склон често запращах себе си не където трябва. Толкова път, толкова бродене и странстване бяха видели краката ми – от Минесота до Ню Йорк и обратно, та чак до Орегон и целия Запад – докато най-накрая през лятото на 1995 г. не се озовах без обувки, но вече по-тясно обвързана със света.

Но не с кой да е, а с един непознат свят, чието съществуване бях предусещала през целия си смислен живот и към който се бях стремяла в тъга и несигурност, в страх и надежда. Свят, за който силно вярвах, че ще събуди у мен жената, която знаех, че мога да бъда, но и ще възроди онова безгрижно момиче, което бях някога. Свят, който беше широк 70 сантиметра и дълъг 4286 километра.

Свят, наречен Тихоокеански хребетен път.

Бях научила за него едва преди седем месеца в Минеаполис. По това време още водех живота на потисната и отчаяна жена на прага на развод с мъж, когото не бях спряла да обичам. Чаках на опашка в магазин за туристическа екипировка, за да си купя сгъваема лопатка, когато погледът ми се спря на книга със заглавие „Тихоокеански хребетен път, том 1: Калифорния“. Взех я от рафта и прочетох краткото описание на гърба й. ТХП, както наричаха маршрута за по-кратко, представлявал дълга туристическа пътека, простираща се от мексиканската граница в Калифорния до малко след канадската и криволичеща по билата на девет планински вериги – Лагуна, Сан Хасинто, Сан Бернардино, Сан Габриел, Лиебре, Техачапи, Сиера Невада, Кламат и Каскадите. По въздушна линия разстоянието било 1600 километра, но се увеличавало повече от два пъти при преход. ТХП прекосявал по дължина щатите Калифорния, Орегон и Вашингтон, минавайки през национални паркове и резервати, през федерални, племенни и частни земи, през пустини, планински масиви и дъждовни гори, през реки и магистрали. Обърнах книгата и вперих поглед в илюстрацията на предната й корица – езеро, заоблени камъни из плитчините му, скалисти чукари и лазурно небе. После я оставих на рафта, платих сгъваемата лопатка и излязох от магазина.

Не мина много време обаче и се върнах да я купя. Тихоокеанският хребетен път все още не се беше обособил като самостоятелен свят в съзнанието ми. Беше просто идея, неясна и чудновата, загадъчна и многообещаваща. В гърдите ми разцъфваше нещо ново, докато проследявах с пръст зигзаговидната линия върху картата.

Беше решено – щях да извървя този път, или поне колкото смогнех в рамките на стотина дни. Живеех сама в студио в Минеаполис, работех като сервитьорка и в по-тежка депресия не бях изпадала. Всеки божи ден се будех с чувството, че съм пропаднала до дъното на черен кладенец. От дълбините на същата тази преизподня се зарекох да стана планинар единак. И защо не? Толкова много роли бях изиграла вече. На вярната съпруга и на прелюбодейката. На обичната дъщеря, която в последно време прекарваше семейните празници сама. На амбициозната кариеристка и начинаеща писателка, която сменяше професиите като носни кърпи, нерядко посягаше към наркотиците и преспиваше с твърде много мъже. Бях внучка на пенсилвански миньор и дъщеря на продавач в магазин, бивш стоманолеяр. След раздялата на родителите ми заживях с майка ми, брат ми и сестра ми в жилищна сграда, населена със самотни майки и отрочетата им. Тийнейджърските си години прекарах в Северна Минесота, в къща в гората без вътрешна тоалетна, електричество и вода. Дори и храната ни идваше от нашата градина. При все това в гимназията бях избрана в групата на мажоретките и спечелих титлата Кралица на бала, а после се записах в колеж и станах крайно лява феминистка.

Но сама жена, тръгнала да извърви 1800 километра сред дивата природа? Досега не се бях превъплъщавала в подобен образ. Въпреки това нищо не ми пречеше да опитам.

Стоейки боса на онзи планински връх в Калифорния, имах чувството, че моментът, в който бях взела донякъде неблагоразумното решение да тръгна на дълъг, самотен преход по ТХП в търсене на спасение, беше от времето преди много години и принадлежеше към съвсем различен живот, когато още вярвах, че всичките ми дотогавашни преживявания ме бяха подготвили за това пътешествие. Само че жестоко се бях лъгала. Всеки ден по маршрута на практика беше единствената подготовка за следващия. А нерядко се оказваше, че дори предходният ден не ме беше обучил достатъчно за премеждията, които ме очакваха.

Като например случката с безвъзвратно изгубените туристически обувки.

Откровено казано, не страдах толкова много по тях. По време на шестседмичното ни познанство ме бяха превели през пустини и снегове, покрай дървета, храсти, треволяци и цветя с всевъзможни форми, размери и багри, по планински склонове и нанадолнища, през морави и горски поляни и земи, чието географско название ми убягваше – имаха значение за мен единствено с това, че кракът ми беше стъпил там и си бях тръгнала жива. И през цялата тази одисея проклетите обувки бяха издевателствали над краката ми, които бяха в пришки и протъркани до кръв, а почернелите нокти на четири от пръстите ми бяха опадали. Връзката ни вече беше приключила, когато изхвърчаха отвъд ръба на склона, макар че още ги обичах, не мога да отрека. От доста време не ги възприемах като неодушевени предмети, а по-скоро като спътници в приключението ми. Същото важеше и за всичко останало, което бях помъкнала със себе си онова лято – раницата, палатката, спалния чувал, пречиствателя на вода, туристическия газов котлон и малката оранжева свирка, с която се бях въоръжила вместо пистолет. Това бяха вещите, с които се движех – познати, надеждни, животоспасяващи.

Сведох поглед към най-високите клони на дърветата под мен, които топлият полъх на вятъра полюляваше нежно. Съзерцавайки безбрежното море от зеленина, нямах нищо против да им завещая обувките си. Именно тази пленяваща гледка ме беше подтикнала да спра за почивка. В онзи късен юлски следобед се намирах на километри от цивилизацията и на дни път от отдалечената пощенска станция, откъдето щях да взема поредния колет с провизии. Не беше изключено някой да се зададе по пътеката, но тук хората бяха рядко явление. Обикновено минаваха дни, без да видя друго човешко същество. Все едно. Бях се впуснала в това приключение сама.

Загледах се в босите си, изранени крака с жалки остатъци от нокти. Бяха мъртвешки бледи до отчетливата линия на десетина сантиметра над глезените, докъдето стигаха вълнените чорапи, които обикновено носех. За сметка на това прасците ми бяха мускулести, загорели и космати, мръсни до неузнаваемост и покрити със синини и драскотини. Бях тръгнала от пустинята Мохаве и нямах намерение да спирам, докато не докоснех с пръсти моста, надвиснал над река Колумбия при границата между Орегон и Вашингтон, носещ доста претенциозното име Моста на боговете.

Отправих поглед на север в неговата посока – самата мисъл за тази крайна цел ми служеше като маяк. После обърнах глава на юг, към изминатия път, към пустошта, която ми беше дала ценни уроци, без да ме гали с перце, и премислих следващия си ход. Всъщност съществуваше един-единствен. От самото начало.

Да продължа напред.

 

 

ПЪРВА ЧАСТ

 

 

ДЕСЕТТЕ ХИЛЯДИ НЕЩА

 

Провалът на един подобен колос

би произвел по-страшен трус.[3]

 

Уилям Шекспир

„Антоний и Клеопатра“

 

 

Глава 1

 

Десетте хиляди неща

 

Тримесечният ми солов преход по Тихоокеанския хребетен път не започна изведнъж. Първо се появи спонтанното ми решение да тръгна, което беше последвано от по-сериозното ми намерение наистина да тръгна, а после дойде и продължилата седмици подготовка, включваща пазаруване и стягане на багажа. Следващите стъпки бяха да напусна работата си като сервитьорка, да уредя формалностите покрай развода си, да продам почти всичките си вещи, да се сбогувам с приятелите си и да посетя за последно гроба на майка си. После пропътувах с кола дългото разстояние от Минеаполис до Портланд, щата Орегон, а няколко дни по-късно хванах самолет до Лос Анджелис, откъдето братът на един приятел ме закара до Мохаве, а после на стоп стигнах до мястото, където ТХП пресичаше една магистрала.

И така, най-накрая дойде моментът да поема по същинския път, почти веднага последван от смразяващото прозрение с какво се бях захванала, а сетне и от твърдото решение да се откажа, понеже начинанието ми беше повече от абсурдно и безсмислено, нечовешки трудно и безкрайно надхвърлящо възможностите ми.

Чак тогава настъпи истинското начало на прехода.

С волята да не се отказвам и да продължавам напред, независимо от всичко. Независимо от мечките и гърмящите змии, изпражненията на спотайващите се пуми, пришките и струпеите, драскотините и раните. Независимо от изтощението и лишенията, студа и жегата, еднообразието и болката, жаждата и глада, триумфа и призраците, които ме преследваха по 1800-километровия самотен преход от пустинята Мохаве до щата Вашингтон.

И накрая, след като осъществих замисъла си и извървях всички тези километри за толкова много дни, ме споходи просветлението, че началото на прехода бе поставено много по-рано. В действителност одисеята ми по Тихоокеанския хребетен път не беше започнала с онова спонтанно хрумване, а още преди идеята да се бе зародила в главата ми, и по-точно четири години, седем месеца и три дни преди това, в малка стаичка на клиника „Мейо“ в Рочестър, щата Минесота, където бях научила, че майка ми щеше да умре.

Бях облечена в зелено. Зелени панталони, зелена риза, зелена панделка в косите. Мама беше измайсторила тоалета ми – откакто се помнех, тя ми шиеше дрехите. Някои се получаваха точно по мой вкус, други – недотам. Не си падах особено по зеления костюм, но бях решила да го облека като изкупление, като жертвоприношение, като талисман за късмет.

През целия ден, докато с мама и пастрока ми Еди обикаляхме етажите на клиника „Мейо“, за да й направят различни изследвания, една молитва непрестанно маршируваше в съзнанието ми, макар че думата „молитва“ едва ли е най-подходящото название за този странен марш. Не изпитвах смирение пред Господ. Та аз дори не вярвах в него. Молитвата ми не гласеше: „Умолявам те, Господи, смили се над нас“.

Нямах намерение да моля за милост. Не ми беше нужна. Майка ми беше на четиридесет и пет години. Изглеждаше си наред. От много години беше вегетарианка. Засаждаше лехи с невен против вредители около зеленчуковата градина, за да не използва пестициди. Понастинехме ли с брат ми и сестра ми, ни караше да се тъпчем със суров чесън. Хора като майка ми не се разболяваха от рак. Изследванията в „Мейо“ щяха да го докажат и да опровергаят диагнозата на лекарите от Дълют[4]. Бях убедена в това. За какви се мислеха тези докторчета от Дълют? И какъв въобще беше този Дълют? Дълют, за бога! Дълют – този студен провинциален град, чиито некадърни доктори разправяха на четиридесет и пет годишни тревопасни привърженички на природната медицина, обичащи чесъна и от години непомирисвали цигара, че имали белодробен рак в последен стадий.

Майната им.

Точно това съдържаше молитвата ми: „Майнатаиммайнатаиммайнатаим“.

Само че онзи ден в клиниката „Мейо“ майка ми се уморяваше, постоеше ли на крака повече от три минути.

– Искаш ли количка? – предложи й Еди, когато се натъкнахме на няколко по дългия, застлан с мокет коридор.

– Не й трябва количка – отсякох аз.

– Само за мъничко – каза майка ми и едва ли не се строполи в първата от редицата. Погледите ни се срещнаха, преди Еди да я закара към асансьора.

