Експедиция REcycle

РЕЦИКЛИРАНЕ НА МИСЛЕНЕТО

Всяко хлапе кара колело. Хванах цаката на двете гуми още в детската градина. Спомням си как батковците ме пуснаха с колелото от един баир, предвкусвайки забавлението, което моето падане ще предизвика. Много смешно, няма що! Представям си как щях да изглеждам само. Но за тяхно разочарование и моя радост успях да подкарам звяра от първия път. Бях толкова щастлив, че часове наред не можех да се спра, дори се стараех да изпреваря всички колоездачи по пътя си. Не бързах да връщам колелото. Задържах го за отмъщение, криейки го от родителите си в гъстите храсти до блока, в който живеехме. Но батковците се оказаха големи сополанковци. Оплакаха се на своите родители и пред вратата ни цъфна цяла делегация. Наложи се да им върна колелото. Бях засрамил баща си и здравата порция пердах не ми се размина. Спомням си, че около седмица се хранех прав заради синините по задните ми части.
Първото лично колело купих със собствени пари на десетгодишна възраст. Спечелил ги бях през лятото в едно от селските стопанства, където баща ми ме беше уредил на работа. Едвам овладях 20-килограмовата едноскоростна „Украйна“. Тежък кон. Когато падах, се стараех най-вече да опазя колелото, та вследствие на това всичките ми крайници бяха ожулени. Този факт никак не ме притесняваше, даже ме правеше още по-щастлив, въпреки наставленията на загрижената ми майка. Колелото стана неотменна част от моя живот. От изгрев до залез се губех от дома, притеснявайки все повече и повече родителите си. Толкова много мислех за него, че го взимах със себе си и в сънищата. Както медът събира мухите, така месеци наред децата се трупаха с неприкрита завист около новата ми играчка. Мнозина от тях умираха от щастие, когато ги качвах на рамката на колелото, за да ги повозя из кварталните улици. Но не успях да се порадвам дълго на придобивката си. Само след половин година, докато стоях по поръчка на майка си на опашка за извара пред една млекарница, го откраднаха. Не бях на себе си. Дни и нощи наред образът на колелото с всичките му „бижута“, с които го бях украсил, не ми излизаше от главата. Децата от махалата също преживяваха загубата, тъй като то беше източник на радост за всички ни. Второто колело купи баща ми, по-скоро от съжаление към децата в квартала, но след няколко месеца и то бе сполетяно от същата участ. Общо пет са колелата, които ми откраднаха като малък. Сякаш бях урочасан.
Едва преди три години, след дълго прекъсване, отново си припомних удоволствието от пътуването на две колела. Този път играчката се превърна в транспортно средство. В съвременния град шофьорът не е нищо повече от страдалец, окован в задръстванията, изправен пред вечния проблем къде да паркира. Да не говорим за обсебеното от такси, скоби, глоби и поддръжка на автомобила съзнание. Натрупването на всичката тази отрицателна енергия бързо ме отказа от автомобила като транспортно средство. След като видях сметката на собствената си кола (ударих я челно на едно от заледените кръстовища в София, която за пореден път бе изненадана от метеорологичните условия), я дадох за скрап и си купих колело. Олекна ми. Колелото ми даде свобода и независимост, освобождавайки едновременно с това голямо място за сървъра в главата ми. Страхувах се, че няма да мога да се справя, но приказката, че човек научи ли се веднъж да кара колело, никога повече не може да забрави, се оказа вярна. Сякаш никога не бях слизал от него. Първият ден мина като насън. Карах без посока подобно на свободен електрон, обикаляйки цяла София, преминавах от парк в парк, скачах от бордюрите на тротоарите, шмугвах се между колите по натоварените кръстовища. Усмивката не слезе от лицето ми. Установих, че се движа доста по-бързо, отколкото с автомобил, като използвах всички алтернативни маршрути за каране, които освен улиците и парка включваха и пешеходните зони. Седмица по-късно се почувствах като Робокоп. Сякаш всички мускули на тялото ми бяха блокирали – мускулна треска вследствие на заседналия живот, който бях водил. Започнах да ходя на работа с колело, изминавайки по двайсет и пет километра на ден. Освен свободата и гъвкавостта, които ми даде колелото, открих още един плюс – намаляването на стреса. Не ми стигаше монотонността на работата ми, та трябваше, заклещен сред стотици автомобили, да търпя звука на клаксоните, които изнервените шофьори надуваха. В колата се чувствах като бройлер, не като свободен индивид. Стресът е следствие от еднообразния и застоял начин на живот. Но за радост има лек срещу него. Съществуват, разбира се, милиони начини да избягаш от стреса, но нека споменем най-разпространените – спорт, алкохол и секс. Спортът е най-ефективната, но същевременно и най-трудната форма на превенция, при която разстоянието от идеята до нейната реализация е твърде дълго. За спорта се изискват усилие и постоянство, които мнозина възприемат като чиста проба стрес. Но това е следствие от неправилния подход към проблема, който поражда и погрешни изводи. Напомня на несполучлив опит за отказване от цигарите. Бях пушач и в продължение на десет години си мислех, че не мога без тях. Но преди седем години отсякох: „Дотук!“. Странна работа – мозъкът ни лъже какво е истина и какво не е, отдалечава ни от реалността и трезвата преценка за нещата. Мозъкът е като пчелна пита, запълнена с навици, нетърпяща празни пространства. Животът ни се гради върху навици, върху ангажиментите ни към семейство, работа, приятели, къща, кола, любовница (оппа… малко се отнесох) и така нататък... В това число влизат и вредни навици като цигарите, ако сте пушач, и алкохолът, ако сте зависим от него. Много пъти съм пробвал да откажа цигарите, заричайки се, че това ще стане в понеделник или когато свършат цигарите в пакета. Глупаво, нали? Но когато трябва да кажеш „Не!