Тръгнах след тях, без да допускам каквито и да било мисли в главата си. Най-сетне ни предстоеше среща с последния доктор. „Истинският доктор“, както все го наричахме. Онзи, който щеше да обобщи цялата събрана дотук информация и да каже тежката си дума. Докато асансьорът ни издигаше към неговия етаж, мама се пресегна към панталона ми и със собственически жест разтърка зелената памучна материя между пръстите си.

– Прекрасно – отсъди тя.

По онова време бях на двайсет и две – възрастта, на която майка ми е била бременна с мен. Щеше да напусне живота ми на същата възраст, на която аз се бях появила в нейния. Незнайно защо, тази мисъл изникна напълно оформена в главата ми точно в този момент и временно заличи „молитвата“. Едва не заридах от отчаяние, предчувствайки това, което щеше да ме споходи. Щях да прекарам остатъка от живота си без моята майка. С всички сили изтласках горчивата мисъл настрана. Допуснех ли я в съзнанието си в този момент, щях да се задуша, затова започнах да разсъждавам за други неща. Като например, че ако предстоеше да те уведомят колко малко живот ти остава, щяха да те поканят в кабинет с полирано дървено бюро.

Само че не се случи така.

Поканиха ни в най-обикновена стая за прегледи, където медицинската сестра накара майка ми да свали ризата си и да облече памучна престилка с висящи от двете страни връзки. След това й каза да легне върху тапицираната кушетка, застлана с бяла хартия. Всяко нейно движение я разместваше и мачкаше и помещението се изпълваше с непоносим шум. От мястото си виждах голия й гръб и леката чупка под талията й. Изключено беше да умре. Голият й гръб като че ли беше доказателство за това. Още се взирах в тялото й, когато истинският доктор влезе в стаята и ни уведоми, че щяло да е голям късмет, ако майка ми изкарала цяла година. Нямало смисъл от лечение, вече била неизлечимо болна. И по-рано да сме научили, нищо не можело да се направи. Белодробният рак често се диагностицирал твърде късно.

– Но тя е непушач – възроптах аз, сякаш това щеше да промени диагнозата му, сякаш болестта имаше логично, подлежащо на обсъждане поведение. – Пушила е само като млада. От години не е докосвала цигара.

Докторът поклати тъжно глава и продължи по протокол. Чакаше го работа. Можели да пооблекчат болката в гърба й с радиационна терапия, предложи той. Лъчението можело да намали размерите на туморите, развиващи се по протежение на гръбнака й.

Не се разплаках. Просто дишах. Мъчително. Съзнателно. После забравих да дишам. Бях припадала веднъж – на тригодишна възраст, когато от яд, че трябва да излизам от ваната, съм задържала дъха си твърде дълго. Била съм твърде малка, за да помня този случай. „А ти какво направи? А ти какво направи?“ – разпитвах майка ми през цялото си детство, удивена и възхитена от собственото си магарешко упорство, а тя отново и отново ми разказваше историята. В онзи момент протегнала ръце и ме видяла как посинявам. Изчакала, докато главата ми тупнала в дланите й. Аз съм поела въздух и съм се съживила.

Дишай.

– Мога ли да яздя коня си? – попита майка ми истинския доктор. Седеше със здраво скръстени ръце и сключени в глезените крака. Сама оковала се.

В отговор лекарят извади молив, подпря го на ръба на мивката и силно почука с него върху фаянсовата повърхност.

– Такъв ще е гръбнакът ви след лъчевата терапия – обясни. – Едно по-силно раздрусване и костите ви ще се счупят като суха бисквита.

 

Отидохме в дамската тоалетна. Заключихме се в отделни кабинки и си поплакахме. Никоя от нас не обели и дума. Не защото всяка искаше да скърби сама, а защото скръбта ни обединяваше като в едно тяло. Усещах как майка ми се беше облегнала с цялата си тежест върху вратата и удряше с длани, като по този начин клатеше цялата редица от кабинки. След известно време излязохме да измием ръцете и лицата си, разменяйки тъжни погледи в ярко осветеното огледало.

Пратиха ни до аптеката да чакаме. Седнах между мама и Еди в зеления си костюм. По някакво чудо зелената панделка още се намираше в косата ми. В скута на възрастен мъж беше седнало едро момче без коса. Имаше и жена, чиято ръка се люлееше като махало в лакътната става. Придържаше я с другата си ръка, опитвайки се да спре неволевото й движение. Жената чакаше реда си. И ние чакахме своя. Красива тъмнокоса дама седеше в инвалидна количка. Носеше лилава шапка и цял куп диамантени пръстени. Не можехме да откъснем очи от нея. Говореше на испански с хората, скупчили се около нея, вероятно семейството и съпруга й.

– Мислиш ли, че има рак? – попита ме мама с доста висок шепот.

Еди седеше от другата ми страна, но не смеех да го погледна. Срещнеха ли се очите ни, и двамата щяхме да се разпаднем на парчета. Замислих се за по-голямата ми сестра Карън и по-малкия ми брат Лийф. За съпруга ми Пол, за родителите и сестрата на майка ми, които живееха на хиляди километри от нас. Какво щяха да кажат, когато научат. Как щяха да плачат. Този път молитвата ми беше различна: „Една година, една година, една година“. Тези две думички пулсираха като сърце в гърдите ми.

Толкова живот й оставаше на майка ми.

– За какво си се умислила? – попитах я. В чакалнята се чуваше някаква мелодия. Инструментална версия, но майка ми знаеше думите и вместо да отговори на въпроса ми, запя тихо: „Хартиени рози, хартиени рози, о, колко истински наглед“. Сложи ръката си върху моята и каза:

– Като млада много обичах тази песен. Чувството е странно. Странно е, че и сега я слушам. Кой би предположил?

В този момент извикаха името й – предписаните лекарства бяха готови.

– Вземи ги вместо мен – помоли ме тя. – Представи се. Кажи им, че си моя дъщеря.

 

Бях нейна дъщеря, но и нещо повече. Бях Карън, Черил, Лийф. Карън Черил Лийф. КарънЧерилЛийф. Цял живот имената ни се бяха сливали в устата на майка ми. Излизаха и на нисък, и на висок глас; и за укор, и за похвала. Бяхме нейни деца и нейни приятели, нейният край и нейното начало. Редувахме се кой да се вози на предната седалка до нея в колата й. „Я кажете, толкова ли ви обичам?“ – питаше ни често, държейки дланите си на десетина сантиметра разстояние една от друга. „Не“ – отговаряхме ние с дяволити усмивчици. „А случайно да е толкова?“ – питаше отново и отново и все повече раздалечаваше ръцете си. Но колкото и голямо разстояние да оставяше помежду им, никога не се доближаваше до истината. Обичаше ни повече, отколкото беше способна да покаже с ръце. Любовта й не можеше да се изрази нито количествено, нито пространствено. Побираше десетте хиляди неща от Вселената на „Дао дъ дзин“[5] и още десет хиляди отгоре. Любовта й беше безрезервна, предана и искрена. И всеки божи ден я раздаваше до последна капка.

Беше католичка, израснала в семейство на военен и живяла в пет различни щата и две държави още преди да навърши петнайсет. Обичаше конете и Ханк Уилямс[6], а най-добрата й приятелка се казваше Бабс. Забременяла на деветнайсет и се омъжила за баща ми. Три дни след сватбата съпругът й я пребил. Напуснала го, но после се върнала. Пак го напуснала и пак се върнала. Не можела да се примири с това, но се примирила. Онзи счупил носа й. Изпочупил и чиниите й. Ожулил коленете й, влачейки я за косата по тротоара, и то посред бял ден. Не успял да я пречупи обаче. На двайсет и осем го напуснала окончателно.

Останала сама с КарънЧерилЛийф на предната седалка в колата й.

По онова време живеехме в малко градче на час път от Минеаполис, в поредица от жилищни сгради, които носеха имена, навяващи неверни асоциации с богаташки резиденции – Мил Понд и Барбъри Ноул, Трий Лофт и Лейк Грейс Менър. Майка ми работеше на едно място, после се прехвърли на друго. Обслужваше маси в кръчма, наречена „Викинга“, а след това в клуб на име „Инфинити“, чиято униформа включваше черна тениска с пъстър брокатен надпис „Какво чакаш?“ през гърдите. Денем се бъхтеше във фабрика, където произвеждаха пластмасови съдове за съхранение на корозивни химикали, и носеше бракуваните бройки вкъщи – пукнати или деформирани ванички и кутии. Превръщахме ги в играчки – легла за куклите и рампи за количките. Майка ми работеше и работеше, но продължавахме да мизерстваме. Получавахме социални помощи под формата на сирене и мляко на прах, купони за храна и карти за здравни грижи, както и коледни подаръци от незнайни благодетели. Играехме на гоненица и на шарада[7] край пощенските кутии във входа ни, които можеха да се отварят единствено с ключ, обикновено когато се очакваше да пристигнат чековете.

– Хич не сме бедни – повтаряше непрекъснато майка ми. – Имаме си тонове любов.

Сипваше сладкарска боя в подсладена вода и се преструваше, че пийва някакво модерно питие. Чай „Сарсапарила“, коктейл „Ориндж кръш“ или лимонада. Провлачваше „Желае ли мадам още една напитка?“ със снобски британски акцент, който всеки път ни разсмиваше. Отваряше широко ръце и ни питаше колко ни обича и тази игра нямаше край. Обичаше ни повече от всичко на света. Беше оптимист и блага душа. Е, няколко пъти успяхме да я изкараме извън нерви и ни понатупа с дървена лъжица. Имаше и един случай, когато изкрещя „МАМКА МУ!“ и избухна в сълзи, защото не искахме да почистим стаята си. Беше добродушна, милосърдна и наивна. Излизаше с мъже с прякори като Килър, Дуби и Дан Моториста. Имаше и един Виктор, запален скиор. Даваха ни по пет долара и ни пращаха до магазина за бонбони, за да могат да останат насаме с майка ни в апартамента.

– Оглеждайте се и в двете посоки – провикваше се тя подир нас, когато хуквахме навън като глутница гладни кучета.

Когато се запозна с Еди, не вярваше, че от връзката им ще излезе нещо, понеже беше с осем години по-млад от нея, но пък взеха че се влюбиха до уши. Тримата с Карън и Лийф също се влюбихме в него. Беше на двайсет и пет, когато го видяхме за пръв път, а на двайсет и седем се ожени за мама и обеща да ни бъде баща. Еди беше дърводелец по професия, работлив и сръчен. Напуснахме сградите с претенциозни имена и взехме под наем порутена селска къща с пръстен под в мазето и четири различни цвята мазилка отвън. Зимата след сватбата Еди падна от един покрив по време на работа и си счупи гръбнака. Година по-късно двамата с майка ми получиха обезщетение в размер на 12 000 долара и платиха в брой за 40 акра земя в окръг Ейткин, на час и половина път западно от Дълют.

Само че там нямаше къща. Никой никога не беше строил на тази земя. Четиридесетте ни акра представляваха идеален квадрат от дървета, храсталаци, треволяци, мочурливи гьолове и задръстени с папур блата, който по нищо не се различаваше от дърветата, храсталаците, треволяците, гьоловете и блатата, обкръжаващи го с километри във всички посоки. През първите ни месеци като земевладелци многократно обхождахме целия му периметър, отъпквайки пътечки в пущинака по двете страни на квадрата, които не граничеха с шосето, сякаш така щяхме да го изолираме от околния свят и да го превърнем в наша собственост. Лека-полека така и стана. Започнах да възприемам някои от дърветата като лица на стари приятели сред многолюдна тълпа. Постепенно усвоих езика на клоните и листата им, които сякаш ми махаха. Туфите трева и добре опознатите граници на блатото се бяха превърнали в отчетливи ориентири, в надеждна маркировка, неразгадаема за всеки друг освен за нас.