“, чудодейното хапче, рекламирано по телевизиите, не върши работа. С изхвърлянето на цигарите от гнездото им в пчелната пита на мозъка не се решава проблемът. Мозъкът не търпи празни пространства. Празното гнездо трябва да бъде запълнено, по възможност с положителен навик, например спорт или някакъв вид хоби. В противен случай цигарите отново се връщат в гнездото си, като ни убеждават за пореден път, че са се превърнали в неизменна част от нас, и ни заставят да повярваме в това. Така стана и при мен. Много пъти се отказвах, докато не започнах да изминавам разстоянието от двайсет и пет километра до работата си и обратно пеш, без да ме е грижа дали вали, или пък е студено. Отнемаше ми повече от час и половина в едната посока. Ако все пак ми се допушеше, обличах спортния екип и тичах още десетина минути из квартала, за да ми мине. След месец и половина упорство накрая успях и изхвърлих от мозъка си вредния навик, придобивайки нов, много по-добър. Беше голям успех, с който се гордея.
Малко се отдалечих от темата за начините за намаляване на стреса. Бяхме стигнали до алкохола. Да, алкохолът е най-лесният начин, практикуван от милиони хора по света. Не говоря „за по едно малко“, от което и аз не се лишавам, а имам предвид стреса, който бива заливан обилно с алкохол, до такава степен, че в един момент и спасителният пояс не може да помогне. Но „лекарството“ убива не само стреса – умират и милиони мозъчни клетки, съсипват се тялото и черният дроб. Любим начин за бягство от стреса е сексът – най-сладкият възможен начин. Но все пак не всеки разполага с подходящ партньор в нужното време и нужния час.
За експедицията около Черно море се готвих около два месеца. След като дванайсет години бях умувал по въпроса, реших – сега или никога! Като малък бях чул за един руснак, който преди много, много време обиколил с колело целия Съветски съюз по границите му. В онзи момент сякаш ме порази гръм. Нямах думи. След паузата, необходима ми, за да смеля информацията, умът ми възкликна: „Стига бе!...“. Без да си давам сметка, в детската ми глава тогава се бе инсталирала програмата, която промени съдбата ми завинаги. Години наред умът ми не побираше как го е постигнал. По онова време десет километра за мен бях огромно разстояние. Дори и трите километра, които изминавах с останалите хлапета, отивайки на риболов, ми се струваха цяло пътешествие. И ето че бях открил своя кумир.
Всяко хлапе се нуждае от идеали. Гладът за информация и липсата на опит карат децата да подражават. Родителите обикновено са първите модели за подражание, после идва ред на създаването на всякакви идоли, като най-често това са музикални или телевизионни звезди. Децата копират маниерите и говора на родителите си. „Крушата не пада по-далече от дървото.“ Ако дървото е гнило, ражда и гнили плодове. Децата, възпитавани от безотговорни родители, стават капризни и бягат от отговорност.
Като малък и аз често си създавах кумири. Разбира се, баща ми оглавяваше класацията, но имаше и други, които запълваха онези сфери на интересите ми, където баща ми не беше авторитет. Всяка новина или постижение, които научавах не само от приятелите, но и от родителите, ме привличаше като магнит. Животът по социалистическо време беше доста монотонен и всяка идваща „отвън“ информация беше като глътка свеж въздух. Като деца се залепяхме за чужденците и ги молехме за дъвка или списание. Един път ми провървя и се сдобих с вестник „Таймс“, който скрих от всички, дори от родителите си. Дълго време се опитвах да го преведа с помощта на речника на сестра ми. Все още е в детското ми скривалище и трупа антикварна стойност.
Много години по-късно, като студент, в ръцете ми попадна книга за един руснак, който стигнал до Австралия и се върнал с колело. Името му бе Володя Сорокин, а книгата се казваше „До Австралия и обратно за 1 долар“. Тя разпали забравени страсти към пътешествия. Точно тогава се активира бомбата в главата ми, възкресявайки детската ми мечта. Реших да обиколя Средиземно море с колело. Подобна експедиция иска много средства, проучване, екипировка и най-вече свободно време, с което не разполагах. Идеята отлежаваше дълго време в главата ми – време, през което се надявах да спечеля достатъчно пари, за да се откъсна за дълъг период от матрицата на ежедневието. Чакането се оказа дълго. Времето си минаваше, а средствата все не стигаха. След около дванайсет години чакане осъзнах, че този щастлив ден никога няма да дойде и ако не предприема нещо сега, животът ще мине и мечтата ще си остане мечта. Купих колело и започнах да тренирам. Увеличавах разстоянията, докато един ден не установих, че мога да изминавам спокойно, без да се изморявам, над сто километра на ден. Бях щастлив от този факт. Това ми даде възможност да изчисля подробно маршрутите си, а също и времето и средствата, от които се нуждаех. С тази информация подръка е по-лесно да се предприеме първата крачка към осъществяване на мечтата. Въздушната кула в главата ми постепенно се материализираше, сякаш я изграждах тухла по тухла. Обиколката на Средиземно море възлиза на 32 000 километра и преминава през 22 напълно непознати държави. (Осъществих я от 1 февруари до 14 ноември 2010 г.) Проучването си е сериозна работа – „работа“ в прекия смисъл на думата. Някои хора смятат пътешествениците за безделници. Но тъкмо на тях дължим безбройните географски открития. Смятам, че един пътешественик има достатъчно работа, която е свързана и с поемането на рискове, и с решаването на непредвидени ситуации. Проучванията, сдобиването с визи и необходима екипировка, физическата и умствената