Докато още обитавахме градчето на час път от Минеаполис, новата ни придобивка бе кръстена „на север“. В продължение на шест месеца отскачахме на север само в събота и неделя, трудейки се неуморно да облагородим парче от земята, за да построим малка барака с изолация от насмолена хартия, в която всички да можем да нощуваме. Бях на тринайсет, когато в началото на юни се пренесохме на север за постоянно. Е, поне ние с майка ми, Лийф и Карън, заедно с двата ни коня, котките и кучетата ни и един кафез с десет пиленца, който бяхме получили като подарък от магазина за храна за животни при покупката на десеткилограмов чувал фуражни смески. Еди щеше да ни навестява в края на седмицата и окончателно да се присъедини към нас с идването на есента. След като гърбът му най-сетне се беше възстановил достатъчно, че да се върне на работа, нямаше как да изпусне изгодния ангажимент, който се беше появил през натоварения сезон.

КарънЧерилЛийф отново бяха самички с мама – както през годините, когато беше необвързана. И денем, и нощем почти не се разделяхме, а чужди хора виждахме рядко. Най-близките населени места се намираха на по трийсетина километра в противоположни посоки – Муус Лейк[8] на изток, Макгрегър на северозапад. Наесен щяхме да започнем училище в Макгрегър, по-малкото от двете градчета, с население от 400 души, но през цялото лято, като изключим някой и друг случаен посетител – съседи, живеещи далеч от нас, решили да се представят на пришълците – бяхме сам-самички с мама. Водехме спорове и разговори, измисляхме си шегички и развлечения – все някак трябваше да минава времето.

„Познай кой съм“, се питахме един друг в игра, в която първият участник се представяше за някого, известна личност или не, а останалите трябваше да разгадаят кой е с помощта на кратки въпроси: „Мъж ли си? Американец ли си? Починал ли си? Чарлз Менсън ли си?“.

Играехме, докато превръщахме оставената на самотек в продължение на хилядолетия почва в градина, с чиято продукция щяхме да се изхранваме през зимата, и докато напредвахме с къщата, която строяхме в другия край на имота, където с малко късмет възнамерявахме да се нанесем до началото на есента. Комарите щяха да ни изядат живи, но майка ми не даваше и дума да се издума за пръскане или мазане с препарати и за каквито и да било вредни за мозъка, почвата и идните поколения химикали. Вместо това ни караше да се мацаме от глава до пети с етерични масла от див джоджен или мента. Вечер брояхме ухапванията от насекоми край мъждукащата светлина на свещите. Обикновено резултатите достигаха до седемдесет и девет, осемдесет и шест, сто и три…

– Някой ден ще сте ми благодарни – уверяваше ни мама, когато с брат ми и сестра ми се жалвахме от колко много неща сме лишени. Никога не бяхме водили охолен живот, не се причислявахме дори към средната класа, но бяхме добили представа за удобствата на съвременния свят от времето, когато живеехме в града. В предишния ни дом имаше телевизор, да не говорим за нормална тоалетна с казанче и кран с питейна вода. В условията на новия ни преселнически бит дори задоволяването на най-основните човешки нужди включваше безкрайно много трудности. В кухнята имаше походна готварска печка „Коулман“, огнище, старовремски хладилник, който изстудяваше – относително казано – продуктите не чрез ток, а с помощта на истински лед, мивка без тръби, подпряна на една от външните стени на бараката, и кофа за вода с капак. Всеки от „кухненските уреди“ изискваше грижи и поддръжка, за да работи според възможностите си – пълнене и изпразване, влачене и източване, заливане на помпи, подклаждане на огъня, наглеждане.

Двете с Карън спяхме в едно легло върху платформа, издигната толкова близо до тавана, че не можехме да седим на него, а само да лежим. Лийф разполагаше със своя собствена, по-тясна спална платформа на няколко метра от нашата, а леглото на мама и Еди се намираше на пода под нас. Всяка нощ се приспивахме един друг, докато си говорехме, също като на пижамено парти. На тавана успоредно на леглото, на което спяхме с Карън, имаше прозорче, чието стъкло се намираше само на няколко педи от лицата ни. Всяка нощ черното небе и ярките звезди по него ме поразяваха с красотата си. Понякога, съзерцавайки бляскавата им тържественост, осъзнавах, че майка ми беше права. Чувствах, че в действителност ще съм й благодарна един ден – още в онзи момент бях – и че в душата ми разцъфваше нещо силно и истинско.

Именно мисълта за него щеше да ме навести след години, когато започнах да пропадам в онази черна дупка. Точно този спомен щеше да ми вдъхне надежда, че преходът по Тихоокеанския хребетен път ще ме поведе към предишното ми аз.

Навръх Вси светии се пренесохме в къщата, която построихме от дървесни стволове и стари дъски. Нямаше електричество и течаща вода, нито пък телефон, вътрешна тоалетна и дори една самостоятелна стая с врата. През тийнейджърските ми години Еди и мама не спряха да я доизграждат, обзавеждат и подобряват. Майка ми засади градина и цяла есен затваряше консерви, правеше туршии и замразяваше зеленчуци. Източваше сок от кленовете и вареше сироп, печеше хляб, чепкаше вълна и сама си произвеждаше текстилни багрила от глухарчета и листа на броколи.

Когато дойде време да следвам, напуснах дома и се отправих към градовете-близнаци[9], за да се запиша в „Сейнт Томас“, но не и без майка ми. В писмото, с което ме уведомяваха, че съм приета, се споменаваше, че родителите на студентите имат право да посещават безплатни университетски курсове. Колкото и да харесваше живота си на съвременна преселничка, майка ми винаги бе искала да завърши висше образование. Посмяхме се заедно на хрумването й, после го обсъдихме на четири очи. С право я притесняваше фактът, че на четиридесет години е твърде късно да постъпва в колеж, нещо, с което не можех да не се съглася. Освен това „Сейнт Томас“ се намираше на три часа път с кола от дома. Поумувахме, поумувахме, докато накрая се споразумяхме – и тя щеше да се запише в „Сейнт Томас“, но щяхме да живеем по правила, които аз щях да определям. Аз щях да се настаня в общежитие, а тя щеше да пътува. Срещнехме ли се някъде из кампуса, нямаше да дава вид, че ме познава, освен ако аз първа не я поздравях.

– По всяка вероятност си губим времето – каза майка ми, след като бяхме обмислили всичко. – Сигурно ще ме скъсат още първия семестър.

Решена да се подготви, ме следваше като сянка през последните ми няколко месеца в гимназията и усъвършенстваше знанията си, изпълнявайки всички домашни, които ми възлагаха. Преписваше упражненията от тетрадките ми, работеше по съчиненията, които ни задаваха, и прочете всички книги от програмата ни. Оценявах работите й въз основа на системата, използвана от преподавателите ми. Не я намирах за особено добра ученичка.

Като влезе в колежа обаче, не спря да изкарва пълни шестици.

Когато я срещах из кампуса, реагирах различно – понякога се хвърлях любвеобилно на врата й, друг път я подминавах като пътен знак.

И двете карахме последната си година в колежа, когато научихме, че има рак. Отдавна вече не бяхме в „Сейнт Томас“. Още след първата година се бяхме прехвърлили заедно в университета на Минесота, но бяхме в отделни кампуси – тя в Дълют, аз – в Минеаполис. По ирония изучавахме една и съща основна специалност – ролята на жените в обществото. Нейната втора специалност беше история, а моята – английска литература. Нощем провеждахме едночасови разговори по телефона. Тогава вече бях омъжена за добър човек на име Пол. Бях се венчала в гората край къщата ни, облечена в бяла рокля от сатен и дантела, която мама ми беше ушила.

След като научихме за болестта й, пренаредих живота си. Казах на Пол да не разчита на мен. Трябваше изцяло да се съобразя с нуждите на майка ми. Исках да напусна университета, но тя ми забрани. Заръча ми да завърша, каквото и да се случи. Тя самата прекъсна следването си. Трябвали й само няколко оценки, за да се дипломира, и щяла да се дипломира, нямало да се отказва. „Ще взема бакалавърска степен, ако ще да пукна“ – каза веднъж и се посмяхме, преди да се спогледаме мрачно. Възнамерявала да действа от леглото. Щяла да ми диктува, а аз да пиша. Убедена била, че съвсем скоро ще си възвърне силите и ще вземе последните изпити. Аз продължих обучението си, но се разбрах с професорите да присъствам в часовете им само два дни седмично. Приключеха ли занятията, хуквах към вкъщи, за да правя компания на мама. За разлика от Лийф и Карън, които гледаха да стоят настрана от болната ни майка, аз не можех да се откъсна от нея. Освен това й бях нужна. Еди прекарваше всяка свободна минута в стаята й, но трябваше и да работи. Все някой трябваше да плаща сметките.

Готвех й и тя се опитваше да яде, но в повечето случаи не се получаваше. Уж беше гладна, а седнеше ли да се храни, вперваше поглед в чинията си като затворник.

– Изглежда вкусно – казваше. – Май ще го изям по-късно.

Изтърках подовете. Извадих всичко от шкафовете и ги застлах с чиста хартия. Майка ми спеше, стенеше, броеше и гълташе хапчетата си. В дните, когато се чувстваше добре, седеше на стола и си приказвахме.

Не че имаше какво да си кажем. Благодарение на това, че тя беше много откровена и словоохотлива, а аз прекалено любопитна, бяхме изчерпали всички теми. Знаех, че любовта й към мен беше по-голяма от десетте хиляди неща, че и още десет хиляди отгоре. Знаех имената на любимите й коне от детството – Пал, Бъди и Бакхус. Знаех, че бе загубила девствеността си на седемнайсет с момче на име Майк. Знаех как се беше запознала с баща ми на следващата година и какво впечатление й направил по време на първите им няколко срещи. Знаех, че когато съобщила на родителите си за твърде ранната си, извънбрачна бременност, баща й изпуснал лъжицата си. Знаех, че мразеше да влиза в изповедалнята, знаех дори кои грехове беше изповядала. Ругаела и отговаряла на майка си, когато я карала да сервира масата, докато много по-малката й сестра си играела на воля. На тръгване за училище се кипрела с рокли, но по-късно се преобличала с дънки, които криела в чантата си. През цялото си детство и юношество я бях затрупвала с въпроси, карала я бях да ми разказва отново и отново всички тези случки и още цял куп други, разпитвала я бях кой какво е казал и с какъв тон, какво се е въртяло в главата й през това време, къде е стоял този или онзи и кое време на денонощието е било. А тя описваше подробно, ту с неохота, ту с желание, и все се смееше на необяснимото ми любопитство. Просто исках да знам всичко.

А сега, когато умираше, не беше останало нищо за научаване. Майка ми вече живееше в мен. Не само онази жена, която познавах, но и онази, която бе съществувала, преди да се появя на бял свят.

 

Пътуването от Минеаполис до вкъщи и обратно не продължи дълго. Малко повече от месец. Надеждата, че на майка ми й остава още една година живот, бързо се изпари. Бяхме посетили клиниката „Мейо“ на 12 февруари. До 3 март вече ни се беше наложило да я настаним в болницата в Дълют, на 110 километра от дома, защото болките бяха станали нетърпими. Докато се обличаше за пътуването, майка ми не успя дори да си обуе чорапите, затова ме извика да й помогна. Седна на леглото, а аз коленичих пред нея. Не ми се беше случвало да обувам чорапи някому и задачата ми се стори по-сложна, отколкото предполагах. Не можех да ги нахлузя на стъпалата. Изкривяваха се. Ядосах се на майка ми, сякаш умишлено държеше краката си по начин, който да ме затруднява. Беше се отпуснала назад върху леглото, подпряла тялото си на лакти. Очите й бяха затворени. Чувах дишането й – дълбоко и бавно.

– По дяволите – казах. – Помогни ми.

Тя отвори очи, но в първите няколко секунди не каза нищо.

– Слънчице – пророни накрая, взирайки се в мен, и протегна ръка да помилва главата ми. Често ме бе наричала така в детството ми. Винаги изговаряше думичката с много особен тон. Не исках така да се развият нещата, да чуя това самотно „слънчице“, но станалото – станало. Именно това й примирение със страданието ме дразнеше най-много, вечният й оптимизъм и весел дух.

– Да вървим – подканих я, след като бях успяла да й нахлузя обувките.

Тя облече палтото си бавно и с усилие. Докато се придвижваше из къщата, търсеше опора в стените, а двете й верни кучета я следваха и бутаха муцуните си в ръцете и краката й. Гледах с каква любов ги потупва по главите. Вече си нямах молитва. Думите „майната им“ бяха заседнали в устата ми като две сухи хапчета.

– Чао, милички – каза майка ми на кучетата. – Чао, къщичке – взе си довиждане и с дома ни, преди да ме последва навън.

 

Изобщо не ми беше минавало през ум, че майка ми може да умре, докато не започна да гасне. Беше силна и неуморима жена, моят ангел-хранител. Щеше да остарее и да продължи да работи в градината си. Такава картина битуваше в съзнанието ми – като един от многото спомени от детството й, които толкова пъти я бях карала да ми разказва до най-малки подробности. Старостта щеше да я надари с красота като на Джорджия О’Кийф[10] от онази черно-бяла снимка, която й бях изпратила някога. Не изоставих тази идеализирана картина през първите няколко седмици след посещението ни в клиниката „Мейо“, ала след като настанихме мама в хосписа на болницата в Дълют, платното й се поразкъса и на нейно място изникнаха други, по-скромни и реалистични образи. Представях си как ще изглежда майка ми през октомври и нарисувах картината в съзнанието си. После дойде ред на август, а след това и на май. Всеки изминал ден се равняваше на месец от календара.

През първия ден от престоя й в болницата една медицинска сестра й предложи морфин, но тя отказа.

– Морфин дават на терминално болните – заяви майка ми. – Морфинът означава край на надеждата.

Само че издържа едва един ден. Задрямваше, будеше се, говореше, смееше се. Плачеше от болка. Бях до нея през деня, а Еди поемаше нощите. Лийф и Карън стояха настрана; съчиняваха си оправдания, чиято абсурдност ме вбесяваше, макар че отсъствието им сякаш не притесняваше мама. Цялото й внимание беше насочено към облекчаване на болката – непостижима задача в периодите между отделните дози морфин. Възглавниците все не бяха удобни. Един следобед в стаята дойде непознат доктор и обясни, че майка ми действително умирала.

– Минал е едва месец – възмутих се аз. – Колегата ви й даде година.

Той не отговори. Беше млад, някъде към трийсетте. Застана до леглото на майка ми, пъхнал фина, окосмена ръка в джоба на престилката си.

– Единственото, което ни остава оттук нататък, е да облекчаваме страданието й.

Същевременно обаче сестрите гледаха да й дават колкото може по-малки дози морфин. Имаше един санитар, чиито тесни, бели панталони очертаваха пениса му. Изпитвах отчайваща нужда да го придърпам в малката баня зад леглото на майка ми и да му предложа тялото си, да задоволя всяко негово желание, само и само да ни помогне. Но исках и той да ми достави удоволствие, да изпитам тежестта на тялото му върху моето, да усетя дъха му в косата си и да го слушам как повтаря името ми, да му вселя състрадание, да го направя съпричастен, да му изкопча милосърдие.

Когато мама го помоли за още морфин, гласът й прозвуча така, както не бях чувала никой да моли за каквото и да е. Като на бясно куче. Той не погледна към нея, а към часовника си. Изражението на лицето му оставаше непроменено и не зависеше от отговора. Понякога удовлетворяваше молбата й, без да каже нито дума, друг път проронваше „не“ с глас, по-мек от члена в панталоните му. Тогава майка ми започваше да умолява и да хленчи. Когато плачеше, сълзите й тръгваха в грешната посока. Не надолу, по бледите й страни и към ъгълчетата на устата й, а настрани, към ушите й и чорлавата й коса върху възглавницата.

 

Не преживя цяла година. Не доживя до октомври, нито пък до август или май. Живя четиридесет и девет дни, след като докторът от Дълют й постави диагнозата, и трийсет и четири, след като чухме становището на другия от клиниката „Мейо“. Всеки един от тези дни продължаваше цяла вечност, след което се трупаше върху предишния, добавяйки своето студено прозрение към бездната от неопределеност и обърканост.

Лийф не идваше в болницата. Карън се появи веднъж по мое настояване. Бях едновременно гневна, разочарована и обезверена. „Не искам да я виждам такава“ – започваше сестра ми неубедително и избухваше в сълзи. С брат ми така и не успях да говоря – и двамата с Еди нямахме никаква представа къде беше изчезнал през онези седмици. Един приятел ни каза, че живеел в Сейнт Клауд при някакво момиче на име Сю. Друг пък го беше видял да лови риба в замръзналото езеро Шериф. Нямах време да го търся. Всеки ден стоях до леглото на майка ми – подавах й пластмасово легенче, когато й се повдигаше, хиляди пъти нагласях възглавниците й, вдигах я от леглото и я слагах върху стола за голяма нужда, придумвах я да хапне поне нещичко, а тя го повръщаше след десет минути. През повечето време я наблюдавах как спи – гледката беше мъчителна, тъй като лицето й беше изкривено от болка дори и в съня. При всяко нейно движение тръбичките на интравенозните системи, които висяха около нея, се разлюляваха във всички посоки, а аз подскачах от страх да не би иглите да се измъкнат от подутите й китки и ръце.

– Как се чувстваш? – питах я тихо с надежда, щом се разбудеше, и посягах да пригладя полепналата по челото й коса.

– О, слънчице – беше единственият отговор, който смогваше да изрече в повечето случаи. После извръщаше поглед.

 

Докато майка ми спеше, обикалях болничните коридори и хвърлях поглед към отворените врати на чуждите стаи, където виждах или старци със зачервени от дълбока кашлица лица, или жени с омотани в бинтове дебели колене.

– Как си? – съчувствено ме питаха сестрите.

– Държим се – отговарях, незнайно защо в множествено число.

Макар че бях съвсем сама. Съпругът ми Пол правеше всичко по силите си, за да намали чувството ми за самота. Все още беше милият и грижовен мъж, в когото се бях влюбила няколко години преди това, и то толкова пламенно, че бях шокирала всички, омъжвайки се за него, преди да навърша двайсет. Само че когато майка ми започна да се влошава, обичта ми към Пол поугасна и той не успяваше да я съживи по никакъв начин. Въпреки това му звънях всеки следобед от телефона в болницата или вечер от къщата на мама и Еди. Провеждахме дълги разговори, по време на които ридаех и му описвах всичко случило се, а той плачеше с мен и се опитваше да ме разведри поне мъничко, но думите му не достигаха до мен. Сякаш изобщо не ги чувах. Какво разбираше той от това да губиш близък човек? Родителите му бяха още живи и имаха прекрасен брак. Общуването ми с него и прекрасно подреденият му живот като че ли само засилваха болката ми. Вината не беше негова. Не ми беше приятно да го виждам, но това важеше и за всеки друг. Колкото и да е странно, понасях единствено компанията на най-непоносимия човек от всички – майка ми.

Сутрин сядах до леглото й и се опитвах да й чета. Разполагах само с две книги – „Пробуждане“ от Кейт Шопен[11] и „Дъщерята на оптимиста“ от Юдора Уелти[12]. Бяхме ги разглеждали в колежа и ни бяха допаднали. Започвах да чета, но никога не успявах да стигна далеч. Всяка прочетена дума изчезваше във въздуха.

Същото беше и с молитвите. Молех се горещо, ревностно на Господ, на който и да е бог, на такъв, който не можех да разпозная или открия сред всички божества. Проклинах майка си, задето не ми беше дала никакво религиозно възпитание. Беше намразила начина, по който я бяха отглеждали родителите й католици, и в зрелия си живот бе избягвала всякакъв контакт с църквата, а сега си отиваше и ме оставяше сама и невярваща. Затова отправях молитвите си към цялата Вселена и се надявах Господ да е там и да ги чува. Молех се отчаяно, докато накрая не загубих кураж. Не защото не успявах да открия Бог, а точно обратното – най-внезапно го открих и осъзнах, че той нямаше никакво намерение да ни помогне и да спаси живота на майка ми. Господ не беше благодетел. Господ беше безмилостен.

 

Последните няколко дни от живота си майка ми прекара не просто дрогирана, а направо упоена. На онзи етап вече я бяха прехвърлили на венозна инфузия и морфинът, под формата на прозрачна течност, се стичаше бавно по тръбичка, залепена за китката й. Когато идваше в съзнание, проронваше само „Ох, ох“. Или просто въздъхваше тъжно. Поглеждаше ме, а в очите й проблясваше любов. В други случаи пък се обръщаше в леглото и заспиваше отново, сякаш изобщо ме нямаше. Понякога, като се събудеше, не знаеше къде се намира. Поръчваше си енчилада[13] и ябълков сос. Живееше с илюзията, че всички животни, за които се беше грижила, бяха в стаята при нея – а те не бяха малко. Казваше „Тоя кон за малко да ме прегази“ и се оглеждаше сърдито наоколо или пък галеше невидима котка, полегнала върху бедрото й. В тези моменти копнеех да ме нарече най-добрата дъщеря на света. Срамувах се от желанието си, но по неясни причини то ме гореше като треска, която само признанието й можеше да облекчи. Дори веднъж я попитах направо: „Не съм ли най-добрата дъщеря на света?“.

Тя отвърна: „Разбира се, че си“.

Само че това не ми стигаше. Исках в съзнанието на майка ми тези думи да се свържат и да дойдат отново при мен.

Мъчеше ме неутолимо желание да бъда обичана.

 

Майка ми си отиде бързо, но не и внезапно. Като бавно горящ огън, чиито пламъци се превръщат в пушек, а пушекът се разсейва из въздуха. Нямаше време да отслабне много. В смъртния си час изглеждаше променена, но тялото й беше като на жива жена. Запази и косата си – кестенява, макар и без блясък и разчорлена от залежаването.

От прозореца на стаята, където почина, се виждаше езерото Сюпириър. Най-голямото и най-студено езеро в света. За да му се полюбувам обаче, трябваше да се потрудя. Силно притисках едната си буза към стъклото и виждах отрязък от безкрайната му шир.

– Стая с изглед! – възкликна майка ми, въпреки че нямаше сили да стане и да го види с очите си. После добави с по-тих глас: – Цял живот съм търсила стая с изглед.

Пожела да издъхне в седнало положение, затова натрупах всички възглавници, които успях да намеря, зад гърба й. Искаше ми се да я изведа от болницата и да я настаня сред поляна от бял равнец. Завих я с покривката, която сама беше съшила от кръпки, изрязани от старите ни дрехи.

– Махни я оттук – изръмжа гневно и изтласка краката си като плувкиня, за да я бутне от леглото.

Стоях до майка ми. Навън слънцето се отразяваше от заледените тротоари. Беше денят на Свети Патрик и медицинските сестри й донесоха зелено желирано блокче, което при всяко движение се разклащаше върху чинийката, поставена на нощното шкафче дo нея. Това щеше да се окаже последният пълен ден от живота й и през повечето му часове очите й бяха отворени и немигащи, а погледът им беше ту бистър, ту замъглен.