подготовка – всички тези неща съчетават в себе си невероятно количество умения, които пътешественикът трябва да придобие. Щом са безделници, то защо пътешествениците са такава рядкост? Защото не всеки има хъс да се подготви и да се впусне в приключение, без да търси оправдание заради пречките по пътя си. Нима има по-голямо щастие от това да живееш истински живот, като пасеш на воля и събираш информация за културното наследство, вместо да живееш като „кон с капаци“, който прави едно и също всеки ден, работи от сутрин до вечер, за да може да си купи неща, за които дори не остава време да бъдат използвани? Не знам как се чувствате вие, но лично аз се чувствах точно като „бройлер“ или „зомби“. Нима това бе истинският живот? Промяната е работа, яко бачкане, изискващо план, дисциплина и най-вече радикални действия против стереотипите, пък били те и удобни. Мечтите трябва да се превърнат в конкретни цели, за да се успее!
Въпреки сериозната ми подготовка за обиколката на Средиземно море все още не ми стискаше да я предприема. Спираше ме не толкова липсата на пари и време, колкото липсата на опит. Никога през живота си не бях пътувал с колело – и макар и да бях обиколил половината свят, то беше с куфар в ръка, винаги на сянка и завет. Предизвикателството да останеш продължително време сам в джунглата на обществото ми даваше кураж. Обичам предизвикателствата и за разлика от средностатистическия жител на планетата, не ме свърташе повече на едно място.
Обичам живота, но не и онзи живот, който ни поднасят медиите. Телевизията се превърна в увеселителен парк, в средство, което да разнообрази налегналата ни скука. Възползвайки се от нашата инертност, медиите ни завличат все по-дълбоко в блатото на тъпотата. За тях е изгодно да има все повече „бройлери“, които да консумират и консумират, без да ги е еня за гибелния край. Да има повече коне с капаци, наричащи мизерното си съществуване „съдба“. Консуматорската същност на обществото ни, поело по пътя на самоунищожението, мога да оприлича на стадо подгонени животни, които стъпкват всичко по пътя си.
Реших, че обиколката на Черно море би била най-добрата тренировка за „големия удар“. Цялото ми детство мина край бреговете на Черно море. От всичките държави около него само Турция ми беше непозната. На доста места са ме водили още като малък и имам много спомени оттогава. Според предварителните ми изчисления 60 дни бяха достатъчни, за да измина разстоянието от 7000 километра. Изчислих също и средствата, които щяха да ми бъдат нужни за храна, нощувки и екипировка. Питах интернет дали знае за други пътешественици, обикалящи с колело. Успях да се свържа с няколко от тях. Помолих ги за препоръки относно пътуването и необходимата екипировка. Получих много отговори как да се справя стъпка по стъпка. Трудно ми беше да смеля цялото количество информация, но като следвах препоръките, нещата постепенно започнаха да се избистрят. Закупих необходимата екипировка от спестените си пари. При избора й не гледах цената. Критериите бяха обем, тегло и функционалност. Отне ми около месец да намеря всичко необходимо. След като бях абсолютно сигурен в екипировката, започнах да търся финансиране за експедицията си. Ударих на камък, молейки многобройни фондации и корпорации. Около месец бродих по трънливия път на намирането на средства, но така и не срещнах подкрепа. Последният ми вариант бе да взема пари назаем с нагласата да ги върна след завършването на експедицията. Определих 24 май 2009 г., Деня на славянската писменост, за дата на старта. Реших чрез моето приключение да сигнализирам пред обществото за безотговорното ни отношение към околната среда. Искаше ми се да дам скромния си принос за опазването на природата. Пред очите ми често изникваха картините от пластмасовия остров в Тихия океан, чиито размери са два пъти по-големи от тези на щата Тексас. Образува се, когато теченията се пресрещнат и боклукът, който влачат със себе си, се събере на едно място. Имайки предвид мащабите на нашата консумация, рискуваме този пластмасов остров скоро да се превърне в пластмасов континент. Подобни острови има не само в Тихия океан, но и в Индийския, Атлантическия, както и в няколко от по-големите морета. Боклукът се събира не само на повърхността, но и на дъното. Това ме накара да назова експедицията си „RЕcycle“ – игра с английските думи „рециклиране“ и „колоездене“. Мотото на експедицията беше „Рециклиране на мисленето в полза на околната среда“. Убеден бях, че трябва да се занимаем преди всичко с причините за проблема с отпадъците. Този проблем има дълга история и е следствие от разработките на дизайнери и учени, които с новите си материали и продукти са се стремили да угодят на вечно бързащите и вечно изоставащи производители. Така в производството са се наложили многобройни недомислени продукти. И ето че днес ние тънем в боклука, плод на нечия алчност, както и на ниската култура на масовия потребител, който следва течението. Моят поглед на дизайнер ми помогна да вникна в порочната логика на това мислене. Тъй като са зависими от работодателите си, тези учени и дизайнери нямат интерес да създават екологични продукти. Докато търсех решение на този проблем, основах фондация „Фактор“ (www.factor-foundation.org), която има за цел да създаде устойчиви продукти, щадящи околната среда. Приоритетни области на фондация „Фактор“ са безопасното колоездене, науката и екологията. Основно ще се стреми да наложи на масовия пазар устойчиви продукти, заслужили логото iTHINK! То ще символизира продукти с високо качество, щадящи околната среда.
Маркирането на продуктите с логото iTHINK! е удостоверение за това, че при създаването им е помислено за природата.