Онази вечер я оставих, макар и да не ми се искаше. Медицинският екип ни беше предупредил, че моментът настъпва. За мен това значеше няколко седмици. Знаех, че раковоболните гаснат бавно. Карън и Пол щяха да тръгнат заедно от Минеаполис на сутринта, а родителите на майка ми щяха да пристигнат от Алабама до няколко дни. Единствено Лийф оставаше в неизвестност. Двамата с Еди се бяхме побъркали да звъним на приятелите му и техните родители и да оставяме съобщения с молби да се обади, но напразно. Реших да го издиря лично, за да го доведа в болницата.

− Ще се върна на сутринта – обещах на майка ми. Погледнах към Еди, който беше полегнал върху малкото диванче с тапицерия от изкуствена кожа. – Ще доведа Лийф.

Като чу името му, мама отвори очи – сини и искрящи, както винаги. През цялото това изпитание не се бяха променили.

– Как е възможно да не си му ядосана? – попитах я горчиво, сигурно за десети път.

„Кръвта вода не става“ – отговаряше обикновено. Или пък „Черил, та той е само на осемнайсет“. Този път обаче просто впери поглед в мен и каза:

– Слънчице. – Същата думичка, която беше използвала, докато се мъчех да й обуя чорапите. Онова познато обръщение от моментите, когато виждаше, че страдам, задето нещата не вървяха по моему, и с тази единствена дума се опитваше да ме убеди, че трябва да се примиря със случващото се.

– Утре ще се съберем всички – казах й. – И ще ти правим компания, става ли? Никой никъде няма да ходи. – Проврях ръката си през гората от тръбички край леглото й и я погалих по рамото. – Обичам те. – Наведох се да целуна бузата й, но тя ме отблъсна, неспособна да понесе дори целувката ми от болка.

– Обичам – едва смогна да каже, твърде изнемощяла за „те“. – Обичам – повтори шепнешком, докато излизах от стаята.

Качих се на асансьора, излязох на студената улица и тръгнах по тротоара. Минах покрай един претъпкан бар, чиито посетители се виждаха през дебелото стъкло на витрината. Всички носеха зелени хартиени шапки, зелени ризи, зелени тиранти и халби със зелена бира. Един мъж срещна погледа ми и ме посочи с пиянски жест, прихвайки в беззвучен смях.

Прибрах се вкъщи с колата, нахраних конете и кокошките и седнах до телефона. Кучетата ближеха с благодарност ръцете ми, а котаракът се сгуши в скута ми. Обадих се на всички, които можеха да имат някаква представа къде е Лийф. Злоупотребявал с алкохола, уведомиха ме едни. Да, потвърдиха други, наистина живеел в Сейнт Клауд с момиче на име Сю. В полунощ телефонът иззвъня и му казах, че моментът настъпва.

Когато след половин час влезе у дома, исках да му се развикам, да го разтърся и да го укоря гневно, но като го видях, просто го прегърнах и се разплаках. Толкова състарен ми се стори онази нощ и толкова млад в същото време. За първи път осъзнах, че се беше превърнал в мъж, но същевременно виждах, че е още малко момче. Моето малко момче, онова, за което се бях грижила като майка цял живот, понеже истинската ни майка трябваше да работи. Разликата ни с Карън беше три години, но ни бяха отгледали като близначки, с равна отговорност за хлапето Лийф.

– Не мога – повтаряше той през сълзи. – Не мога да живея без мама. Не мога. Не мога. Не мога.

– Нямаме избор – отвърнах аз, макар че и аз самата не успявах да се примиря с мисълта. Легнахме един до друг в неговото легло и си говорихме чак до малките часове на деня, когато най-накрая, с натежали от плач клепачи, се унесохме в сън.

Събудих се след няколко часа, но преди да вдигна Лийф, нахраних животните и напълних две-три торби с храна за престоя ни в болницата. В осем вече пътувахме към Дълют. Брат ми караше колата на мама твърде бързо, а от колонките гърмеше „Ю Ту“. Заслушали се бяхме в музиката и не си говорехме, а снегът покрай шосето блестеше ярко, огрян от лъчите на ниското зимно слънце.

Когато стигнахме стаята на майка ми, видяхме на затворената врата бележка, според която трябваше да се обадим на дежурните сестри, преди да влезем. Това беше нещо ново, но предположих, че е някаква формалност. Тръгнахме по коридора, а по пътя ни пресрещна една от сестрите и преди да съм успяла да си отворя устата, каза:

– Сложихме лед на очите й. Искаше да дари роговиците си, затова трябва…

– Какво? – викнах така силно, че жената подскочи.

Не дочаках отговора й. Хукнах към стаята на майка ми, а Лийф се затича след мен. Когато отворих вратата, Еди стана и тръгна към нас с отворени обятия, но аз минах покрай него и се спуснах направо към майка ми. Тя лежеше с прибрани до тялото си ръце – на места жълтеникави и восъчнобели, на други – тъмносини, а иглите и тръбичките липсваха. Очите й бяха покрити с две стерилни ръкавици, напълнени с лед, чиито пръсти покриваха лицето й като пискюли на карнавална маска. Когато се вкопчих в майка ми, ръкавиците се плъзнаха и паднаха на пода.

Съдрах гърлото си от плач, ровейки с лице в тялото й като някое животно. Беше починала преди час. Крайниците й бяха изстинали, но коремът й още излъчваше топлина. Притиснах лице в този топъл остров и продължих да ридая.

 

Постоянно я сънувах. И в сънищата си винаги бях до нея, когато умираше. Аз бях тази, която трябваше да я убие. Отново и отново, и отново. Тя ми заповядваше да я убия, а аз всеки път падах на колене и я умолявах да не иска такова нещо от мен, но тя беше непреклонна, така че като добра дъщеря винаги се съгласявах. Завързвах я за дървото в предния ни двор, обливах главата й с бензин и я запалвах. Подгонвах я по черния път край горската ни къща и я прегазвах с пикапа. Тялото й винаги се закачаше на някоя щръкнала метална част, а аз го влачех, докато не се откачеше, после превключвах на задна и я прегазвах отново. Пребивах я до смърт с миниатюрна бейзболна бухалка, за да се мъчи колкото може повече. Тиквах я в дупка, която сама бях изкопала, и я погребвах жива с пръст и камънаци. Кошмарите ми далеч не бяха сюрреалистични. Случваха се посред бял ден. Подсъзнанието ми ги въртеше като документални кадри, по-живи от живота. Колата беше моята, предният двор си беше нашият двор, малката бейзболна бухалка обикновено стоеше в килера при старите чадъри.

Не се будех разплакана. Будех се с писъци. Пол ме прегръщаше и ме държеше в обятията си, докато се успокоя. Слагаше на челото ми компрес със студена вода. Само че студените компреси не можеха да отмият кошмарните сънища с майка ми.

Нищо не беше способно да ги заличи. Нищо не можеше да върне майка ми или поне да ми донесе утеха. Нищо не можеше да промени факта, че не бях до нея в сетния й час. Това ме раздираше отвътре. Сриваше земята под краката ми.

Бяха ми нужни години, за да се върна на мястото си сред десетте хиляди неща. Да стана жената, която майка ми беше отгледала. Да си спомня как казваше „слънчице“ с онзи особен поглед. Страдах. Исках нещата да са различни. Желанието ми беше като непристъпна гора, от която сама трябваше да се измъкна. Лутането продължи четири години, седем месеца и три дни. Не знаех къде отивах, докато не стигнах.

Място, наречено Моста на боговете.

 

 

 

Глава 2

 

Раздвоение

 

Ако трябва да илюстрирам с карта тези четири години и няколко месеца –периода между смъртта на майка ми и деня, в който тръгнах по Тихоокеанския хребетен път – тя ще представлява хаотично разпръснати във всички посоки линии, нещо като запален бенгалски огън, в центъра на който се намира Минесота. До Тексас и обратно. До Ню Йорк Сити и обратно. До Ню Мексико и Аризона, и Невада, и Калифорния, и Орегон и обратно. До Уайоминг и обратно. До Портланд, щата Орегон, и обратно. Пак до Портланд и пак обратно. И пак. Само че тези линии няма как да разкажат цялата ми история. На картата могат да се видят всички места, където бях потърсила убежище, но тя няма да може да хвърли светлина върху всички усилия, които бях положила, за да не ги напусна. Няма да може да покаже как в месеците след смъртта на майка ми бях опитала – неуспешно – да запълня празнотата, останала след нея, и да опазя семейството ни цяло. Нито пък колко се бях борила да спася брака си, макар и да го обричах на провал с безкрайните си лъжи. Ще изглежда просто като несиметрична звезда с ярки, стрелкащи се във всички посоки лъчи.

Когато пристигнах вечерта в градчето Мохаве, щата Калифорния, броени часове преди началото на прехода ми, за последен път бях оставила Минесота зад гърба си. Дори бях казала на мама за решението си – не че можеше да ме чуе. Бях седнала в цветната леха край горската ни къща. Там, където с Еди, Пол, Карън и Лийф бяхме изсипали праха й и бяхме поставили надгробната й плоча. Обясних й, че вече нямаше да съм наоколо, за да поддържам гроба й. Което означаваше, че никой нямаше да го поддържа и щеше да остане на произвола на бурените и съборените от вятъра клони и шишарки. На снега, мравките, сърните, черните мечки и дивите оси. Легнах сред минзухарите, в пръстта, примесена с праха на майка ми, и я уверих, че съм добре. Казах й, че съм капитулирала. Че след смъртта й нищо не е било същото като преди. Настъпили бяха промени, каквито едва ли е можела да си представи приживе. Говорех тихо и не можех да спра – думите ми излизаха като отприщена вода. Имах чувството, че тъгата ме е стиснала за гърлото, но същевременно животът ми сякаш зависеше от това излияние. Вечно щеше да бъде моята майка, казах й, но се налагаше да си тръгна. И бездруго за мен тя не беше в цветната леха, обясних й аз. Бях я преместила. На единственото място, където можех да я почувствам. Вътре в себе си.

На следващия ден напуснах Минесота завинаги. ТХП ме очакваше.

Беше първата седмица на юни. Тръгнах към Портланд с пикапа ми шевролет от 1979 г., натоварен с десетина кашона с дехидратирана храна и туристическа екипировка. Бях опаковала целия този багаж през последните няколко седмици. След това адресирах всеки от кашоните на мое име до напълно непознати места – до пощенските клонове на селища по ТХП, носещи живописни имена като Еко Лейк и Сода Спрингс[14], Бърни Фолс[15] и Сеяд Вали[16]. Оставих ги заедно с пикапа у приятелката ми Лиса в Портланд – бях я помолила да ми ги изпраща по пощата през лятото – и взех самолет до Лос Анджелис, откъдето братът на един приятел ме закара до Мохаве.

Влязохме в града привечер, когато слънцето клонеше към планината Техачапи, която се намираше на двайсетина километра зад нас. Планината, по чиито склонове щях да тръгна на следващия ден. Градчето Мохаве е разположено на около 850 метра надморска височина, но имах чувството, че се намирам на някакво дъно, а характерните за района ниски дървета допринасяха за тази илюзия – табелите на бензиностанциите, ресторантите и мотелите стърчаха дори над най-високите от тях.

– Можеш да ме оставиш тук – казах на шофьора ми, като му посочих една старомодна неонова табела с надпис „МОТЕЛ УАЙТС“, над който в жълто светеше думата „ТЕЛЕВИЗОР“, а под него в розово – „ИМА СВОБОДНИ СТАИ“. Съдейки по неугледния вид на сградата, прецених, че е най-евтиното място за пренощуване в града. Точно за мен.