СТАРТОВ ИЗСТРЕЛ

Денят на старта наближаваше. Започнах да пиша до медиите и екоорганизациите, съобщавайки за моята екоекспедиция. Начинанието ми предизвика най-голям интерес в Украйна заради моя произход. Получавах купища писма не само от медиите, но и от хората, които бяха прочели за мен във вестниците и интернет. Моралната им подкрепа ми даде допълнителна сила. Обадих се и на сестра си, която живее в Москва, за да й съобщя за пътешествието, което предприемам. След минута мълчание и тежка въздишка накрая каза: „Моля? Я пак?“. Малкият й брат изведнъж беше полудял. Отне ми половин час, за да й обясня точка по точка как ще пътувам, къде ще спя, какво ще ям и какъв призив ще се опитам да отправя чрез моето пътуване. Най-накрая като че ли успях да я успокоя малко.
– На мама каза ли? – отново с напрегнат глас ме попита тя.
– Всъщност… не смятам да й казвам.
– Недей! Аз ще помисля ден-два как да й поднеса информацията, за да не получи удар, и после ще се чуем, за да ти предам как е реагирала.
Нямах избор пред женската логика. Жените най-добре щяха да се разберат помежду си, затова и останах настрана, оставяйки събитията да ме изненадат. Но не се наложи да чакам дълго. На следващия ден телефонът звънна. На дисплея беше изписано: „Мама“. Адреналинът леко се покачи. Вдигнах слушалката.
– Ало?
– Славик, полудя ли? Вдигнах кръвното и сега цялата треперя!
– Какво се е случило? – правех се на ударен аз.
– Научих за твоята обиколка около Черно море, но не от теб! Цяла нощ не можах да спя от притеснение. Изпих цяла шепа хапчета. Плаках цялата нощ! – едвам поемайки си дъх, каза тя.
– Спокойно, нищо кой знае какво не е станало! Жив и здрав съм! Съжалявам, че научи от сестра ми, а не от мен.
– За какво говориш? Даже не съм се чувала с нея! Вчера една стара позната ми се обади и каза да черпя. „За какво пък?“, попитах аз. А тя ми каза, че във вестника прочела статия за теб и твоето пътуване с колело около Черно море. Както си бях по домашни чехли, излязох от вкъщи, за да се уверя с очите си за какво говори. Като взех вестника в ръце, се разревах, но не от радост! Как можа да ми причиниш това?
– Съжалявам, мамо. Не мислех, че новината ще се разпространи толкова бързо. Чудехме се със сестра ми как да ти го представим, но щом си научила по-бързо, отколкото мислех, искам да ти кажа, че съм зрял мъж и това, което предприемам, е свързано с моето здраво мислене, а не обратното. Надявам се да ме разбереш! – казах аз, увеличавайки дистанцията между думите, за да звуча убедително.
– Ех, Славик, не ми оставяш много избор. Винаги си бил твърдоглав! Явно... явно ще трябва да свикна с притесненията. Откъде ще минеш най-напред? – вече малко поуспокоена каза тя.
– През Румъния и Украйна.
– През вкъщи смяташ ли да минеш?
– Мислех да не минавам, за да не те притеснявам допълнително, но щом вече знаеш, мога да направя промени в маршрута си.
– Ще си наблизо и няма да ме навестиш? Не съм съгласна! Задължително трябва да си дойдеш до вкъщи, за да ме видиш!
– Добре, но няма да имам много време. Ще остана само един ден.
– Искам само да те видя. За мен това ще бъде напълно достатъчно.
След няколко минути телефонът звънна пак. Беше сестра ми. Каза, че майка ни й се обадила, плачейки истерично. Помолих я да не правят от мухата слон. Хората пътешестват от хилядолетия насам и в това няма нищо страшно. Уверих я, че когато мина през вкъщи, ще я успокоя.
Притесненията на майка ми ме накараха да направя нещо, за да я уверя, че нищо няма да ми се случи по време на моето пътуване. Проучвайки маршрута си в интернет, се натъкнах на едни момчета, обиколили Черно море с мотори през 2008 г. Открих и GPS карта на маршрута им, предоставена от „Алфа Секюрити Груп“. Намерих телефона на фирмата и им се обадих с молба да ми помогнат в начинанието и да предоставят подобно устройство за периода на пътуването. Помолиха ме да отида намясто, за да обсъдим точно какво искам. Метнах се на колелото и след петнайсет минути стоях пред тях с учестено дишане и облян в пот. Посрещна ме шефът на отдела, занимаващ се с GPS проследяване. Показа ми устройството, разработено от тях, което беше с размерите на мобилен телефон. Клиентите им бяха важни личности, за които съществува риск да бъдат отвлечени или изнудвани. Показа ми как всяко тяхно местоположение се локализира на интернет страница с код за достъп. Точно от това имах нужда, но като чух за екстрите и за важните персони, ми светна, че услугата няма да ми бъде по джоба. С леко притеснен глас попитах дали фирмата би се съгласила да ми стане спонсор. Настроих се да получа отказ, но за мое удивление, без дори да се замисли, човекът каза, че ще ме подкрепят. Стори ми се много лесно. Оставих депозит за устройството и попитах дали имат координатите на момчетата с моторите, обиколили Черно море миналата година. „Изчакай!“, каза той. Излезе от кабинета и след няколко минути се върна и ми подаде бележка. „Заповядай! Дано да ти бъдат от полза и стискам палци за пътуването. Обади се, когато се върнеш, интересно ще ни бъде да научим подробностите“, добави той. Не спирах да се чудя защо толкова лесно се съгласяват да ме спонсорират и не се стърпях да го попитам. Мъжът се усмихна, потупа ме по рамото и каза, че вече знаели за мен. „Колко е малък светът“, помислих си аз.