– Благодаря, че ме докара – казах, след като спряхме на паркинга.

– Няма защо – отвърна той и ме погледна сериозно. – Сигурна ли си, че е добра идея да те оставя тук?

– Напълно – уверих го аз с престорено спокойствие. – Доста съм обикаляла сама. Слязох от колата и свалих раницата и две грамадни найлонови торби с провизии от супермаркета. Още в Портланд бях възнамерявала да сместя покупките в раницата, но не ми беше останало време. Щях да се заема с това в стаята на мотела.

– Успех – пожела ми мъжът.

Изчаках колата да се отдалечи. Въздухът беше толкова горещ, че все едно вдишвах прах, а сухият вятър завираше кичури коса в очите ми. Паркингът беше покрит с малки бели камъчета, споени с цимент, а мотелът представляваше дълга сграда с врати и прозорци, закрити с овехтели пердета. Преметнах раницата през рамо и взех торбите в ръка. Странно беше, че имах само тези неща със себе си. Внезапно се почувствах беззащитна; нямаше го очакваното въодушевление. През последните шест месеца бях пресъздавала този момент във въображението си, а сега, когато той действително настъпи – а аз се намирах на някакви си двайсетина километра от самия ТХП – вече не ми изглеждаше толкова ярък и имах чувството, че сънувам, а мисълта ми се точеше едва-едва, тласкана напред не от инстинкта, а от силната ми воля. „Влез вътре – трябваше да си кажа, за да се придвижа към рецепцията на мотела. – Поискай си стая.“

– Осемнайсет долара – каза възрастната жена зад масата, след което погледна намусено отвъд рамото ми, към стъклената врата, през която бях влязла преди секунди, и добави: –Освен ако не сте с някого. За двама е по-скъпо.

– Сама съм – казах аз и се изчервих. Именно когато казвах истината, се чувствах като лъжкиня. – Онзи мъж само ме докара.

– В такъв случай ми дължите осемнайсет долара – отвърна жената – но ако в стаята ви дойде да нощува някой, ще си доплатите.

– Не очаквам никого тази нощ – уверих я с равен тон. Извадих двайсетдоларова банкнота от джоба на късите ми панталони и я плъзнах по плота на масата. Тя взе парите и ми подаде два долара ресто и адресна карта, която да попълня с химикал, прикрепен към верижка. – Не съм с кола, така че ще оставя това поле празно – обясних, сочейки бланката. Усмихнах й се, но тя не ми отвърна със същото. – Освен това не мога да дам адрес. Пътувам, така че…

– Напишете адреса, на който ще се върнете.

– Вижте, точно в това е проблемът. Още не мога да кажа къде ще живея след това, понеже…

– Тогава дайте адреса на родителите си – изръмжа тя в отговор. – Където е домът ви – там.

– Ясно – съгласих се и вписах адреса на Еди, макар че, откровено казано, през четирите години след смъртта на мама толкова се бяхме отдалечили, че вече не бях съвсем сигурна дали можех да го нарека свой пастрок. Нямах си „дом“, въпреки че къщата, която построихме на север, все още я имаше. Тримата с Карън и Лийф бяхме силно свързани като най-близки роднини, но напоследък се виждахме и общувахме все по-рядко; животът на всеки един от нас беше поел в различна посока. С Пол се бяхме развели официално предишния месец след дълга и мъчителна година, през която бяхме живели разделени. Имах обични приятели, които понякога наричах семейство, но ангажиментите ни един към друг бяха непостоянни, а обвързаността ни беше роднинска повече на думи, отколкото на дела. „Кръвта вода не става“, винаги бе казвала майка ми, а аз все й противоречах. Но в края на краищата май нямаше значение дали е била права, или не. И двете изтекоха през пръстите ми.

– Заповядайте – казах на жената, побутвайки бланката към нея, но тя не ми обърна внимание. Гледаше в малкия телевизор, поставен върху масичка близо до нея. Даваха вечерните новини. Нещо за съдебния процес срещу О Джей Симпсън.

– Мислите ли, че е виновен? – попита ме тя, без да откъсва поглед от екрана.

– Така изглежда, но е твърде рано да се каже. Разследването все още не е приключило.

– От ясно по-ясно е, че е бил той! – извика жената.

Когато най-накрая ми даде ключ, прекосих целия паркинг, за да стигна до стая в далечния край на сградата.

Влязох вътре, оставих нещата си на пода и седнах върху мекото легло. Намирах се в пустинята Мохаве, а стаята беше учудващо усойна и миришеше на мухлясал килим и почистващ препарат. Бяла метална кутия с решетка отпред забръмча в ъгъла – изпарителен охладител, който пусна студен въздух в продължение на няколко минути, после се изключи сам с драматично потракване, като по този начин подсили още повече тягостното ми чувство за самота. Замислих се дали да не изляза навън и да си намеря някого. Нямаше да е трудно. Предишните години не се бях спирала да се срещам и преспивам с различни мъже. Тази лишена от чувства интимност ми се струваше абсолютно нелепа сега и въпреки това продължавах да копнея за нечие тяло, долепено до моето – простичко усещане, но способно да заличи всичката мъка в душата ми. Станах от леглото, за да се отърся от копнежа си и да освободя съзнанието си от нетърпеливото му жужене: „Мога да отскоча до някой бар. Да позволя на някой тип да ме почерпи с питие. Ще сме в леглото за нула време“.

Зад всички тези помисли се криеше силното желание да звънна на Пол. Вече не бяхме женени, но той продължаваше да е най-добрият ми приятел. В периода, в който мъчително изживявах разпадането на брака ни, бяхме преживели и добри моменти заедно, дори се бяхме чувствали като щастлива двойка – странно, но факт.

Металната кутия в ъгъла пак се включи от само себе си, а аз застанах пред нея, така че ледената струя да облива голите ми крака. Още носех дрехите, с които бях тръгнала от Портланд предишната вечер – всичко по мен беше чисто ново. Това беше туристическият ми екип и в него се чувствах малко странно, като някого, в когото все още не се бях превърнала. Вълнени чорапи под кожени туристически обувки с метални кукички. Тъмносини къси панталони с внушителни джобове, залепващи се с велкро. Долно бельо, произведено от специална бързосъхнеща материя, и обикновена бяла тениска върху спортен сутиен.

Това бяха част от нещата, за които бях спестявала цяла зима и пролет, поемайки колкото може повече смени в ресторанта, където работех като сервитьорка. В началото не ми се бяха стрували толкова странни. Въпреки последните ми набези в трескавия градски живот спокойно можех да бъда описана като горско чедо. Все пак бях прекарала тийнейджърските си години сред горите на Северна Минесота. Семейните ваканции винаги включваха един или друг вид лагеруване на открито. Излизанията ми сред природата сама, с Пол или с приятелите ми – също. Безброй пъти бях преспивала в каросерията на пикапа или в палатка насред национални паркове. Но сега, когато разполагах само с тези дрехи, внезапно се почувствах като долна лъжкиня. През шестте месеца на подготовката ми за прехода по ТХП бях обяснила поне на десетина души защо начинанието си струва и колко добре съм се подготвила за такова предизвикателство. Но сама в стаята ми в мотел „Уайтс“ напълно осъзнах колко рисковано беше всичко.

– А защо не започнеш с по-кратък преход? – беше предложил Пол, когато преди няколко месеца му разказах за плановете си, докато обсъждахме дали да останем заедно, или да се разведем.

– Откъде накъде? – бях подскочила от яд. – Мислиш, че няма да се справя ли?

– Не е това – беше отрекъл той. – Просто досега не си ходила на преходи, доколкото знам.

– Ходила съм на преходи! – бях отвърнала възмутено, макар че той имаше право – нямах никакъв опит. Каквито и неща да бях правила, нито едно от тях не се доближаваше до истински преход.

„Никога не съм ходила на преходи!“, помислих си сега с някакво смесено чувство на тъга и веселост. Неочаквано погледнах към раницата и найлоновите торби, които мъкнех със себе си от Портланд – все още не бях разопаковала нищо от това, което бях накупила. Раницата ми в горскозелено с контрастни черни елементи беше с три големи отделения, а от двете й страни като огромни уши стърчаха джобове от непромокаема мрежеста материя. Стоеше изправена, без да пада, здраво стъпила на специалното си пластмасово дъно. Фактът, че не се прекатурваше на една страна като обикновените раници, ми носеше някаква малка доза утеха. Отидох до нея и докоснах горното й капаче, сякаш милвах детска главичка. Преди месец бях получила изричното указание да я напълня с багажа, който смятах да взема за прехода, и да повървя, за да изпробвам издръжливостта си. Бях планирала да го направя, преди да тръгна от Минеаполис, а по-късно и при пристигането си в Портланд. Само че така и не стигнах до това. Пробният ми преход щеше да се състои утре – по време на първия ми ден по маршрута.

Бръкнах в една от торбите и извадих оранжева свирка, на чиято опаковка можеше да се прочете, че е „най-звучната на света“. Разкъсах пликчето, издърпах жълтото шнурче, на което беше закачена, и го нахлузих около врата си, все едно бях треньор. В този вид ли трябваше да скитам из планината? Вероятно изглеждах глупаво, но не бях сигурна. Както и с останалите неща, бях купила най-звучната свирка на света, без да обмисля внимателно нещата. Свалих я от врата си и я завързах за рамката на раницата, така че да виси над рамото ми, докато се движех по маршрута. Така щях да имам достъп до нея, ако ми потрябваше.

А дали щеше да ми потрябва? Хвърлих се на леглото напълно обезверена. Отдавна трябваше да съм вечеряла, но от притеснение не изпитвах никакъв глад, а чувството за самота, което ме беше обзело, изпълваше с глухо къркорене стомаха ми.

– Най-накрая стана твоето – беше казал Пол, когато се разделяхме в Минеаполис преди десетина дена.

– И какво е то? – бях се поинтересувала.

– Да останеш сама със себе си – беше отвърнал той с усмивка. Аз кимнах неуверено.

Наистина нещата се развиваха в желаната от мен посока, но самотна не влизаше в плановете ми. Изглежда, представата ми за любовта беше трудна за обяснение. Замирането на брака ни беше сложен процес, който започна с писмо, пристигнало седмица след смъртта на майка ми, макар че първите признаци се бяха появили доста преди това.

Писмото не беше за мен. Беше за Пол. Независимо от съвсем прясната загуба на майка ми и силната ми скръб, когато видях полето на подателя, хукнах въодушевено към спалнята. Беше от „Ню Скул“, университет в Ню Йорк Сити. В един предишен живот – в дните, преди да науча за болестта на майка ми – му бях помогнала да кандидатства за докторантска програма в областта на политическата философия. В онзи далечен януари идеята да заживеем в Ню Йорк Сити ни се струваше повече от вълнуваща. Само че в края на март – когато отвори писмото и радостно възкликна, че е приет, когато го прегърнах така, сякаш се радвах заедно с него на добрата новина – почувствах как се разполовявам. В тялото ми вече съществуваха две жени – онази, която бях, преди майка ми да умре, и тази, в която се бях превърнала след това, чийто предишен живот я беше дамгосал със синина като след удар. Истинското ми аз се криеше отдолу, пулсирайки под всичките ми празни надежди. Как щях да завърша бакалавърска степен през юни и до няколко месеца – дим да ни няма. Как щяхме да наемем апартамент в Ийст Вилидж или Парк Слоуп – места, които бях виждала само във въображението си и из страниците на списанията. Как щях да нося шикозни пончота, симпатични плетени шапки и модерни ботушки, превръщайки се в писател по онзи романтично-мизерстващ начин, който беше характерен за толкова много от моите литературни герои и героини.