Свързах се с един от мистериозните пътешественици седмица преди моето заминаване. Когато разговорът стигна до посоката на движението, която планирах да е по часовниковата стрелка, по израза на лицето му усетих, че има скрита уловка.
– Голяма грешка! – заяви той с твърд, самоуверен глас.
– Защо?
– Ако мислиш да минаваш през Абхазия, тогава няма да можеш да минеш през Грузия.
– Но защо? Абхазия не е ли част от Грузия? – недоумявах аз.
– По принцип е област в Грузия, но се определя за суверенна, макар и само въз основа на това, че Русия я признава за такава. Грузия не я приема за самостоятелна държава и продължава да я мисли за своя област. Но фактически си е отделна държава, дори с визов режим. Пропускателен пункт между Абхазия и Грузия няма заради враждата им и ако искаш да направиш пълната си обиколка, ще трябва да влезеш първо в Абхазия, а после да се върнеш обратно в Сочи, за да хванеш ферибот за Грузия. Но има едно „Но!“.
– Какво е то? – наострих уши аз.
– Както казах, Грузия не приема суверенитета на Абхазия и ако видят печат в паспорта ти, ще те вкарат в ареста и ще конфискуват цялото ти имущество. Препоръчвам ти обратната посока на движение, както направихме ние.
– Имам двойно гражданство – споменах аз коза си.
– Е, тогава може и да стане. Но като минеш Абхазия, прати паспорта, с който си влязъл, по куриер в България, защото ако го намерят, ще възникне голям проблем.
– Благодаря за съвета, но мисля да рискувам! Все пак съм авантюрист по душа – прозвучах толкова убедително, че чак сам си повярвах.
– На твое място не бих го правил. Но ти си знаеш.

Минах мисловно маршрута им стъпка по стъпка, сякаш бях карал заедно с тях. Той ми разказа за нелюбезни руснаци, за открадната палатка в румънски хотел и за сбиване с абхазци на ферибота. Приключенията им по пътя все повече разпалваха страстите ми. Нямах търпение да тръгна.
Оставаше ми малко повече от една седмица, за да планирам повторно маршрута, екипировката и парите, с които ще разполагам. Докато го правех, научих за „Велоеволюция“, българската неправителствена организация, ангажирала се да защитава правата на велосипедистите. Разбрах за организираното от тях преброяване на колоездачите в София, което щеше да се състои няколко дни преди да замина. Хрумна ми идеята за малък ековеломаратон, който да съвпада със старта. Срещнах се с тях и се договорихме аз да им помогна в организацията по преброяването, а те да ми съдействат за моя екомаратон. Стиснахме си ръцете.
На преброяването дойдоха хиляди колоездачи. Не можех да повярвам колко са активни колоездачите в София. Научих и за един индиец, който пътувал с колело от Индия за Англия. Но когато дошъл в България, му откраднали колелото заедно с всичките му вещи. Дойде на преброяването, за да моли хората за помощ. Направи си една кутийка, в която всеки хвърли по някоя пара. Като стана въпрос за кражбите, научих също, че България се слави като крадлива държава. Около десетина велотуристи бяха останали без превозните си средства, преминавайки през  България. А един аржентинец, който пътешествал на кон, останал без приятеля си в България. Нима българите са толкова гладни, че са решили да превърнат в луканка коня на един пътешественик? Той бе обрисувал престоя си тук с доста неприятни думи.
На старта пред НДК, въпреки очакванията ми, дойдоха доста хора. Петдесет души споделиха началото на моето начинание. Площадката пред НДК позеленя от фланелките, които раздавах за случая. Когато удари часът, начело на групата колоездачи и ескортиран от моторизирана полиция, започнах дългоочакваното пътешествие. От парка „Заимов“, след кратката ми реч, започна истинското ми пътуване. Някой лисна вода от манерката си пред колелото ми. Пожелаха ми успех и бавно потеглих към натовареното кръстовище на „Ботевградско шосе“. Имах само три дни, за да измина пътя до Варна, където колоездачен клуб „Черноморски простори“, заедно със сдружение Балкански институт по труда и социалната политика – Варна, бяха подготвили официалния старт на черноморската обиколка.