Всичко това ми беше отнето, независимо от хубавата новина, дошла с писмото. Мама я нямаше вече. Мама я нямаше вече. Мама я нямаше вече. Всичките ми въжделения за бъдещето се бяха изпарили с последния й дъх.

Не можех да напусна Минесота. Семейството ми се нуждаеше от мен. Кой щеше да помогне на Лийф да порасте? Кой щеше да подкрепя Еди в самотата му? Кой щеше да приготвя вечеря за Деня на благодарността и да поддържа живи семейните традиции? Все някой трябваше да споява това, което беше останало от семейството ни. И този някой трябваше да съм аз. Поне това дължах на моята майка.

– Замини без мен – казах на Пол, докато препрочиташе писмото. И през следващите седмици повтарях тези думи отново и отново с все по-голяма увереност. Част от мен се ужасяваше при мисълта, че ще ме изостави; другата отчаяно се надяваше да го направи. Заминеше ли, вратата на брака ни щеше да се затръшне, без да се налага аз да я ритам. Щях да съм волна като птичка и никой за нищо нямаше да ме вини. Обичах го, но бях само на деветнайсет, когато се бяхме оженили – крайно неподготвена да се обвържа с друг човек, колкото и скъп да ми беше. След сватбата се бях увличала по други мъже, но все някак съумявах да се контролирам. Сега тази воля ми липсваше. Тъгата унищожаваше способността ми да обуздавам желанията си. От толкова много неща съм била лишавана, разсъждавах аз. Защо и аз сама да се лишавам?

Едва седмица след смъртта на майка ми целунах друг мъж. Седмица по-късно – още един. С тях, както и с останалите, само се натискахме – бях се заклела да не прекрачвам онази значима за мен граница на интимността – но въпреки това съвестта ме глождеше, задето се оплитах в изневери и лъжи. Чувствах се като в капан от неспособността си да взема решение – да напусна Пол или да му остана вярна, затова започнах да чакам той да ме напусне и да замине сам за университета. Той обаче отказваше.

Отсрочи влизането си с година и двамата останахме в Минесота, така че да съм близо до семейството ми, макар тази стъпка да не даде особени резултати. Оказах се безсилна да скрепя отношенията ни. Не бях майка ми. Чак след смъртта й разбрах какво е била тя за нас – магическата сила в ядрото на семейството ни, която, без да осъзнаваме, ни беше карала да се въртим в мощната орбита около нея. Когато нея вече я нямаше, Еди постепенно се отчужди от нас. Тримата с Лийф и Карън се понесохме в различни посоки. Колкото и да се опитвах да поддържам отношенията ни близки, трябваше да призная, че без майка ми нямаше как да сме същите. Бяхме просто четирима души, които, макар и свързани с тънко въженце, плаваха поотделно из останките от скорошното корабокрушение. Така и не приготвих вечеря за Деня на благодарността. На празника, осем месеца след загубата на мама, вече говорех за семейството си в минало време.

Поради тази причина, когато двамата с Пол се преместихме в Ню Йорк Сити, макар и с година закъснение, бях доволна. Животът ми можеше да започне отначало. Щях да преустановя контактите си с други мъже. Да посмекча скръбта си. Да преглътна разпада на семейството ми. Да бъда писателка, която живее в Ню Йорк. Да обикалям града с модерни ботушки и симпатична плетена шапка.

Само че не така се стекоха нещата. Бях това, което бях – същата жена, която беше в плен на силни чувства под синината, с която я беше дамгосал предишният й живот, но този път се намирах на друго място.

Денем пишех разкази, нощем работех като сервитьорка и се натисках с единия от двамата мъже, с които едновременно не прекрачвах границата на интимността. Бяхме живели в Ню Йорк Сити едва месец, когато Пол реши да зареже докторантската програма и да стане китарист. Половин година по-късно напуснахме големия град и за кратко се върнахме в Минесота, а после отпрашихме на няколкомесечно пътешествие из целия Запад, което включваше Големия каньон и Долината на смъртта[17], Биг Сър[18] и Сан Франциско. Късно пролетта стигнахме крайната точка, Портланд, където се хванахме да работим по ресторанти. Първоначално отседнахме в скромното апартаментче на приятелката ми Лиса, а после се прехвърлихме във ферма на петнайсетина километра от града, където в замяна на грижите за коза, котка и цяло семейство екзотични кокошки, не плащахме наем през лятото. Извадихме дюшека и завивките от пикапа и ги разположихме на пода във всекидневната, където спяхме точно под огромния прозорец с изглед към лешниковата градина. Правехме си дълги разходки, беряхме горски плодове и се любехме. „Мога да го направя – мислех си. – Мога да съм добра съпруга на Пол.“

Но и този път грешах. Можех единствено да се превъплътя в нужната роля. По-убедително от всякога. Вече дори не си спомнях коя бях преди разполовяването на живота ми. Жената от фермерската къщичка в предградията на Портланд, отбелязала наскоро втората годишнина от смъртта на майка си, вече не се боеше да прекрачи границата. Пол получи предложение за работа в Минеаполис, заради което трябваше да се върне в Минесота още в средата на ангажимента ни като гледачи на кокошки, а аз останах в Орегон и преспах с бившето гадже на собственичката на пернатите. Преспах и с един от готвачите в ресторанта, където работех като сервитьорка, а така също и с масажиста, който ме почерпи с бананов пай и ми направи безплатен масаж. И с тримата в рамките на пет дни.

Предполагах, че и хората, които се самонараняват умишлено, изпитват подобно чувство. Неособено привлекателен метод, но пък безпогрешен. Греховен, но лишен от разкаяние. Опитвах се да се излекувам. Да прочистя организма си от лошото, за да остане само доброто. Да се излекувам от себе си. В края на лятото, когато се върнах в Минеаполис при Пол, вярвах, че съм го постигнала. Смятах, че съм се променила към добро и съм приключила с измамите. За известно време беше така, есента мина без изневери и посрещнах новата година като вярна съпруга. После се впуснах в нова авантюра. Знаех, че съм попаднала в задънена улица. Вече не можех да се търпя. Крайно време беше да изрека пред Пол думите, които щяха да сринат живота ми. Не че бях спряла да го обичам. Но че трябваше да бъда сама, макар и да не знаех причината за това.

Бях загубила майка си преди други години.

Когато излях душата си, и двамата рухнахме на пода, облени в сълзи. На следващия ден Пол се изнесе. Лека-полека съобщихме на приятелите ни, че се разделяме. Обяснявахме им, че се надяваме да изгладим отношенията си, че не е задължително да се разведем. Първо изпаднаха в недоумение – имали ни за толкова щастлива двойка. После се ядосаха – не на двама ни, а лично на мен. Една от най-близките ми приятелки ми изпрати по пощата моя снимка, която държеше в рамка… скъсана на две. Друга пък налетя на Пол. Като видя, че страдам, трета ми каза, че тъкмо това заслужавам – с моите камъни по моята глава. Нямах право да й противореча, но ми стана тъжно. С часове лежах неподвижно върху дюшека ни с чувството, че левитирам от мъка.

На третия месец от раздялата ни още се намирахме на същия онзи мъчителен кръстопът. Не бях склонна нито да се събера отново с Пол, нито да се разведа. Исках да се раздвоя, за да мога да направя и двете. Пол започна да излиза с няколко жени, а аз най-неочаквано се обрекох на целомъдрие. След като бях съсипала брака си заради безразборен секс, сексът вече не ме интересуваше.

– Разкарай се от Минеаполис – посъветва ме Лиса по време на един от среднощните ни емоционални разговори по телефона и ме покани да й гостувам в Портланд.

След по-малко от седмица напуснах работата си в ресторанта, натоварих пикапа и потеглих на запад, по същия маршрут, който щях да следвам точно една година по-късно в посока към Тихоокеанския хребетен път.

Когато влязох в Монтана, вече знаех, че съм взела правилното решение – зелената шир се простираше с километри пред колата ми, а небето – още по-надалеч. Град Портланд се мержелееше някъде отвъд хоризонта. Щеше да е сладкото ми бягство от действителността, макар и мимолетно. Стигнех ли, щях да оставя всички неволи зад гърба си, размишлявах с надежда.

Вместо това обаче се натъкнах на още.

 

 

 

 

Глава 3

 

В що-годе отвесен стоеж

 

Когато на следващата сутрин се събудих в стаята си в мотел „Уайтс“, взех душ и застанах гола пред огледалото, изучавайки лицето си внимателно, докато миех зъбите си. Опитах се да си внуша, че изпитвам нещо като вълнение, но единственото, което усетих, беше мрачно безпокойство. От време на време успявах да се видя такава, каквато бях в действителност, и тогава в съзнанието ми прокънтяваха думи, все едно някой бог ги изричаше. Онази сутрин пред потъмнялото огледало чух следното: „жената с дупката в сърцето“. Това бях аз. Затова бях копняла да бъда с някого миналата нощ. Затова бях тук, гола в стаята на мотела, обзета от абсурдната идея да се отправя съвсем сама на тримесечен преход по ТХП. Оставих четката за зъби, наведох се към огледалото и вперих поглед в очите си. Усещах как се разпадам отвътре като прецъфтяло цвете, изложено на силен вятър. Помръднех ли лекичко, поредното венчелистче се отронваше. „Моля те – помислих си. – Моля те.“

Отидох до леглото и погледнах туристическото си облекло. Преди да вляза под душа, го бях подредила старателно върху покривката, както мама бе подреждала дрехите ми на първия учебен ден. Докато обличах сутиена и тениската, малките корички по краищата на татуировката, с която наскоро се бях сдобила, се закачиха за ръкава и аз внимателно ги изчоплих. Това беше единствената ми татуировка – син кон върху левия ми делтовиден мускул. Пол имаше същата. Бяхме си ги направили заедно в чест на развода ни, който бе станал официален предишния месец. Вече не бяхме женени, но татуировките ни служеха като доказателство, че сме свързани завинаги.

Искаше ми се да се обадя на Пол дори повече, отколкото предишната вечер, но не можех да си го позволя. Той ме познаваше твърде добре. Щеше да долови тъгата и колебанието в гласа ми и веднага да отгатне, че не се обаждах само защото се страхувах да направя първата крачка по ТХП. Щеше да усети, че исках да споделя нещо с него.

Нахлузих чорапите си и стегнах връзките на туристическите обувки, после отидох до прозореца и вдигнах пердето. Слънцето напичаше силно белите камъчета на паркинга. Отвъд шосето имаше бензиностанция и предположих, че оттам можех да се кача на автостоп до ТХП. Когато пуснах пердето, стаята отново потъна в тъмнина. Чувствах се добре вътре – като в уютен пашкул, който не трябваше да напускам, макар да знаех, че това не беше възможно. Беше девет сутринта, а навън вече бе доста горещо. От ъгъла на стаята отново се чу освежаващото бръмчене на металната бяла кутия. Независимо от всичко, което загатваше за моята нерешителност, имах мисия – беше настъпил първият ден на прехода по ТХП.

Отворих всички отделения на раницата и изпразних съдържанието им върху леглото. Изсипах отгоре и покупките от найлоновите торби, после вперих поглед в купчината. Това беше всичко, което трябваше да нося със себе си през следващите три месеца.