Екипът на „Велоеволюция”. Изпращане пред НДК, София

Глава 1

ТЪМНАТА СТРАНА НА ЕГОТО

Притиснат от ограниченото време, се засилих да карам като състезател, опитвайки се да поддържам добра скорост, въпреки натоварените догоре дисаги. Бях преизпълнен с енергия и имах сили да карам продължително. Въпреки измислените от чиновниците забрани, които вероятно се основават на детския им опит в колоезденето, смятам карането по магистрала за едно от най-безопасните заради широката аварийна лента. Много хора се страхуват от автомобилите, които хвърчат с голяма скорост покрай тях. Всъщност опасността се крие не в скоростта, а в дистанцията между колата и колоездача, както и във видимостта на пътя. Най-голямо притеснение изпитвах от тировете. Когато преминаваха покрай мен, макар и на голямо разстояние, имах чувството, че ме въвличат в потока на турбуленцията си и или ще ме вкарат под колелата си, или ще ме изхвърлят директно от пътя. На магистралите обикновено има аварийна лента, по която спокойно би могъл да се движи колоездач, без да бъде дори притеснен от преминаващите покрай него „джигити“. Карах доста усърдно, за да мина първия етап през Стара планина. Заради многото багаж по колелото имах чувството, че управлявам тир. Тъкмо направих изкачването и се засилих надолу по инерция, когато съзрях силует на колоездач на отсрещното платно. Като наближи, забелязах, че има дисаги на колелото си. Вдигнах ръка за поздрав. Въпреки че се катереше и никак не му бе леко, той също отправи поздрав с ръка, придружен от ослепителна усмивка. Тази усмивка на щастлив човек ме зареди с допълнителна енергия. След продължителния застоял живот усещах жизнената си батерия така заредена, че ми се струваше, че мога да стигна до Варна дори без почивка. Настроих се първия ден да карам до Севлиево и на място да реша къде да лагерувам. Стартирах късно по обяд и усещах как вечерта бързо напредваше, затова започнах да се оглеждам къде бих могъл да опъна палатката си. Минах повече от десет километра, а капризното ми его все не харесваше мястото. Не одобрявах ту това, ту онова, докато междувременно слънцето залезе. Притиснат от факта, че вече нямам време за избор, кривнах по първия черен път в посока към полето и се огледах къде мога да се скрия. Хареса ми високата трева край едно дърво. Стори ми се, че е подходяща за постеля. Тъкмо паркирах колелото до дървото и настъпи пълен мрак. Опънах палатката на тъмно, с помощта на челника. Справих се много добре като за първи път. Свалих дисагите и ги пъхнах вътре, за да не ги отмъкне някой, докато спя, а колелото заключих за дървото. Изморен, но невероятно щастлив, се пъхнах в палатката и се приготвих за първата си нощ на съвсем непознато място. Сърцето ми биеше лудо от притеснението и адреналина в кръвта. Страхът от неизвестното преминаваше в параноя и се стрясках дори и от най-малкия звук около мен. Сънят дойде трудно. През нощта на няколко пъти се събуждах от притеснение. Адреналинът не ми даваше покой. Характерът ми се каляваше, предстоеше ми постепенно да се отърсвам от страховете, които са плод на градския начин на живот.

24.05.2009 София – Севлиево (158 км; 7 часа; 23 км/ч ср. скорост)

Глава 2

СИЛАТА НА МЪРЗЕЛА

Когато отворих очи, почувствах невероятна умора, сякаш цяла нощ бях въртял педалите. Сънят беше недостатъчен. Неохотно приготвих багажа с надеждата, че като започна да карам, ще се разсъня и ще ми мине. Излязох на магистралата, въртейки педалите едва-едва. Днес по план трябваше да измина пътя до Шумен, който е на около 200 километра от Севлиево. Амбицирах се да стигна дотам още преди залез слънце. Километрите минаваха, а на тялото ми все му се спеше. Нуждаех се от допинг, за да го събудя. Отбих се в една бензиностанция, за да си купя кафе и нещо за ядене. Седнах на една пейка, дъвчейки баничка, и привлякох вниманието на бензинджията.
– Откъде си? – попита той.
– От София.
– Дошъл си чак дотук с колело?
– О, да! – отвърнах аз гордо. – Ти караш ли колело? Би ли отишъл с колело до София?
– Кой, аз? В никакъв случай! Не и с колело! Веднъж дойдох до работа с колело от село, което е някъде на 10 километра оттук. Е, бате, направо щях да го изхвърля в кофата. Цялото тяло ме болеше, да не говорим за задника. Една седмица ходих като робот.
– Е, какво очакваш! Без подготовка само сандвичи влизат в корема. Трябваше да покараш ден-два, преди да дойдеш на работа, за да свикнат мускулите – отвърнах му аз, сякаш съм бил треньор на националния отбор по колоездене.
– Да, но ме мързи да въртя педалите. Предпочитам с кола – песимистично завърши той.
В този момент разбрах, че основната мисъл, движеща подсъзнанието на хората, е да не правят излишни движения. Хората са забравили да използват тялото си и дори ги мързи да улесняват труда си. Мързелът на тялото дава лош пример на мозъка, който е склонен да бяга от отговорност поради факта, че издига мързела на пиедестал. Да не правиш нищо за някои хора се е превърнало в идеал за живот, копиран от измисления и празен живот на героите от сериалите. Струва ми се, че хората спадат към две различни категории подобно на два вида риби. Едната е като пъстървата, която плува нагоре по реката, търси по-прясна и по-чиста вода и хвърля хайвера си нависоко. Въпреки всичките препятствия тя плува само нагоре по реката. Пъстървата знае, че може и да не оцелее и че пътят º е опасен, изпълнен с трудности и предизвикателства. Въпреки това на нея º харесва да преодолява трудностите, което прави живота º смислен и шарен. Другата категория хора приличат на шарана, който предпочита да не прави излишни движения, а само размътва миризливия гьол, създавайки впечатление, че уж върши нещо. Шаранът предпочита спокойствието и поставя сигурността си на първо място. Стресът е непознат за него. Предпочита да прекарва живота си в тинята, очаквайки да му бъде подхвърлена храна, вместо да се пораздвижи, за да я намери сам. Мисля, че всяка от двете риби приема живота си за идеален. Обикновено успелите и известните са сред пъстървите, на които шараните все пак завиждат. В такива размисли премина остатъкът от деня ми.
Десетина километра преди Шумен, докато преминавах покрай някакво село, си помислих, че би било вълнуващо, ако помоля някого от местните хора да ме подслони за през нощта, осъществявайки по този начин социален контакт. Влязох в селото и питах в няколко къщи, но всеки клатеше глава, като намираше оправдание за отказа си. Последно се обърнах към възрастен мъж, подпрял се на един кол от ограда. Отговорът ме подкоси: „Защо не се пробваш в някой хотел. Шумен е само на десет километра оттук?“. Да, колко са дружелюбни и гостоприемни хората само! Сякаш всеки ден минават натрапници като мен, молещи за покрив и чаша вода. Българинът е затворен и резервиран към непознатите, страхува се от нещо, макар и сам да не знае от какво точно.
Разочарован се засилих по пътя към Шумен, за да вляза в града, преди да се стъмни напълно. Коремът ми стържеше здраво и хлътнах в първия изпречил ми се магазин за хранителни стоки. Напълних торбата със зеленчуци и някаква мръвка. Попитах продавачката в магазина за хотел в града. Каза, че наблизо има нов хотел, който даже не бил много скъп. Трудно се ориентирах, защото беше вече тъмно. За моя радост видях една светеща табела с надпис „Хотел“. Наближих сградата и дръпнах дръжката, но се оказа заключено. Тъкмо се отдалечавах, почесвайки се по темето, и ето че един младеж, който продаваше нещо на отсрещния тротоар, се провикна:
– Стая ли ти трябва?
– Да, но хотелът е затворен – отвърнах му, без да свалям поглед от него, очаквайки продължение на разговора. Поех си въздух, за да му задам следващия въпрос и тъкмо да го изрека, когато той продължи:
– Нов е все още. Нямат регистрация, за да го отворят… Я изчакай да им се обадя да ги питам – затърси той номера в мобилния си телефон.
Докато чаках продавачът от сергията да се свърже с хотелиера, извадих един банан от чантата с храна, за да спра стърженето в корема си. Привършвах с третия банан, когато до мен спря голф „тройчица“. От него изскочиха две добре охранени момчета с ланци по вратовете и се насочиха към мен, сякаш за да ме бият. За част от секундата изтръпнах, след което заех отбранителна поза.
– Ти ли търсиш стая? – с твърд глас попита единият.
– Аз! – отвърнах, стараейки се да не му отстъпя по твърдост.
– Чакаме регистрация и не можем още да го отворим, но… ако не ти трябва документ… може да те пуснем за една нощ.
– И колко ще ми струва? – с блясък в очите попитах аз.
– Двайсет лева.
– Е, идеално ме устройва! – чак се развълнувах, сякаш бях ударил бинго. Здравите момчета подхванаха чантите и колелото и за секунди ме настаниха в хотела.
– Откъде си? – продължи разговора единият.
– От София. Пътувам за Варна.
– Каква ли сила на волята трябва, за да стигнеш с колело чак дотук?! – леко смутено попита другият.
– Не е кой знае какъв героизъм. Просто не мисля за цялото разстояние, а само за това, което ми остава до хоризонта. Като наближа мястото, което преди е било на хоризонта, започвам да мисля за следващата отсечка и така, от хоризонт до хоризонт, докато не се стъмни. Чак тогава поглеждам колко километра съм изминал. Ако мисля само за разстоянието, мозъкът ми ще блокира и рискувам никога да не се реша да тръгна на път.
– Е, успех тогава! Като си тръгваш, заключи хотела и пъхни ключа под вратата – добави другият, останал безучастен към нашия разговор.
Нямах търпение да си взема душ. Съблякох се за секунди, както го правят влюбените, преди да се отдадат на секс. Огледах се в огледалото и се стреснах. Цялата ми кожа се бе покрила с дребни гнойни пъпки. Цивилизацията беше разглезила тялото ми. От всекидневното къпане и антибактериалните сапуни бях нарушил микробиологичния баланс на кожата си. Установих, че всичките тези реклами за чудотворното действие и „pH“ баланс на рекламираните продукти са си чиста проба врели-некипели, които привличат единствено затъпяващите консуматори. Съвременният начин на живот унищожава тялото ни, все повече и повече ни отдалечава от природата. Една нощ в палатката и два дни здраво потене действително го бяха доказали. Нуждаех се от лекар, но беше късно и го отложих за сутринта. След като взех горещ душ и отново се погледнах в огледалото, забелязах по краката си няколко черни петна. Като се загледах, разбрах, че предишната нощ са ме полазили кърлежи. Палатката ми имаше мрежа, предпазваща от комари и други насекоми, така че хипотезата, че са ме полазили, докато съм спял, беше абсурдна. Вероятно докато съм опъвал палатката във високата трева, кърлежите са полазили дрехите ми. При махането им е важно главичката на кърлежа да не остане под кожата, което може да доведе до много сериозно възпаление, дори застрашаващо живота. Най-добре би било да се отиде на лекар, който знае как се махат кърлежи. Но нямах време да чакам. Извадих от аптечката игла за шиене и запалка. Вързах иглата към кибритена клечка с конец, за да мога да я нагрея до червено, без да се опаря. Нагрях връхчето на иглата и продупчих коремчетата на кръвопийците. Горещата игла стресира гадините и щипките им се отпуснаха леко. След няколко секунди, въртейки ги бавно ту на една, ту на друга страна, като внимавах да не се откъснат главичките им, ги извадих от кожата си. Намазах засегнатите места с йод, облякох чисти дрехи, влязох в мекото легло и този път заспах мигновено.