В калъф от спален чувал бях натъпкала чифт поларени панталони, термориза с дълги ръкави, дебел поларен анорак с качулка, по два чифта бельо и вълнени чорапи, чифт тънки ръкавици, шапка с козирка, поларена шапка и панталон дъждобран. Имах и непромокаема платнена торба, натъпкана догоре с храната, която щеше да ми бъде нужна за следващите четиринайсет дни – докато стигна до първата пощенска станция в място, наречено Кенеди Медоус, където предстоеше да получа първия колет с провизии. Имах спален чувал и походен стол, който в разгънат вид можеше да ми служи като спално шалте, лампа-челник като онези на миньорите и пет еластични въженца. Имах пречиствател на вода и миниатюрен преносим газов котлон, висока алуминиева бутилка за газ и розова запалка. Имах малка тенджерка, вмъкната в по-голяма тенджера, и сгъваеми прибори, както и евтини спортни сандали, които бях предвидила за вечерите, когато щях да разпъвам палатката за лагеруване. Имах бързосъхнеща компактна хавлия, ключодържател-термометърче, мушама и пластмасово канче с дебели стени и дръжка. Имах кутийка с лекарства в случай на ухапване от змия и швейцарско ножче, малък бинокъл в калъф от изкуствена кожа и въже в електриков цвят, компас, с който още не се бях научила да работя, макар да имах книжка с инструкции, наречена „Как да не се загубим“, която уж щях да прочета по време на полета до Лос Анджелис, но така и не бях отворила. Имах аптечка за първа помощ в чисто ново куфарче с червено текстилно покритие и сигурна закопчалка, руло тоалетна хартия в найлоново пликче, което се затваряше с цип, както и туристическа лопатка от неръждаема стомана с калъф за острието. Имах малък несесер с тоалетни принадлежности и лични вещи, общо взето най-необходимото – шампоан и балсам, сапун, лосион и дезодорант, нокторезачка, спрей против насекоми и слънцезащитен лосион, четка за коса, тампон за многократна употреба от морска гъба и водоустойчив слънцезащитен балсам за устни. Имах джобно фенерче и метален фенер с восъчна свещ, както и една резервна свещ към него, сгъваем трион – кой знае защо го бях взела – и палатка в зелен найлонов калъф. Имах две еднолитрови пластмасови бутилки за вода и гумен мех за носене на гърба с вместимост около десет литра, найлоново покривало за раницата ми и компактно топче от дишаща материя Гортекс, което при разгъване се превръщаше в дъждобран. Имах неща, които бях донесла в случай, че другите неща, които бях взела, се повредят – резервни батерии, кутийка водоустойчиви кибритени клечки, полиестерно одеяло и шишенце йодни таблетки. Имах две химикалки и три книги освен „Как да не се загубим“ – „Тихоокеански хребетен път, том 1: „Калифорния“ (същият онзи пътеводител, който ми беше дал идеята за това приключение и чиито автори описваха обективно трудностите и красотите по пътя), „Умирайки“ на Уилям Фокнър и „Мечтата за общ език“ на Ейдриън Рич[19]. Имах скицник от 200 страници с твърди корици и размери 20 на 27 сантиметра, който използвах за дневник, и затварящо се с цип пликче с шофьорската ми книжка, малко пари, пощенски марки и миниатюрен бележник със спирала, чиито първи странички съдържаха адресите на приятели. Имах професионален лентов фотоапарат „Минолта Х-700“ за снимане на 35 мм филм, а към него допълнителен обектив, отделна външна светкавица и малък сгъваем статив, всичките събрани в специална омекотена чанта с размерите на футболна топка. Не че разбирах нещо от фотография.

Бях посетила магазина за къмпинг оборудване „Ар И Ай“ в Минеаполис над десет пъти през изминалите месеци, за да се сдобия с по-голямата част от всички тези вещи. Оказа се по-сложно, отколкото очаквах. Бързо научих, че е неразумно да си купиш дори бутилка за вода без предварително проучване на последните технологии в областта. Трябваше да се вземат под внимание положителните и отрицателните качества на различните материали, да не говорим за най-съвременните тенденции в дизайна. А бутилките бяха сред най-непретенциозните ми покупки. Подборът на останалата част от необходимата ми екипировка беше къде-къде по-сложно нещо, убедиха ме консултантите в „Ар И Ай“, които любезно ми предлагаха помощта си, щом ме видеха да разглеждам компактните туристически котлони или да се разхождам сред изложените палатки. Продавачите се различаваха по възраст и поведение, както и по предпочитанията си относно типа приключение сред дивата природа, но всички до един говореха за предлаганите артикули така разпалено и подробно, че направо ми взимаха ума. Наистина ги беше грижа дали циповете на спалния ми чувал ще се движат плавно, без да защипват плата, и дали яката в основата на качулката му позволява да бъде удобно пристегната около лицето, без да пречи на дишането ми. Изпитваха същинско удоволствие от факта, че пречиствателят ми на вода разполага със специален елемент от фибростъкло, който увеличава площта му. И осведомеността им като че ли беше заразителна. Докато взема решение каква раница да купя – най-висок клас на марката „Грегъри“ с хибридна външна рамка, претендираща да притежава баланса и гъвкавостта на вътрешната, се почувствах така, сякаш бях станала пълноправен експерт по планинарство.

Чак когато се изправих пред купчината внимателно подбрани вещи върху леглото в стаята ми в мотела в Мохаве, с дълбоко смирение осъзнах, че все още ми липсва нужният опит за това.

Захванах се за работа – да ги вмъкна и наблъскам във всяко възможно кътче на раницата ми, докато не оползотворя и последния милиметър празно място. Бях планирала да използвам еластичните въженца, за да прикача торбата с храна, палатката, мушамата, калъфа с дрехи и походния стол от външната й страна, на предвидените за целта места по рамката й, но се оказа, че освен тях има още неща за окачване. Пристегнах с еластичните въженца всичкия багаж предвиден за носене отвън, после окачих по тях сандалите, чантата с фотоапарата, термоканчето и металния фенер. Закачих калъфа на туристическата лопатка за колана на раницата, а ключодържателя-термометърче за един от циповете й.

Когато приключих с всичко това, седнах на пода, изпотена от тежката работа, и загледах раницата с умиление. В този момент се сетих какво бях забравила – вода.

Бях избрала Мохаве за начало на прехода просто защото, по моя преценка, щяха да са ми нужни стотина дена да стигна пеша до Ашланд, щата Орегон – градчето, което бях предвидила за финал. Бях чувала хубави неща за него и ако ми допаднеше, можеше и да се установя там. Преди месеци, докато проследявах с пръст по картата пътя ми на юг, за да изчисля километрите и дните, бях спряла на прохода Техачапи, където ТХП пресича шосе 58 в северозападния ъгъл на пустинята Мохаве, недалеч от едноименното градче. Да, но чак преди няколко седмици осъзнах, че започвах прехода от един от най-сухите участъци на маршрута, местност, в която дори най-бързите, тренирани и опитни планинари не смогваха всеки ден да се придвижват от един източник на вода до друг. В моя случай това щеше да е невъзможно. Вероятно щяха да са ми нужни два дена, за да измина 27-те километра до първия, така че се налагаше да нося повече вода със себе си.

Напълних еднолитровите бутилки с чешмяна вода от банята и ги пъхнах в страничните мрежести джобове на раницата. Измъкнах гумения мех с вместимост десет литра от мястото в главното отделение, където го бях натъпкала, и го налях догоре. Впоследствие научих, че един литър вода тежи приблизително един килограм. Нямам представа какво е било точното тегло на раницата ми в онзи първи ден, но знам поне, че тръгвах с около 12 килограма вода. Дванайсет килограма, които се оказаха труден за носене товар. Гуменият мех беше като огромен плосък балон, пълен с вода, който едва удържах в ръцете си. В един момент, докато се опитвах да го закрепя към раницата, го изпуснах и той подскочи на пода. Мехът беше оборудван с лентички от здрав плат и с голямо усилие успях да промуша през тях еластичните въженца, от които висяха фотоапаратът, сандалите, термоканчето и металният фенер. Накрая така се изнервих, че издърпах канчето и го запратих към отсрещната стена.

Когато целият ми багаж най-сетне беше стегнат за път, ме обхвана някакво спокойствие. Бях готова да тръгна. Сложих часовника си, нахлузих около врата си розовия неопренов шнур на слънчевите си очила, нагласих шапката на главата си и погледнах към раницата. Изглеждаше огромна, но компактна, умерено симпатична, но смущаващо резервирана. Беше като живо същество и не се чувствах сама в компанията й. Изправена, стигаше до корема ми. Хванах я здраво и се наведох да я вдигна.

Само че тя не помръдна.

Приклекнах, стиснах още по-силно рамката й и опитах отново. Пак без резултат. Не шавна дори сантиметър. Пробвах да я вдигна с две ръце, напрягайки мускулите на краката, докато се мъчех да я обхвана, влагайки целия въздух в гърдите си, всичката си сила и воля, всичко, което беше в мен. А тя продължаваше да се опъва. Имах чувството, че се мъча да отлепя от земята фолксваген костенурка. Изглеждаше толкова сладка, толкова покорна – а ми беше невъзможно да я повдигна.

Седнах на пода до нея и заумувах. Как щях да извървя близо 2000 километра през пресечен терен и безводни пустини с това чудо на гърба си, при положение, че не можех да я помръдна и на сантиметър в прохладна стая? Намерението ми изглеждаше абсурдно и въпреки това на всяка цена трябваше да вдигна тази раница от пода. Изобщо не ми беше хрумвало, че няма да е по силите ми. Просто си бях мислила, че ако събера на едно място всички необходими неща, за да пътешествам сред дивата природа, няма да е проблем да ги нося. Вярно, хората от „Ар И Ай“ доста често споменаваха думата „тегло“ в дългите си монолози, но не им бях обръщала внимание. Изглежда, съм смятала, че е имало по-значими въпроси. Като например дали яката в основата на качулката на спалния чувал позволява да бъде удобно пристегната около лицето, без да пречи на дишането ми. Замислих се без кое от нещата в раницата можех да мина, но всяко едно ми се струваше или крайно необходимо, или животоспасяващо при критични обстоятелства, затова не смеех да го извадя. Налагаше се да опитам да мъкна целия този багаж.

Стъпих на килима и седнах с гръб към раницата, пъхнах ръце в ремъците и закопчах помощния колан на гърдите си. Поех дълбоко въздух и се заклатих напред-назад, за да се засиля, после с всички сили изнесох тялото си напред и застанах на четири крака. Раницата вече не докосваше пода. Официално се бяхме свързали. Продължаваше да ми прилича на фолксваген костенурка, само че този път дребното возило беше паркирало на гърба ми. Задържах се в тази поза няколко секунди, колкото да възстановя равновесието си. После бавно задвижих краката си, вкопчила ръце в металното охладително устройство, докато не заех достатъчно изправена позиция, за да преодолея инертната маса. Рамката на раницата изскърца под огромната тежест. Като се изправих – по-точно, като заех що-годе отвесен стоеж – вече държах в ръцете си металната решетка, която в усилията си бях изтръгнала от охладителното устройство.

По никакъв начин не можех да я върна на мястото й. Кутията се намираше на няколко сантиметра от мен, но те бяха непреодолимо разстояние. Подпрях решетката на стената, закопчах долния колан около ханша и олюлявайки се, тръгнах из стаята, като центърът на тежестта ми моментално се изместваше при най-малкия наклон на тялото ми. Ремъците се впиваха болезнено в раменете ми, затова пристегнах допълнително долния колан, опитвайки се да запазя равновесие, и така стегнах средната част на тялото си, че плътта ми изскочи навън. Раницата се извисяваше над главата ми като издута от вятъра мантия, стягаше като менгеме цялото ми тяло чак до опашната кост. Чувството беше ужасно, но вероятно това означаваше да си екстремен планинар.

Нямаше как да знам.

Знаех единствено, че беше време да потеглям, затова отворих вратата и излязох навън.