25.05.2009 Севлиево – Шумен (214 км; 9 часа; 23 км/ч ср. скорост)

ГЛАВА 3

МЕТАБОЛИЗЪМ

Свеж и бодър се събудих към седем сутринта. Бях забравил, че кожата ми е възпалена, докато огледалото не ми го припомни. Да, имах нужда от лекар, но в шест часа вечерта във Варна ме чакаше официално организирано изпращане. Оставаха ми само 90 километра, така че реших да игнорирам болката и да потърся помощ там. Облякох си екипировката, която бях изпрал предишната вечер – бях се изкъпал с нея, та по тази причина беше все още леко влажна – пъхнах ключа под вратата на хотела и се засилих към изхода на Шумен. Във въздуха усещах влага и хлад. След няколко минути косъмчетата на ръцете ми настръхнаха и се заскрежиха. Същото се случи и с веждите, а миглите ми натежаха. Стана ми забавно, защото си представих, че примигвам с изкуствени мигли. Сякаш бях манекен, който върви по подиум пред стотина зяпнали „ценители на модата“.
Озовал се на магистралата към Варна, забелязах в далечината бензиностанция и реших, че е време да закуся. Нестандартният ми вид привлече погледите като магнит. Върху лицата на хората бе изписано недоумение. Разсмиваше ме как някои от тях дори не се стараеха да прикрият удивлението си и ме зяпаха с широко отворена уста. Глътнах закуската, седнах на седлото и въпреки болката от кожното възпаление успях да набера скорост от 45 км/ч, с която дълго време се гордеех. Около двайсет километра преди Варна започнаха баирите и се наложи да забавя темпото. На един от тях усетих силна болка в дясното си коляно. Болката беше толкова остра, че чак се наложи да спра. „Ехоо, Слави, съвсем се разглобяваш! Виж в какво превърна тялото си!“, казах си аз на глас. Застоялият начин на живот и цигарите бяха като бомба със закъснител. Всякакви болежки започнаха да излизат наяве. Разтъпках се за няколко минути, правейки масаж на коляното. „Виж го ти, до Варна не може да се добере, а тръгнал да ми обикаля Черно море“, рекох си наум. Притеснението, че ще се издъня още в началото, ме накара да стисна зъби и да продължа нататък.

26.05.2009 Шумен – Варна (93 км; 3.40 часа; 24.8 км/ч ср. скорост)

Велоклубове  „Черноморски простори” и „Устрем” – Варна. Старт – Варна.